Николай Райнов
Градината на Хесперидите (Старогръцка приказка)

Имало едно време градина, дето растяла златна ябълка. Мнозина се съмнявали, че съществува ябълково дърво със златни ябълки. Те по слух знаяли за тях, но никой ги не бил виждал с очите си. Децата, като слушали за това необикновено ябълково дърво, решавали, когато пораснат, да тръгнат да дирят златните ябълки. Много момци загинали от желание да се прославят: ябълковото дърво се пазело от змей със сто глави. Когато петдесетте му глави спели, другите петдесет били нащрек.

В онова време живеел един голям юнак.

Още от детинство той постоянно жадувал за подвизи. Той скитал из Италия. В ръцете си държал огромна тояга и голям лък, а през рамо носел стрелника^[1] си. Облечен бил с лъвска кожа (той сам бил убил тоя силен лъв). Юнакът бил кротък и любезен, горд и много силен. Из пътя той постоянно разпитвал за знаменитата градина, но нищо не можел да узнае за нея.

Най-сетне срещнал няколко хубави млади девойки. Те седели на брега на една река и виели венци. Юнакът ги попитал:

— Не можете ли ми показа пътя към градината на Хесперидите?

Девойките се били уморили да вият венци. Пръстите им били надарени с дарба, която придавала преснота, блясък и силна миризма на цветята. Те изпуснали всичките си цветя и загледали с почуда непознатия човек.

— Градината на Хесперидите ли? — извикала една от девойките. — А ние мислехме, че на хората е омръзнало да дирят тая градина. Защо ти е?

— Моят братовчед, царят, ми поръча да му откъсна три златни ябълки.

— Повечето хора отиват да дирят тия ябълки — казала друга хубавица, — за себе си. — Та мигар ти толкова обичаш братовчеда си?

— Той често се е отнасял жестоко и несправедливо с мене, но аз съм длъжен да му се покорявам.

— А знаеш ли — попитала първата хубавица, — че ябълковото дърво се пази от змей със сто глави?

— Да, знам — спокойно отговорил юнакът. — Но аз още от детинство съм привикнал да срещам змейове и чудовища.

И той седнал при тях и им разказал целия си живот. Когато го приспивали като дете, люлеейки го на бронзов щит, две големи змии допълзели до него и разтворили уста да го погълнат. Но той ги стиснал за шиите и ги удушил. Когато пораснал, той убил един лъв, едва ли не толкова едър, колкото оня, с чиято кожа бил облечен. Сетне победил деветглавата хидра (ламя).

— Но хесперидският змей има сто глави — казали хубавиците.

— Какво от това? По-лесно е за човека да се разправи с два змея, отколкото с една хидра. На нея вместо всяка отсечена глава израстваха по две. Освен това, едната й глава все не умираше. Тя дълго време след като я отсякох, хапеше; трябваше да я натисна и забода в земята с един остър камък.

Хубавиците донесли хляб и грозде. Те нагостили разказвача. А той им разказал още как цяла година гонил една пъргава сърна и най-сетне я хванал жива; как няколко години след това се бил с едно чудновато племе — всеки от това племе бил половина човек и половина кон. Той избавил людете от това зло племе. Сетне им разказал как избил с лъка си едри чудовищни птици, как убил един див бик, как укротил диви коне и победил Иполита, царица на войнствените амазонки. Омагьосания пояс на тая царица той подарил на братовчедка си — дъщерята на царя.

Най-хубавата девойка го попитала не е ли бил тоя пояс на Венера, — поясът що надарява с хубост оногова, който го носи?

— Не. Някога той е служил за пояс на Марс; той придава на оногова, който го носи, храброст и безстрашие.

После им разказал за чудноватото и ужасно чудовище Херион. То било човек с шест крака; по стъпките му би можело да се помисли, че са минали трима души, а не един, юнакът се преборил с него и го надвил. С това приключение той завършил разказа за своите подвизи и скромно прибавил:

— Може да сте чували за мене. Аз се казвам Херкулес!

— Така си мислехме — казали хубавиците: — за тебе говори цял свят. Сега вече не се чудим, че си тръгнал да дириш градината на Хесперидите. Сестрици, нека окичим с венци главата на юнака.

Те отрупали с венци челото и мощните му рамене, та дори и лъвската кожа не се виждала. Взели тежката му тояга и я покрили цяла с миризливи цветя. Сетне се хванали на хоро около Херкулес, играли и възпявали славните му подвизи.

Но Херкулес помнел, че му предстои още един подвиг, в сравнение с който всичко друго му се виждало дребно. Той запитал момите:

— Хубавици, къде се намира градината на Хесперидите?

