Николай Райнов
Златното руно (Старогръцка приказка)

Царят на Йолкос бил свален от престола, а син му Язон се възпитавал от един чудноват учен човек, от рода на кентаврите: нито човек, нито животно. Тялото и краката му били конски, а раменете и главата му — човешки. Той живеел в колиба и се наричал Хирон. Макар че бил доста чудноват наглед, Хирон минавал за отличен учител. Знаменитите му ученици служели за доказателство на неговата ученост, а негови ученици били Херкулес, Ахил, Филоктет, знаменитият лекар Ескулап и др. Изкусният Хирон учел учениците си да свирят на арфа, да лекуват болни, да си служат сръчно с меча и с щита и им преподавал всички тогавашни науки.

Язон бил на четири месеца, когато го поверили на Хирон. Той живял с него в колибата му, додето порасне. Момчето се научило да свири отлично на арфа, сръчно си служело с оръжието, знаело тревите и лековитите им свойства, па било и отличен ездач. Язон станал борец, силен и с висок ръст. Той решил да дири щастие по света и дори не се посъветвал за това с учителя си. Той знаел царския си произход; баща му, цар Езон, бил свален от престола от някой си Пелиас. Пелиас щял да убие и Язон, ако не го били тайно отвели на кентавъра, който го скрил в колибата си.

Язон решил да накаже изменника Пелиас и да вземе престола.

Той се въоръжил с две копия, наметнал на ръката си една леопардова кожа, за да се пази от дъжд, и тръгнал на път. Светлорусата му къдрава коса се развявала от вятъра, а краката му били обути в бащините му везани сандали, със златни ремъци. Децата и жените го гледали от прозорците и вратите и се чудели накъде пътува този хубав момъкът с леопардова кожа и златни сандали, какъв подвиг мисли да извърши и защо се е въоръжил с две копия.

Вървял, що вървял, ето че стигнал до един бързотечен и запенен поток. През летните пекове този поток не бил голям, но във време на дъждове и когато се топели снеговете на Олимп той се разливал и препълвал цялото си корито. Вълните шумно бучели и отнасяли клони, стъбла, изтръгнати от корен дървета и цели стада овци и крави, задигнати от мощната буря. Клоните и стъблата се закачали за скалите, които стърчали всред потока. Колкото и да бил смел Язон, не се решавал да прегази буйния поток.

Реката не можела нито да се преброди, нито да се преплува, а за лодка не бивало и да се мисли: тя скоро би се разбила на късчета.

Додето се двоумял, Язон видял една стара жена, облечена в дрипи, с тояжка в ръка. На края на тояжката й имало изрязана глава на кукувица. Бабичката била изнемощяла от старост и отслабнала, но очите й били големи и хубави, по цвят като очи на вол. Язон не можел да им се нагледа. Старата жена държала нар.

Тя попитала момъка:

— Накъде отиваш, Язоне?

Големите кестеняви очи на бабата виждали всичко и знаели и миналото и бъдещото. До нея гордо се приближил един паун и застанал при нея. Язон внимателно се вгледал в старата жена и казал:

— Отивам в Йолкос, за да сваля от престола на баща си злия цар Пелиас и да заема неговото място.

Старата жена заговорила с разтреперан глас:

— Не бързай! Бъди тъй добър, че ме пренеси отвъд потока. Ние с пауна имаме много важна работа на отсрещния бряг.

Язон отговорил:

— Вашата работа, бабо, не ще да е толкова важна, колкото е моята. Ти сама виждаш, колко е буен потокът; доста е да стъпя на криво, да се подхлъзна, и той ще отнесе и мене и тебе — като тия пречупени дървета. На драга воля бих ти услужил, но не се надявам на силите си.

Старата жена му казала с присмех:

— Ти не ще можеш отне престола от цар Пелиас. Щом не искаш да помогнеш на една слаба престаряла жена, как ще управляваш царство? Царят, преди всичко, трябва да защищава слабите и нещастните. Ако не ме пренесеш, аз ще се опитам сама да прегазя потока.

И бабата почнала да опитва къде да стъпи, като натопила тояжката си във водата. Язон се засрамил. Хирон му бил казвал, че винаги трябва да защищава слабите, че всяка млада жена трябва да бъде негова сестра, а всяка стара — негова майка. Язон си спомнил за тия наставления, паднал на колене и помолил почтената бабичка да се облегне на него.

— Колкото и да е трудно да се мине потока, аз ще се постарая да те пренеса. Ако загинем, ще загинем заедно.

— Не бой се, Язоне! Ще минем — рекла бабата обгърнала с ръце шията на Язон, и той смело нагазил с нея потока.

Паунът кацнал на гърба на господарката си. Язон се подпирал на двете си копия и с тях опитвал дъното, камъните и скалите, по които минавал. Минаването било много трудно, вълните лесно можели да свалят във водата юнака и бабата — и потокът да ги понесе, заедно с клоните и със стадата овци и крави. Сякаш стръмните скали на Олимп и снежните преспи се сливали с вълните, клокотели^[1] и бясно се спускали върху смелия момък, който бил решил да се бори с тях. Язон стигнал до средата на потока. Внезапно едно грамадно стъбло се откъснало от една скала и се понесло направо към юнака. То протягало клоните си като стотици ръце на великан. За щастие, бурята го отнесла край Язон. След малко кракът на момъка се заклещил между две скали. Той с голям труд извадил крака си, но сандалът със златните връзки останал между камъните.

Момъкът извикал.

— Какво се случи? — попитала бабата.

