Николай Райнов
Цар златолюбец (Старогръцка приказка)

Имало едно време един цар, по име Мидас. Той бил много богат. Имал само една дъщеря — малко момиче. Мидас обичал само две неща на света: златото и дъщеря си. Цял ден и цяла нощ царят мислел все за едно: как да спечели повече жълтици. Той се оправдавал с това, че уж иска да остави на дъщеря си голямо богатство, та да я направи щастлива.

Той прекарвал цели дни в подземията, дето били заключени съкровищата му, броял жълтиците си, мерел златния пясък, вадел от големите ковчези дълги златни слитъци и ги слагал на везните — да види колко тежат. Но колкото и много да имал Мидас, все бил недоволен: искало му се да има много повече.

Веднъж, както седял и се наслаждавал на своите богатства, видял, че в подземието неочаквано се явява един непознат момък. Той бил усмихнат. От лицето му излизало сияние — толкова силно, че позлатявало всичко наоколо.

Мидас останал много зачуден: той помнел, че е заключил вратата, както правел винаги. Дошло му на ум, че лъчезарният момък ще да е някой от ония богове или богоподобни същества, които се притичат на помощ на людете и ги закрилят.

Непознатият изгледал Мидас, погледнал и съкровищата му, па рекъл:

— Царю Мидасе, ти си много богат. Едва ли има в цял свят толкова злато, колкото си натрупал ти в това подземие. Трябва да си много доволен.

— Не съм — отвърнал царят. — Знаеш ли с какъв труд съм събрал всичко това? При толкова грижи, мъки и старания, аз съм спечелил съвсем малко. Иска ми се — всичко, до което се допра, да се превърне на злато. Тогава ще бъда щастлив.

— Ами сигурен ли си, че не ще се разкайваш, ако ти се даде тая сила? Помисли си малко.

— Няма какво да мисля — казал Мидас; — тогава аз ще бъда напълно честит.

— Добре — издумал непознатият; — аз ще изпълня желанието ти. От утре заран до каквото и да се допреш, веднага ще става златно.

Момъкът се изгубил тъй неочаквано, както се бил вестил. Царят не спал цяла нощ. На сутринта, щом изгряло слънцето, той добил чудната дарба да превръща в злато всичко, до което се докосне. Златна станала покривката на леглото, завивката, възглавницата. Златно станало цялото легло, после — столът, масата, книгата, самите дрехи — когато царят посегнал да ги облече. Златна станала дори и носната кърпичка, подарена на Мидас от дъщеря му, когато царят я допрял до носа си.

Царят се израдвал много на всичко това: за няколко мига той имал толкова предмети от чисто злато, колкото не би спечелил след сума години труд. И понеже било още рано, той взел една книга да почете. Книгата, разбира се, станала отведнъж златна, но никакви букви не се виждали вече по нея. Мидас си сложил очилата, но и пак не видял нищо: сякаш имал капаци пред очите. Тогава чак той почнал да разбира неудобствата на чудния дар да преобразява всичко в злато: очилата се били превърнали на две златни, но непрозрачни колела.

За да се утеши, Мидас тръгнал по стаите на двореца да превръща на злато всичко, което види. Това не му стигнало. Той излязъл в градината. Цялата желязна решетка, щом се допрял до нея, станала златна. В градината били нацъфтели трендафили, които издавали чудна миризма. Мидас не пожалил ни хубавите им багри, ни благоуханието им: превърнал ги в твърди и мъртви златни цветя, като обходил цялата градина и се допрял до всички трендафили.

Дошло време за закуска. Царят бил огладнял. Той побързал да отиде в трапезарията. Дъщеря му не била още дошла. Той седнал да я чака. Дошло му на ум да я зарадва: хванал чашата, в която й сипвали мляко, и я превърнал на злато.

Момичето влязло плачешком.

— Защо плачеш, мило дете? — запитал бащата. — Що ти се е случило?

— Ах, татко — отвърнало детето хлипайки, — колко грозни са станали цветята! Поисках да ти набера и да ти направя китка, но видях, че всички трендафили са увехнали и пожълтели. Твърди са, бодат. А какви хубави бяха по-рано и колко приятно миришеха!

На Мидас станало мъчно, че е наскърбил дъщеря си.

— Мила дъще — рекъл той, — не плачи за такива дребни неща. Тая златна роза струва повече от сто прости трендафила, каквито растат по градините. Тя и след сто години ще си остане все такава, а онази ще увехне още утре.

Момичето се натъжило още повече, като видяло, че са му сложили златна чаша, вместо онази, от която пиело всяка сутрин: по нея нямало изписани дървета, къщички, птици и джуджета, а то обичало да ги гледа, когато си пие млякото.