— Нима искаш да си вървиш? — се развикали те. — Ти си извършил толкова подвизи, целия си живот си прекарал в трудове, — мигар няма да си починеш край тая река?

Херкулес поклатил глава.

— Време е да тръгвам.

— Щом е така, ще ти покажем пътя, по който трябва да вървиш. Тръгни оттук и върви все направо, докле стигнеш морския бряг. Там ще видиш един старец. Запитай го да ти каже де са златните ябълки.

— За какъв старец говорите?

— За морския цар. Той има петдесет дъщери; те са хубавици, но много опасни и лукави; имат зелени коси и рибени опашки. Поговори със стареца. Градината на Хесперидите се намира на един остров и старецът често отива там.

Херкулес поблагодарил за гостоприемството и потеглил на път.

Една от хубавиците извикала след него:

— Когато хванеш стареца, дръж го здраво! Не го пускай и всичко ще узнаеш от него.

Херкулес вървял и минавал планини, долища, непроходими гори. Понякога той замахвал с тоягата си и с един удар повалял стогодишни дъбови дървета. Най-сетне се чул плясъкът на морските вълни. Херкулес ускорил вървежа си. Той видял едно заливче. Вълните се разбивали о брега и образували около него бял пенест венец. От едната страна на заливчето се издигало стръмно бърдо, обрасло с цветя и зелена трева и напъстрено с миризливи храсти. Херкулес видял един човек, който спял. Той не приличал толкова на старец, колкото на водно чудовище. Краката му и ръцете му били покрити с люспи; между пръстите му имало ципа, дългата ми въззелена брада приличала на водорасло. Такъв бил Морският цар.

Херкулес го хванал за единия крак и за едната ръка.

Старецът още не успял да се събуди, и Херкулес го запитал гръмогласно как да отиде в градината на Хесперидите.

Морският цар подскочил, като ужилен. Но колко се зачудил Херкулес, когато видял, че държи в ръцете си краката на една сърна? Той не я изпуснал; скоро сърната изчезнала; на нейно място се появила морска птица. Херкулес я държал за крака и за крилото. Птицата пърполела и пищяла. Но и тя не могла да се изтръгне из ръцете му, а се превърнала на голямо куче с три глави. Кучето лаело, ръмжало и се извивало да ухапе по ръцете Херкулес. Но юнакът го държал здраво и ето че вместо куче, се явил шестокракият Херион. Той ритал с петте си свободни крака и се стараел да си измъкне и шестия, но юнакът го стиснал яко. После и Херион изчезнал. Заменила го грамадна змия, също като ония, които Херкулес бил удушил в люлката си, само че тая змия била сто пъти по-голяма. Тя се извивала, увивала се около шията и тялото на юнака, махала опашката си и разтваряла ужасната си уста, като че ли иска да го глътне. Но Херкулес не се уплашил. Той толкова силно стиснал чудовището в ръцете си, че то засъскало от болка.

Старецът можел да се превръща на каквото си иска. Той гледал да уплаши Херкулес и да се изскубне от ръцете му.

Но Херкулес все по-силно и по-силно стискал чудовището и все повече усилвал мъките му. Най-сетне се явили отново люспите, въззелената брада и ципата, и чудовището взело прежния си изглед.

— Какво искаш от мене? — запитало то, едва поемайки дъха си. — Защо ме стискаш толкова силно? Пусни ме!

— Аз съм Херкулес — викнал юнакът и гръмовитият му глас се разнесъл надалеко по морето. — Няма да те пусна, додето ми не кажеш как да отида в градината на Хесперидите.

Старецът видял, че го не чака добро. Той бил скитал из моретата, бил чувал за подвизите, с които се славел Херкулес по цял свят. Знаел, че юнакът няма да отстъпи от думата си.

Най-после се обърнал и казал:

— Върви все по този път, додето стигнеш до един огромен великан. На раменете му се крепи небето. Само той може да ти каже как да отидеш в градината на Хесперидите.

Херкулес поблагодарил на стареца и продължил пътя си. Много приключения му се случили из пътя.

Той срещнал един великан, надарен с дарбата да черпи сила от земята. Наричал се Антей. Не било лесно човек да се бори с него. Щом го повалиш на земята, той ставал десет пъти по-силен, отколкото е бил преди това. Колкото по-често Херкулес повалял Антей на земята, толкова по-силен ставал исполинът. Оставало само едно средство: да вдигне Антей във въздуха и да го държи там, докле изгуби всичките си сили и умре. Тъй и постъпил Херкулес.

След това юнакът бил пленен от египтяните.