— Изгубих си единия сандал. Когато отида в двореца на цар Пелиас, единият ми крак ще бъде обут в сандал със златни връзки, а другият — бос.

— Не скърби! Това е на добро. Аз много се радвам, че за тебе се грижи говорещият дъб.

Язон нямал време да разпитва какво е казал, говорещият дъб. Но думите на спътницата му го въодушевили: той за пръв път през живота си чувствувал такава сила и могъщество. При всяка крачка у него бликвали нови сили. А вълните все повече бучели. Но той достигнал най-сетне благополучно до другия бряг, свалил от рамената си бабичката с пауна, и отново с отчаяние изгледал изутия си крак; на глезена му се бил закачил само един къс от златния ремък.

— Ти скоро ще имаш по-хубави сандали от тия — казала старата жена и изгледала Язон с големите си добри очи. — Само гледай, щото Пелиас да забележи изутия ти крак; той ще побледнее от страх: ще видиш. Ето, този е пътят ти. Върви, мили Язоне. Добър ти път. Когато станеш цар, спомни си за старата жена, която си пренесъл през потока.

Тя му се усмихнала на прощаване и си тръгнала.

Тая бабичка била богинята Хера. Затова очите й блестели със силна светлина, и тя се показала на Язон величествена като същинска царица. Паунът скочил от рамото й и с важност тръгнал след нея, като си разперил опашката, сякаш иска да се похвали пред спасителя на господарката си.

Язон тръгнал по пътя. Дълго време вървял той и най-сетне стигнал в един град, който се намирал в полите на една планина на морския бряг. Множество хора — мъже, жени и деца — пременени се готвели за някакъв празник. Язон попитал, кой е този град и какъв празник празнуват.

— Този град е Йолкос — му казал един човек, — а ние сме поданици на цар Пелиас. Царят ни е събрал да гледаме как ще принесе в жертва на Нептун черен бик. Казват, че Нептун бил негов баща. Ето, царят е там, дето димът се издига на стълп.

Човекът, както говорел, все изглеждал пътника и се чудел: на рамената му леопардова кожа, в двете му ръце по копие, а единият му крак изут.

— Погледни — казал той на съседа си, — той има само един сандал!

И всички започнали да го гледат и да си шепнат:

— Един сандал, един сандал! Човекът с единия сандал! Ето най-сетне и той дойде. Отде иде и що ще направи? Какво ще каже царят?

На Язон станало стеснително. Множеството се разстъпвало пред него и той все вървял, докле дошъл до онова място, дето димяла жертвата на Пелиас. Множеството се чудело на момъка с изут крак и шепнело след него.

Царят, както бил вдигнал ножа над черния бик, сърдито се обърнал към Язон. Народът се натрупал около жертвата, а Язон се спрял тъкмо срещу разгневения Пелиас.

— Кой си ти? — страхотно извикал царят. — Дръзки човече, как смееш да смущаваш народа, когато принасям жертва на баща си Нептун?

— Царю честити, аз не съм виновен. Поданиците ти се гаврят с мене, защото случайно съм си изгубил единия сандал.

Царят погледнал краката на тайнствения гост и избъбрил:

— Ето човекът с единия сандал. Какво да го правя?

Той още по-здраво стиснал ножа, като че ли иска да заколи Язон, вместо бика. Народът подхванал думите на царя и най-напред се чул шепот, а сетне — силен вик:

— Човекът с единия сандал е дошъл! Ето, как са сбъдна предсказанието!

И наистина, отдавна Додонският говорещ дъб бил казал на Пелиас, че ще му отнеме престола човек с един сандал. Царят заповядал никой да се не явява пред него без сандали на двата крака. През цялото си царуване царят не бил изпитвал такова вълнение и страх, както когато видял изутия крак на Язон. Но той скоро се съвзел, защото бил смел и решителен, и започнал да измисля начин да погуби пътника с единия сандал. Той казал учтиво на Язон:

— Добре дошъл, добри юначе! Ти трябва да идеш от далеко, защото у нас не носят леопардови кожи. Кажи ми как се наричаш и де си се възпитавал?

— Наричам се Язон. Отраснал съм в колибата на кентавъра Хирон. Той ме е възпитавал, научил ме е да свиря на арфа, да яздя, да лекувам рани и изкусно да си служа с оръжие.

— Чувал съм за Хирон — казал царят; — казват, че бил отличен учител, образован и мъдър човек. Знам, че той е умна глава, при всичко че тялото му е конско. Твърде ми е приятно, че виждам неговия ученик. Докажи ми, че си се ползувал от уроците му, — отговори ми на едно просто запитване.

— Не се хваля с дълбоки знания — казал Язон, — но питай ме каквото искаш; ще отговоря, колкото умея.

— Какво би направил, доблестни Язоне, ако знаеш, че има на света човек, който иска да те погуби? Ако този човек се намери в ръцете ти какво ще го направиш?

Язон видял, че Пелиас се е сетил за плановете му и хитро го запитва. Откровеният и простодушен момък решил да каже самата истина. Щом царят го пита и той е решил да отговаря, трябва да му каже направо, какво би направил на най-злия си враг, ако му паднеше в ръцете.

Той помислил една минута и мъжествено отговорил:

— Бих го изпратил да ми донесе Златното руно. А тая работа била най-трудната и най-гибелната от всички. Златното руно се намирало далеко зад моретата. Ако някой смел човек тръгнеше да го дири, той не би се завърнал, за да разкаже всички затруднения и приключения, които са го сполетели из пътя.