Мидас си сипал кафе от кафеничето в чашката. И двете съдини станали златни, щом ги докоснал. Но колко неприятно му станало, когато усетил в устата си, след като сръбнал от чашката, не кафе, а няколко златни късчета!

— Ах! — извикал той в ужас.

— Какво ти е, татко? — запитала с учудване дъщеря му.

— Нищо, нищо няма, мое дете — отвърнал той. — Пий, че ще ти изстине млякото.

Царят взел от подноса една пържена рибка, но и тя станала отведнъж златна. Рибката била наистина много хубава: такова тънко изделие не би можал да направи и най-изкусният златар. Но — уви, — тая риба не била за ядене.

Взел Мидас после една баничка, но и тя станала на къс злато. Взел яйце — и то се озлатило^[1]. Грабнал един горещ картоф и го лапнал бързо — дано успее да го изяде, преди да се превърне на злато, но горещият златен слитък го опарил толкова силно, че Мидас го изплюл, изпищял и подскочил на стола си от болка.

— Татко, мили ми татко — викнала дъщеря му, — какво ти стана? Изгори ли се?

— Ах, мило дете — изпъшкал Мидас: — какво ще стане с клетия ти баща?

За пръв път през живота си царят златолюбец разбрал, че богатството не прави човека щастлив. Как ще живее той без храна? Най-бедният работник, който има чаша вода и късче хляб, ще да е хиляди пъти по-честит от него, защото може поне да се нахрани.

Мидас седял и мълчал. Момичето го гледало и се силело^[2] да отгатне какво му е. Най-после не се стърпяло — скочило на коленете му и го прегърнало нежно. Трогнат от тая обич, царят притиснал детето до сърцето си и го целунал по челото.

Но какво станало? Момичето се превърнало на златна статуя. Всички черти на лицето си останали същите: по тях била изписана нежност, обич, тревога и съчувствие. Ала статуята била мъртва като всяка статуя. Мидас почнал да си къса от отчаяние дрехите и да си скубе косата. Що да прави сега? Той бил готов да даде всичките си съкровища, само да може някой да съживи детето му. И ето че отведнъж се явил светлоликият непознат момък.

— Как си, цар Мидасе? — запитал го той. — Доволен ли си от своята необикновена дарба? Виждам, че всичко около тебе е станало златно. Навярно ще да си много щастлив.

— Не — отвърнал Мидас, — аз съм най-нещастният човек на света. Изгубих онова, което ми беше най-скъпо от всичко.

— Изглежда, че си поумнял — рекъл момъкът. — Най-сетне си разбрал, че златото не струва нищо пред храната, водата и още сума други добрини, които природата ни дава. Кажи ми, Мидасе: златото ли ти е по-мило или твоята дъщеря?

— О, моето мило дете! — викнал царят просълзен. — Цял свят бих дал, само да мога да го видя живо.

— Значи, ти не желаеш вече необикновения дар да превръщаш в злато всичко, до което се допреш?

— О, тоя дар ми е омразен.

— Добре тогава — рекъл непознатият; — върви в градината и се изкъпи в поточето. Вземи един кърчаг^[3], напълни го с вода и полей с нея всичко, каквото искаш да отзлатиш. Ако направиш това с вяра, може би ще успееш да поправиш злото, което ти причини твоето златолюбие.

Като казал това, непознатият се изгубил. Цар Мидас грабнал един кърчаг и се затекъл към реката. Кърчагът станал в ръката му златен. Без дори и да се съблече, царят се хвърлил във водата, а после напълнил кърчага. Сърцето му забило радостно, като видял, че кърчагът станал отново глинен. Сторило му се, че и у него се е променило нещо: от гърдите му се смъкнала голяма тежест, станало му топло, сякаш сърцето му е било по-рано от метал, който се е стопил сега.

Мидас оттичал^[4] право в двореца и почнал да полива златната статуя. Момичето оживяло, още след като го облели първите струи. Бузите му се отново зачервили. То почнало да киха.

— Стига, татко! — извикало детето — стига си ме поливал: измокри ми новите дрехи!

Цар Мидас не разказал на дъщеря си за онова, което се било случило: то му се виждало много глупаво, срам го било и да си спомня за него. Той само завел момичето в градината и за негова голяма радост щом полял трендафилите, те всички приели прежния си вид.

Само две неща напомняли на Мидас за неговия някогашен дар да превръща в злато всичко, до което се докосне: пясъкът в реката, до който се бил допрял, когато се къпел, станал златен, и косата на дъщеря му добила златист цвят. Но от това момичето станало още по-хубаво.

Царят остарял. Той обичал да гали внучетата си — децата на своята дъщеря, да ги слага на коленете си и да им разказва чудната, но истинска приказка за оня проклет дар, който имал преди години.