Готвели се да го посекат, но той строшил оковите си и убил царя. Сетне преминал през африканските пустини и се озовал при бреговете на Великия Океан.

Пред него бучели вълните. Той се вгледал и видял на небосклона нещо огромно, което блещело като слънце. То било грамадна златна или бронзова чаша. Вълните я повдигали, подхвърляли я, заобикаляли я с пяна, но тя плувала все по-наблизо и по-наблизо към брега.

Херкулес си помислил: „Много великани съм виждал, но нито един не е пил вино с такава грамадна чаша.“

И наистина, чашата била много голяма. Тя била десет пъти по-голяма от воденичен камък. И тая грамадна чаша, цяла от метал, плувала по запенените вълни, като най-леката желъдова черупка. Тя доплувала до брега близо до Херкулес.

Юнакът се сетил какво да направи. Той скочил в чашата, постлал на дъното й лъвската кожа, разположил се и заплувал по океана. Вълните се разбивали о голямата златна чаша и тя звънтяла приятно. Нежното люлеене приспало юнака.

Дълго време спал Херкулес. Внезапно чашата се ударила о една скала и зазвънтяла по-силно от камбана. Херкулес се събудил и почнал да се озърта наоколо. Той видял, че плува към някакъв остров. На тоя остров юнакът видял такова нещо, каквото не бил виждал преди това, макар че много чудеса бил видял през живота си. Видял един великан, но какъв великан! Голям колкото планина. Облаците го опасвали, къдрели се като брада и коса около лицето му и му пречели да види Херкулес. Но най-чудно било това, че на главата и на раменете му се крепяло небето.

Чашата доплувала до брега. В това време вятър разпръснал облаците и Херкулес можал да разгледа лицето на великана. То било голямо колкото езеро, носят му бил като вълнолом, а устата — като пещера. По челото на исполина имало дълбоки бръчки; той бил навъсен и сънлив, като че ли му се не ще да живее.

Тоя исполин стоял там от много години. Дървета расли, падали и гниели пред неговите очи. Между пръстите на краката му били порасли седемстотин годишни дъбове. Той навел очите си и видял Херкулес. Гласът му прогърмял като гръмотевица в облаците:

— Кой и какъв си ти? Откъде си дошъл в тая малка чашка?

Чул се отговор:

— Аз съм Херкулес. Диря градината на Хесперидите.

Великанът прихнал да се смее, па сетне изревал:

— О-хо-хо! И таз хубава! Добро нещо си намислил.

— Та защо да е лошо? — попитал, Херкулес. — Да не мислиш, че се боя от стоглавия змей?

Но в това време гъсти облаци опасали великана, повдигнала се страшна вихрушка, гръмотевици и светкавици затрещели. В тъмнината се виждали само огромните крака на исполина, главата му се сливала с гръмотевиците и се губела нагоре.

Бурята бързо настъпила и също бързо преминала. Отново се провидяло синьото небе и слънчевите лъчи осветили дигнатите нагоре ръце и огромните рамене на великана.

Той видял, че Херкулес все още стои там, и му викнал:

— А пък аз съм Атлас, най-големият великан на света. Аз крепя на раменете си небето.

— Виждам това — казал Херкулес; — а пък аз искам да зная кой път води към градината на Хесперидите. Не можеш ли ми го показа?

— А защо ти е тая градина?

— Искам да откъсна три златни ябълки и да ги занеса на братовчеда си, царя.

— Само аз мога да влизам в градината на Хесперидите и да късам златни ябълки. Бих ти донесъл три златни ябълки, но не мога да оставя небето.

— А не бива ли пък за малко да го закрепиш на планината?

Атлас поклатил глава и казал:

— Планините са ниски. Ако ти обаче се покачиш на близката планина, твоето чело ще се приравни с моето. Не би ли подържал за една минутка небето, додето отида да ти откъсна ябълки? Ти ми се виждаш доста силен.

Херкулес бил много силен и никой друг, освен него, не би можал да се нагърби с тая мъчна работа. Но тя и нему се видяла доста тежка, та той за пръв път през живота си се поколебал и попитал:

— А небето много ли е тежко?

— Не е твърде — казал Атлас и размърдал раменете си; — отначало ще ти се види дори доста леко. Чак след като го подържиш няколко години, ще усетиш малко умора.

— А дълго време ли ще се бавиш с ябълките?

— Не, не, с всяка крачка аз извървявам от триста до четиристотин километра: раменете ти няма да се уморят.

— Тогава ще се покатеря на планината и ще те сменя за малко.

Херкулес имал благородна душа. Той се радвал, че великанът ще може да се поразходи. Освен това той се и гордеел, че поне за малко ще подържи небето и с това ще услужи на целия свят.