Очите на Пелиаса запламтели.

— Много добре — казал. — Върви тогава и ми донеси Златното руно.

Язон спокойно отговорил:

— Добре. Но ако се завърна със Златното руно, ще трябва да ми отстъпиш царството си.

— Бива — казал царят и с подсмив^[2] изгледал Язон.

Веднага след това Язон отишъл в Додона — да попита Говорещия дъб какво да направи. Това чудно дърво растяло в една гъста гора; то било тридесет метра високо, а сянката му се простирала на цял уврат^[3] място. Язон гръмогласно попитал:

— Какво да направя, за да добия Златното руно?

Наоколо царувало дълбоко мълчание. Но постепенно листата зашумели, като че е подухнал тих ветрец. Шумоленето почнало да се превръща в неясни думи. Всеки лист шепнел едно и също нещо. Язон се вслушал внимателно и разбрал, че дървото казва:

— Намери корабостроителя Аргус и му поръчай да построи един кораб за петдесет лопати^[4].

Сетне гласът отново започнал да се слива с шумоленето на листата и постепенно затихнал. Язон се върнал, почнал да разпитва и узнал, че наистина в Йолкос има корабостроител по име Аргус, който прави хубави кораби. Аргус се съгласил да направи кораб за петдесет лопати, макар че такива големи кораби тогава нямало още никъде. Корабостроителят, заедно с майсторите си, се заловил за работа. След време всичко било свършено. Спуснали в морето новия кораб „Арго“. Язон отишъл пак при Говорещия дъб и го попитал какво да направи след това.

Този път зашумели листата само на един клон, като че само него духа вятърът. Клонът казвал:

— Отсечи ме, отсечи ме, отсечи ме! Направи от мене главичка за украшение на кораба.

Язон отсякъл клона и го дал на един резбар — способен майстор, който не за пръв път правел от дърво женски глави с големи очи, за да украсяват предната част на корабите; техните очи никога не мигат, колкото и да ги обливат запенените вълни. Но този път ръката на стругаря се управлявала от невидима сила: длетото в неговите ръце само изрязвало главата — и то такава, каквато той никога друг път не би изрязал: и сам той знаел това. Неволно от ръцете му излязла прекрасна жена с шлем, с щит в лявата ръка. На щита била изрязана главата на Медузата, със змиите около нея. Статуята протягала дясната си ръка, като че ли сочи нещо. На лицето й била изписана величава важност. Главата изглеждала като жива, като че ли ще отвори уста и ще заговори. То било главата на богиня Атина Палада. Когато свършили главата и я закрепили на носа на кораба, Язон казал:

— Трябва отново да отида и да запитам Говорещия дъб какво да правя сега.

Внезапно един глас казал:

— Няма защо да питаш Говорещия дъб. Когато ти дотрябва нещо, можеш мене да питаш.

Гласът напомнял онзи на Говорещия дъб, макар че бил по-слаб.

Язон погледнал статуята. Устните й се мърдали. Тя говорела.

Тогава той си спомнил, че тая статуя е направена от клона на тайнствения дъб, тъй щото няма защо да се чуди, че тя говори. Но главното било, че щастието помага на Язон. Сега, през време на дългия и опасен път, той ще има мъдър съветник. Язон рекъл:

— Дивна статуйо, ти си дъщеря на Додонския говорещ дъб, ти си наследила неговата мъдрост и дарбата да говориш. Кажи ми, де да намеря петдесет смели млади гребци? Без силни и юначни помощници няма да успея да се сдобия със Златното руно.

Статуята отговорила:

— Върви в Гърция, свикай всички юнаци!

Какво по-добро от това? Язон разпратил глашатаи по всички градове на славната страна и им заповядал да обявят, че наследникът на Езон отива да дири Златното руно и че му са нужни четиридесет и девет юначни гребци. Петдесетият ще бъде самият Язон. Завълнувала се цялата страна, започнали да се събират доблестните юнаци. Някои от тях се били вече прославили с много подвизи. Други, по-млади, копнеели за подвиг.

В похода за Златното руно те щели да имат случаи често да се отличават. И турили те шлемовете си, въоръжили се с мечове и щитове и вкупом се отправили към Йолкос. Всички изказвали радостта си на Язон и готовността си да жертвуват живота си за него: да отидат с него чак накрай света.

Между тях имало много ученици на четириногия Хирон, все другари на Язон. Всички го знаели за способен момък. И Херкулес дошъл при него. Той бил държал преди време небето на раменете си. И близнаците Кастор и Полукс, двама храбри юнаци, и Тезей, прославен с победата си над Минотавъра. И проницателният Линкей. Той виждал всичко: дори и през воденичен камък можел да вижда скритите в земята съкровища. И дивният музикант певецът Орфей. Неговата лира звучела толкова чудно, че и дивите зверове се вслушвали в песента, заставали на задните си крака и радостно скачали, а тъжните му мелодии накарвали скалите да се отцепват от пръстта и от мъха, храстите и дърветата се изскубвали с корените си от земята, почвали да разклащат къдравите си зелени глави и да танцуват. Между гребците била и хубавата девойка Атланта. Мечка я била откърмила в планините. С лек ход минавала тя от вълна на вълна и само подметките на сандалите си наквасвала. Самата тя била пораснала на свобода, и за това защищавала онеправданите жени, и повече обичала лова от мирните женски занятия. Но най-забележителни били двамата синове на Аквилон — буйни и леки, като вятър. Те имали крила. В тихо време те надували бузите си, духали и като баща си карали кораба, накъдето искат. Не били малцина и предсказвачите и магьосниците. Те предричали какво ще стане утре, другиден и дори след сто години.

Язон поверил кормилото на кораба на Тифис, защото Тифис знаел астрономия и умеел да си служи с морски компас. Проницателният Линкей седнал на носа и оттам виждал корабите, които ще срещнат подир няколко дена. Той виждал и всичко в дъното на морето, над каквато и дълбочина да плават; с голяма точност описвал изгледа на подводните скали и пясъци и често казвал на другарите си, че морето било погълнало много съкровища и че криело цели планини от скъпоценни камъни.

Аргонавтите (така били наречени тия пътници) се приготвили за път; всичко било привършено. Но тогава се изпречила пред тях една съвсем непредвидена пречка: корабът бил толкова голям и тежък, че и петдесетте гребци не можели да го помръднат. Славните юнаци напрягали всичките си сили, бутали кораба, но Арго не се помръдвал от мястото си. Гребците капнали от умора. Те седели на брега, обзети от скръбни мисли. Корабът им лежал неподвижно. Внезапно Язон си спомнил за статуята на носа на кораба.

— Дъще на Говорещия дъб — казал той, — как да тласнем кораба в морето?

Статуята още от самото начало знаела какво трябва да се направи, но чакала да я попитат.

Тя казала:

— Седнете и хванете лопатите в ръце, а Орфей нека засвири на арфата си!

Гребците веднага се качили, хванали лопатите, готови да гребат, а Орфей ударил с пръсти по струните на арфата; това му се повече харесвало, отколкото да гребе с лопата. При първите звукове на песента корабът се раздвижил. Музиката продължавала действието си; корабът от само себе си плувнал в морето, навел носа си във вълните по такъв начин, че дори и устните на статуята се наквасили, заплувал леко и тихо като лебед. Гребците се заловили за работа. Буйна пяна ги заобиколила от всички страни, вълните равномерно се повдигали и снишавали. Орфей свирел с такова вдъхновение, че корабът равномерно се люлеел по вълните, като че ли поддържа такта.

Арго тържествено излязъл от пристанището, изпращан от гръмогласни викове и от всякакви благопожелания. Само злият старец Пелиас не вземал участие в изпращането. Той бил седнал на една скала, отдето мрачно и печално гледал гребците. Защо не може да изригне от сърцето си върху тях цялата буря от омраза и яростна злоба? Те се били отдалечили вече на петдесет километра, а Линкей все още виждал злия цар на върха на скалата. Лицето му било разгневено и страшно. Черни облаци се били натрупали около него.

Пътниците се стараели да скъсят времето си, разговаряйки се за Златното руно. То било руно на един беотийски овен. Той бил спасил от опасност две деца и с тях преплувал морето и ги отнесъл в Колхида. Едното, девойчето Хела, паднало в морето и се удавило. Другото, момчето Фрикс, благополучно стигнало до брега, а умореният до изнемощяване овен паднал на пясъка и издъхнал. По такъв начин животното великодушно пожертвувало живота си, за да спаси децата. Затова руното му станало златно и се пазело като най-голяма скъпоценност от много години, окачено на едно дърво в някаква тайнствена гора. То будело завист и у най-могъщите владетели; нито в един дворец не се намирало такова голямо чудо, едничко на земята.

Много премеждия, опасности и приключения прекарали аргонавтите. Цар Кизик ги посрещнал на своя остров като братя и дал угощение в тяхна чест. Но аргонавтите забележили, че той е смутен и убит от скръб. Те го попитали какво му се е случило. Кизик им разказал, че той и поданиците му постоянно били изложени на нападения от съседните планински жители, войнствени и страшни. Мнозина били загинали в борба с тях. Кизик посочил на Язон и на спътниците му планините и ги попитал не виждат ли там нещо.

— Аз виждам нещо огромно — казал Язон; — но добре не мога да го различа, тъй като е много надалече. Струва ми се, че са облаци, прилични на хора.

Проницателният Линкей, който с просто око виждал като с телескоп, погледнал и казал:

— Това са огромни великани с по шест ръце; във всяка от ръцете си държат меч, тояга и други оръжия. Аз ги виждам, като на дланта си.

— Отлично виждаш! — казал цар Кизик. — Те са нашите врагове: шесторъки въоръжени великани — тъкмо такива са.

На другия ден гребците вече готвели се да опънат платната. Внезапно великаните закрачили по морето; с всяка крачка те изминавали по сто метра и страшно размахвали оръжията си. Всеки чудовищен великан можел сам да води война: с едната си ръка можел да хвърли върху неприятеля си цяла скала, а с другата да го удари с тояга, с третата да се сражава с меч, с четвъртата — да прободе неприятеля си с копие. С петата си и шеста ръка великаните стреляли с лъковете си. Язон, заедно с другарите си, смело тръгнал насреща им. Те избили повече от половината великани, а останалите прогонили.

Другаде на пътниците се случило ново приключение. Там живеел бедният, самотен и сляп цар Финей, напуснат от поданиците си. Язон го попитал не може ли с нещо да му услужи. Царят му казал, че ужасно го измъчват три отвратителни харпии. Лицата им били като на жени, но имали крила, тела и нокти като на ястреби. Те не му давали мира и ограбвали цялата му храна.

Аргонавтите намислили да сготвят вкусен обяд и да го оставят на брега на морето. Миризмата на ястиетата^[5] навярно ще привлече харпиите. Те ще долетят и ще се хванат в примката.