Това му се видяло по-добро, отколкото да победи стоглавия змей. Без много да му мисли, той взел от великана небето и го сложил на раменете си.

Атлас се протегнал, разкършил изморените си членове, измъкнал краката си от гората, а сетне започнал да скача от радост, че се е озовал на свобода; под неговите скокове земята треперела, а екът надалеко разнасял веселите му викове и смеха му. Наскачал се Атлас до насита и закрачил из морето. Той направил крачка от четиристотин километра и водата едва му стигнала до глезените, направил втора крачка, морето стигнало до коленете му, направил трета — водата стигнала до кръста му. Това било най-дълбокото място в океана.

Херкулес гледал след него. Великанът му се виждал като грамадна планина на небосклона. Най-сетне изчезнал.

Тогава юнакът започнал да се безпокои: ами ако оня се удави, или загине в борбата със стоглавия змей и се не върне вече? Какво ще прави тогава? Та мигар през целия си живот ще трябва да крепи небето?

Така размишлявал той, а небето ставало все по-тежко и по-тежко.

— Право да си кажа, жално ми е за великана — си мислел Херкулес. — Щом аз за десет минути се уморих, какво ли ще да е било нему, когато е трябвало хиляди години да държи небето?

На Херкулес не било лесно. Па освен това все повече и повече го обхващал страх, че великанът няма да се върне… Той разглеждал целия свят и си мислел, че много по-добре би било за него да бъде прост овчар и да пасе овце в подножието на планината, отколкото да се намира на нейния връх и да чувствува на раменете си тежестта на цялото небе. Страшно му било и да си помисли какво би станало със света, ако той не стои съвсем неподвижно или ако не запази равновесие. Тогава може би слънцето ще се измести, а звездите ще изпопадат по главите на хората. Какъв срам би било за Херкулес, ако поради неговата некадърност, небето се разпукне и се случат някакви нещастия?

Много време се изминало, откак Херкулес заместил великана; най-сетне той видял, че на небосклона се появил грамаден облак, който бързо се приближавал към него: този облак бил Атлас. Великанът прострял ръката си, а в нея имало три великолепни златни ябълки, увиснали на клончета и големи колкото тикви.

— Колко се радвам, че се завърна — викнал Херкулес. — Добре че си откъснал златните ябълки!

— Разбира се, аз избрах най-едрите. Ах, колко е хубава градината на Хесперидите! А стоглавият змей! Колко беше смешен, като мислеше да ме надвие. Жалко е, че не беше и ти там!

— Ех, нищо — казал Херкулес. — Затова пък ти си се поразходил и си свършил работата не по-зле от мене. От сърце ти благодаря. А сега те моля да ме освободиш, защото пътят ми е дълъг, па и царят ме чака с нетърпение.

— Ба, недей бърза, приятелю! — казал Атлас, като подхвърлял ябълките на шест-седем километра нагоре и ги ловял като топки. — Аз много по-бързо от тебе ще занеса ябълките на царя. Право да си кажа, не ми се иска отново да крепя на раменете си небето.

Херкулес, като чул тия думи, от яд си разтърсил раменете тъй, че няколко звезди паднали от небето.

— Какво правиш ти? — викнал Атлас и прихнал да се смее. — Аз през петстотин века не съм изтърсил толкова звезди, колкото ти само за една минута. Като постоиш като мене, и ти ще се научиш на търпение!

— Та да не би да мислиш да ме оставиш тука вечно? — прогърмял гласът на Херкулес.

И той намислил една хитрост. Престорил се на спокоен и казал на Атлас:

— Подръж само за минутка небето, да си направя възглавничка от лъвската кожа. Ужасно ми е горещо, па и кожата ми пречи.

— Добре, добре — казал великанът. — Ще поддържа небето, но не повече от пет минути.

Великанът бил прост и глупав. Той захвърлил златните ябълки и отново нарамил небето. Херкулес взел ябълките и се отдалечил, сякаш и не чува, че великанът го вика с гръмовития си глас.

Нови дървета порасли между краката на Атлас и го заобиколили с гъста гора; и отново между пръстите на краката му се издигнали седемстотин годишни дъбове.

Великанът и сега още стои на същото място и държи небето; всъщност то не е великан, а огромна планина, която се нарича Атлас. Когато бурята забеснува^[2] над нейния връх, всички казват, че великанът с гръмовит глас вика Херкулес да го отмени.

Бележки

[1] Стрелник — чанта за стрели, колчан. — Бел.ел.кор. ↑

[2] Забеснувам (остар.) — започна да беснувам; забеснея. — Бел.ел.кор. ↑