Така се и случило. Щом юнаците оставили обяда трите полу-птици — полу-жени долетели на брега, сграбчили с ноктите си говеждото месо и бързо хвръкнали. Но двамата синове на Аквилон измъкнали мечовете си и полетели след тях. Те прелетели няколко километра и най-сетне настигнали харпиите при някакви острови. Въздушните юнаци, достойни ученици на баща си, повдигнали такава вихрушка след тях и толкова ги изплашили с голите си мечове, че харпиите тържествено обещали занапред да не измъчват цар Финей.

Още много приключения имали аргонавтите. Веднъж те си почивали на зеления бряг на един остров. Внезапно върху тях като градушка се посипали отнякъде стрели със стоманени върхове. Едни се забили в земята, други в щитовете им, а някои — и в телата им. Петдесетте юнаци едновременно скочили на крака и започнали да се озъртат наоколо. Те обиколили целия остров, но не намерили и диря от войска. А стрелите все бръмчали и свирели. Най-сетне, юнаците погледнали нагоре и видели цял орляк птици. Те летели над брега и хвърляли върху тях острите си пера. Тия пера били като същински стрели. Немислимо било да се борят с такъв враг, и всички юнаци щели да загинат от стрелите на неизброимите птици. Но техният предводител се сетил да попита статуята.

Той бързо отишъл при кораба и цял запъхтян попитал:

— Дъще на Говорещия дъб, прибягвам към твоята мъдрост; не знаем какво да правим: от орляк птици ще загинем всички. Те хвърлят върху нас пера със стоманени остри върхове. Как да ги прогоним?

— Дигайте шум с щитовете си!

Язон се затекъл при другарите си. Стрелите ги били изнурили много повече, отколкото борбата с шесторъките великани. Той им заповядал да удрят медните си щитове с мечовете и да вдигат колкото се може повече шум.

Юнаците вдигнали такъв шум, че орлякът птици започнал да редее. Скоро те изчезнали. Орфей ознаменувал тая победа с тържествена песен, която изпял, като си пригласял на арфата.

На същия остров аргонавтите видели, че към техния бряг плува лодка. В нея седели двама хубави и величествени юноши; виждало се, че са от царски род. Те били синове на същия Фрикс, когото овенът със Златното руно пренесъл през време на детинството му в Колхида. Фрикс се бил оженил за една царска дъщеря и му се родили два сина. Те отрасли в Колхида, под сянката на тайнствената гора, в средата на която се пазело Златното руно. Юношите отивали в Гърция. Те искали да си извоюват царството, отнето с измяна от баща им.

Те узнали от аргонавтите целта на тяхното пътешествие и им предложили да се върнат и да ги заведат в Колхида, но — изказали съмнение в успешния край на Язоновото начинание. Те казали, че дървото със Златното руно се пази от ужасен змей. Тоя змей поглъщал всички, които се осмелявали да се приближат до него.

— Та и малко ли други пречки ще срещнете там? Доблестни Язоне, повярвай ни: върнете се обратно. Сетне и да бихте искали да се върнете, ще бъде късно. Сърцето ни се облива с кръв, когато си помислим, че отвратителният змей ще погълне и тебе и твоите четиридесет и деветмина другари.

Но Язон спокойно отговорил:

— Приятели, вие още от детинство сте привикнали да се боите от това чудовище, но за мене е чудно, че то ви се вижда толкова страшно. Вие сте изплашени от него, като деца, които бавачките са дълго плашили с таласъми. За мене вашият змей е просто голяма змия. Ние ще си премерим силите с нея. Каквото ще да става, аз няма да отстъпя: или няма да видя чудното гръцко небе, или пък ще се завърна със Златното руно.

— Ние всички ще дойдем с тебе! — викнали едногласно четиридесет и деветмината гребци.

Орфей и в тоя случай запял и засвирил. Неговата песен била толкова чудна по думи и благозвучие, че всички юнаци си спомнили за своите майки и решили — или да победят змея, или да загинат в борбата с него.

Аргонавтите изслушали трогателната песен и заедно с двамата князе се упътили към Колхида. Цар Еет^[6] узнал за пристигането им и веднага повикал Язон да се яви в двореца. Той го посрещнал учтиво и с почит, но по всичко се виждало, че е същински варварин и не по-добър от злия цар Пелиас.

— Добре си дошъл, доблестни Язоне — казал цар Еет. — Кажи ми защо си предприел това пътешествие?

Язон бил усвоил от Хирон умеенето да се отнася добре с всекиго — и с царя, и с просяка. Той почтително отговорил:

— Велики царю! Аз съм дошъл да искам от тебе позволение да изпълня едно свое намерение. Цар Пелиас е завладял царството на баща ми, макар че не е имал право. Той ми обеща да слезе от престола и да ми предаде короната и жезъла, ако му отнеса Златното руно. Тая скъпоценна останка се пази окачена на едно дърво в твоята столица. Дошъл съм да прося позволение да я отнеса със себе си.

Лицето на царя неволно се изкривило от злоба. Той скъпял това съкровище повече от всичко друго на света. Носела се дори мълва, че бил извършил злодеяние, за да се сдобие с него. Той строго попитал Язон:

— А знаеш ли ти, какво трябва да извършиш, за да завладееш Златното руно?

— Чул съм, че дървото със Златното руно се пазело от един змей и че никой не се осмелявал да се приближи до него.

— Това е вярно — казал владетелят и се усмихнал безпокойно. — Но преди да дочакаш тая чест, трябва да минеш през други изпитания, едва ли не по-опасни от това. Преди всичко, трябва да впрегнеш моите два вола с медни крака и гърди; те са били изковани за мене от чудния ковач Вулкан. Голяма пещ постоянно гори в техните гърди, а от ноздрите им постоянно излиза пара; който се доближи до тях, пада на земята мъртъв. Залавяш ли се за това доблестни Язоне?

— Готов съм да си изпитам силите.

Царят казал след това:

— Когато победиш воловете, трябва да ги впрегнеш в ярем, да изореш Марсовото поле и да посееш там зъбите на един змей. Някога Кадмус е сеел тия зъби и внезапно от земята изскочили най-отчаяните и неукротими войници. Ако не се разправиш с тях, те ще се нахвърлят върху тебе с оръжие в ръце. И ти и твоите четиридесет и деветмина другари едва ли ще се разправите с тях.

— Моят уважаем учител Хирон отдавна ми е разказал историята на Кадмус. Може би и аз ще успея да се разправя с буйните синове на чудовището, както се е разправил с тях Кадмус.

Цар Еет изръмжал под носа си:

— Ще видим как ще се бори той със змея. Ще видим какво ще каже, когато види моите огнедишащи волове!…

Сетне казал високо:

— Е, доблестни пътниче, сега си почини, а утре ще се заловиш за работа. Щом настояваш, още утре на разсъмване опитай храбростта си.

През време на този разговор зад царския престол стояла една млада и хубава девойка. Тя не снемала очи от Язон и не продумвала ни думица. Язон се сбогувал с царя и си отишъл. Тя излязла след него и му казала:

— Аз съм царската дъщеря Медея. Зная много неща, които не знаят другите царкини, и мога да направя онова, което те и на сън не са виждали. Ако се довериш на мене, аз ще те науча как да победиш огнедишащите волове, как да се разправиш със зъбите на змея и как да грабнеш Златното руно.

— Наистина ли, хубавице? Ако ми направиш тая услуга, няма да те забравя през целия си живот.

Той погледнал Медея и се зачудил на нейното умно лице. Загадъчните й дълбоки очи, като две непроницаеми пропасти го накарали да се замисли какво крие княгинята в душата си. Ако Язон би бил способен да се плаши, той би се побоял да си навлече омразата на тая царкиня. Колкото и хубава да била тя, в един миг би могла да стане по-опасна от змея, който пазел Златното руно.

— Княгиньо — казал Язон, — ти си могъща и мъдра. Но как ще ми помогнеш? Нима си магьосница?

Царкинята се усмихнала и казала:

— Ти се сети. Аз съм наистина магьосница. Сестрата на моя баща, Цирцея, ме научи на това изкуство. За мене не би било трудно да ти кажа коя е оная стара жена с пауна, с нара и с приличната на кукувица тояжка, която ти пренесе през потока; бих могла също да ти кажа кой ти дава съвети през устата на дъбовата глава, намираща се на носа на кораба. Ти виждаш, че аз зная всичко. Радвай се, че искам да ти помогна, защото иначе трудно би се избавил от смъртоносните обятия на змея.

— Толкова не бих се безпокоил за змея — казал Язон, — ако знаех, как да се разправя с огнедишащите волове.

— Надявам се, че ненапразно смяташ себе си за доблестен юнак. Ти сам ще се сетиш, как да се разправиш с всеки разярен бик. А против горещия дъх на воловете аз имам вълшебна мас: тя ще те предпази и ще те излекува от изгаряне.

Тя му дала една златна кутийка, показала му как да се намаже с благовонната мас и му казала, че ще го чака в полунощ.

— Само не падай духом — прибавила тя, — и биковете още пред разсъмване ще бъдат в твои ръце.

Юнакът я успокоил и се завърнал при другарите си. Той им разказал всичко, което се случило с него, и ги помолил да бъдат готови в случай на нужда.

Тъкмо в полунощ той намерил хубавата царкиня Медея на мраморните стъпала на двореца. Тя му подала кошничка със зъбите на змея — същите ония зъби, които някога Кадмус извадил от устата на чудовището. Те двамата излезли от двореца, минали през запустелите улици и стигнали до царските ливади: там пасели воловете. Нощта била звездна. На изток изгрявала луната и озарявала небосклона със сребриста светлина. Царкинята се спряла на пасбището и се озърнала наоколо.

— Ето ги, те лежат и преживят пламтящата си храна. Ах, колко хубаво ще бъде, когато те видят! Колко любопитна ще е гледката! За моя баща и за придворните това е най-голямото удоволствие: те много обичат да гледат, как някой чужденец решава да се опита да им сложи ярема, за да може сетне да завладее Златното руно. Това е празник за цяла Колхида. И за мене е много забавително^[7]. Не можеш си представи, колко бързо човек се превръща на пепел от пламтящото им дишане.

— Напълно ли си уверена, хубавице Медейо, че твоята мас може да излекува такива страшни изгаряния?

— Ако се съмняваш или се боиш, върни се веднага!

И тя внезапно се вгледала в него.

Но Язон бил твърдо решил да не отстъпва, дори и да се преобърне на куп изгорели въглени или на пепел, още при първата си крачка.

Той пуснал ръката на Медея и смело тръгнал напред.

Скоро юнакът забележил четири стълпа дим; те равномерно се сгъстявали и разпръсквали; със същата равномерност се осветявала поляната, а после отново се сгъстявала нощната тъмнина. Тия стълбове дим се издигали от ноздрите на медните волове. А самите животни лежали на тревата и преживяли.

Язон направил две-три крачки и стълповете се сгъстили: шумът на крачките обезпокоил воловете. Те повдигнали главите си и почнали да дишат бързо. Юнакът се приближил до червеникавия дим и разбрал, че воловете са се изправили на крака. Посипали се върху него искри и нажежени струи. Той пристъпил още крачка напред и внезапно се зачуло страшно мучене. Ехото се повторило. От пламтящите гърди бликнал цял поток огън и осветлил^[8] съседните нивя. Неустрашимият момък се приближил още повече. Тогава воловете изведнъж се спуснали върху него с гръмовит рев и с потоци от такъв силен пламък, че всичко наоколо се осветлило така, както би се осветлило от най-силните слънчеви лъчи. Язон с хладнокръвие гледал воловете, които тичали срещу него. Те тропали с медните си копита, вирнали опашките си; земята съхнела под тях, въздухът толкова се нажежил, че едно сухо дърво до Язон изгоряло като сламка. А самия него го спасявало вълшебното средство на Медея: пламъкът се въртял, ближел го, но не го горял, като че ли юнакът е от камък.

Тогава той видял, че няма от какво да се бои. Той спокойно дочакал срещата с воловете. Животните се навели да го набодат на рогата си и да го хвърлят във въздуха, но Язон хванал единия с дясната си ръка за рога, а другия с лявата — за опашката.

Те се спрели като вкопани в земята. Воловете били омагьосани и Язон, като ги хванал, развалил магията. След това било много лесно да се тури ярем на воловете, да се впрегнат в ръждясалите плугове и да се изоре земята. Язон се бил научил от Хирон да оре; той отлично изорал земята. Луната още не била извървела и четвъртината от пътя си, а вече голяма част от нивата била изорана. Юнакът посял зъбите на змея, застанал край нивата и с нетърпение зачакал да види какво ще стане по-нататък. Медея стояла до него. Той я попитал:

— Дълго ли ще чакаме жътвата?

— Рано ли, късно ли, все ще я дочакаме. Щом посееш зъби на змей, ще получиш жътва от войници.

Луната се спряла всред небето и осветила изораната нива; но още нищо не се показвало. Ала след малко изведнъж по цялата нива заблещели^[9] малки точки като капки роса. Те почнали да растат и цялата нива се покрила с мечове, а сетне и с шлемове, с брадати лица и най-сетне с войници. Те се силели колкото се може по-скоро да излязат от земята и злобно се озъртали наоколо. Всеки държал в дясната си ръка копие или меч, а в лявата — щит. Те отърсили полепналата по тях пръст и излезли на свобода. Всеки зъб на змея се превърнал на войник. Мечовете зазвънтели, удряйки се о щитовете. Войниците диво се озъртали.

Те били жадни за кръв; размахвали мечовете си, дрънкали с щитовете си, а най-сетне започнали и да викат:

— Покажи ни врага! Води ни на бой! Победа или смърт! Напред, другари!

По едно време предните редове забелязали Язон, който стоял със своя голям меч. Войниците се спуснали върху него с мечове и с копия и с викове: „Да браним Златното руно“. Язон разбрал, че не може да противостои на такава дива и буйна войска. Той не се и надявал на успех, но решил да се брани също тъй смело, както ако се беше сам родил от зъб на змей.

Тогава Медея му казала да хвърли един камък в нивата.

— По-скоро го хвърли в редовете им! — извикала тя. — Това е единственото средство, иначе ще загинеш.

Войниците дошли толкова наблизо, че Язон вече виждал пламтящите им погледи. Той хвърлил един голям камък. Камъкът свалил шлема на най-силния войник и отскочил върху щита на друг, от там ударил трети по лицето и го наранил между веждите. И тримата си помислили, че са ги ударили съседите им, и започнали да се бият помежду си, да се колят, да се душат, да скачат наляво и надясно, комуто както попадне. Настанало общо смущение. Тук се търкулнал отсечен крак, там отрязана ръка, по-нататък глава. След като на бойното поле останал само един войник той извикал:

— Победа! Победа!

И паднал върху труповете на братята си.

Така загинала войската, изникнала от зъбите на змея.

На другата заран Язон отишъл рано-рано в двореца. Той се приближил до престола и с почит се поклонил на царя.

— Видиш ми се посърнал — казал царят. — Надявам се, че си поразмислил и си решил да не се излагаш на явна опасност.

— Царю честити — рекъл Язон, — воловете са победени и впрегнати в плуга. Земята е изорана, зъбите на змея са посети и нивата е пожъната. Войници изникнаха от земята, отчаяно се сражаваха и до един загинаха. Сега очаквам позволението ти да се сразя със змея, да взема Златното руно и да отплувам с четиридесет и деветмината си другари.

Еет се намръщил, но нищо не рекъл. Щом е победил изкованите от Вулкан волове и хилядите войници, изникнали от зъбите на змея, Язон ще може да победи и самия змей. Царят решил да не дава Златното руно.

— Изменнико! — казал той, — ти нямаше да преодолееш тия пречки, ако дъщеря ми не ти бе помогнала със своите магии. Ако ти постъпеше добросъвестно, сега щеше да си късче въглен или шепа пепел; под страх на смъртно наказание ти запрещавам да се опитваш да завладееш Златното руно.

Разсърден и оскърбен, Язон напуснал двореца. Когато слязъл от стълбата, княгинята го спряла. Очите й някак странно горели. На Язон се сторило, че тя прилича на отровна змия. Ако и да му била много услужила, той все пак не бил уверен, че занапред няма да му измени. Мъчно би могло да се разчита на думите на магьосница. Но тя любезно му се усмихнала и го попитала:

— Е, какво каза моят баща? Позволи ли ти да завладееш Руното?

— Не. Той се разсърди, че сме победили воловете и войниците. Запрети ми да се опитвам да грабвам Златното руно.

— Знаех това. Ще ти кажа нещо повече: ако утре при изгрев-слънце не отплуваш от Колхида, царят е намислил да изгори кораба ти с петдесетте лопати, а всички вас да посече. Но ти ще завладееш Златното руно; моите магии още не са изгубили силата си. Чакай ме тук до полунощ.

В назначения час Язон и Медея тръгнали по улиците на Колхида. На ливадата спокойно пасели воловете; те се доближили до победителя си и кротко навели пред него главите си. В гърдите им бил изгаснал огънят и те били станали кротки и спокойни.

Язон ги помилвал, настигнал Медея и заедно с нея влязъл в гората.

Там имало вековни дъбове; през гъстата им шума не прониквала и светлината на луната; само тук-таме блясвала слаба светлина, когато вятърът разклащал клоните. По едно време Медея стиснала ръката на Язон и казала:

— Погледни! Виждаш ли?

Всред дъбовете светнала необикновена светлина, която не приличала на лунната, а по-скоро на слънчевата. Светлината идела от нещо, окачено на едно дърво в дъното на гората.

— Какво е това? — попитал Язон.

— Какво ли? Не познаваш ли онова, което толкова дълго си дирил? Това е Златното руно.

Язон се приближил и се спрял, обладан от възхищение. Каква чудна гледка! Колко юнаци са ламтели да я видят!

Възхитен от близкото щастие, Язон забравил змея. Но ето че една антилопа, измамена от светлината, като стрела се затичала към нея. Зачуло се ужасно съскане. Змеят раздвижил своето люспесто тяло, протегнал огромната си глава и антилопата за миг изчезнала в ужасните му уста.

Тогава змеят като че ли се сетил, че трябва да има и някой друг. Плячката само раздразнила глада му; той започнал да души навсякъде между дърветата; главата му стигнала чак до оня дъб, зад който били скрити Язон и Медея. Отворената уста на змея била широка, като вратата в двореца на цар Еет.

Медея запитала Язон:

— Е, приятелю, какво ще правиш сега? Как ще грабнеш Златното руно?

Вместо да отговори, Язон измъкнал меча си и понечил да се впусне напред. Но Медея го спряла и извикала:

— Стой! Ти си полудял! Ти ще загинеш, ако не ти помогна.

Змеят чул тия думи. Той внезапно протегнал главата и отровния си език толкова наблизо, че се току-речи допрял до юнака и момата. Но Медея изведнъж изляла една течност право в отворената му уста. Чуло се страшно съскане, гърлото на чудовището се стиснало, опашката му се извила и се издигнала до върха на най-високото дърво, всички клони попадали по земята, тялото на змея се протегнало и той паднал като мъртъв.

— Това е приспивателна вода — казала магьосницата на Язон. — Побързай сега! Вземи плячката и да вървим по-скоро. Ти си победител.

Язон откачил Руното от дървото. Той си осветявал пътя през гората с чудната му светлина. Наблизо той видял старата жена и пауна, които бил пренесъл през потока. Тя плеснала с ръцете си от радост, посъветвала го да бърза и изчезнала в мрачната гора. Сетне той видял двамата синове на Аквилон. Те си играели във въздуха при лунната светлина.

Язон със знак им заповядал да отлетят към Аргонавтите.

Но проницателният Линкей отдавна видял всичко станало. Нито каменната стена, нито ливадата, нито гъстата тъмна Марсова гора не можели да му попречат. Той веднага предупредил другарите си. Юнаците се стекли в кораба, всеки седнал на мястото си и хванал лопатата, готов да загребе при първа заповед. Доблестният им предводител дошъл. Статуята го подканяла да бърза все със същия нежен и сериозен глас:

— Бързай, княз Язоне! Твоят живот е в опасност… Бързай!

Язон с един скок се озовал на кораба Арго. И четиридесет и деветмината гребци до полуда се възхитили от дивния блясък на Златното руно.

Орфей взел арфата си и започнал да възпява победата вдъхновено, както никога дотогава не бил пял.

А корабът плувал плавно по прозрачното чисто море и лек като лястовичка се понесъл към родния бряг.

Бележки

[1] Клокотя — вря, клокоча. — Бел.ел.кор. ↑

[2] Подсмив (остар. и диал.) — присмех, подбив; подсмех. — Бел.ел.кор. ↑

[3] Уврат (диал.) — мярка за земна площ — около 1 декар (1000 крачки). — Бел.ел.кор. ↑

[4] Лопата (разг.) — гребло, весло. — Бел.ел.кор. ↑

[5] Ястиета (остар., мн. ч. от ястие) — ястия. — Бел.ел.кор. ↑

[6] Цар Еет (на гръцки: Αἰήτης) — митичен цар на Колхида. — Бел.ел.кор. ↑

[7] Забавително (остар. книж.) — нещо, което носи развлечение или е приятно и интересно; забавно. — Бел.ел.кор. ↑

[8] Осветлявам, осветля (остар.) — осветявам. — Бел.ел.кор. ↑

[9] Заблещявам, заблещя (остар.) — започвам да блещя; заблестявам. — Бел.ел.кор. ↑