Николай Райнов
Слон и коза (Негърска приказка)

Слонът и козата почнали да се препират кой от двамата яде повече.

Слонът казвал:

— Може ли и дума да става? Не ме ли виждаш какъв съм едър? Моят търбух трябва да е три пъти по-голям от цялата ти снага. Що си ти пред мене?

А козата говорела:

— Не се гледа търбухът, а наситата. Да ти кажа ли? Недей ме гледа, че съм по-малка от тебе. Цял живот ям и още не съм се наситила, защото дните ми се виждат къси.

Дълго се карали те и като видели, че не могат се разбра — отишли при лъва да се съдят. Лъвът бил цар на всички животни и техен съдия.

След като разбрал защо се води свадата, лъвът казал:

— Много лесно ще реша кой от вас яде повече. Ще ви накарам да се надяждате пред мене: който надяде другия, той яде повече. Но бива ли за такава дребна и глупава работа да идвате чак при мене да се съдите? Та да не мислите, че аз си нямам по-важна работа? Затова чуйте що ще ви кажа. Който от вас яде повече, той е лаком. А лаком аз не искам да търпя в своето царство: той ще изпояде всичко. Ще го пратя при хората — те нека го хранят, ако могат, а — ако не могат, да го заколят. Оня пък, който и не яде много, и се хвали с много ядене, та ми само губи времето да го съдя, да бяга далеч в гората — да го не виждат очите ми. Срещна ли го, ще го разкъсам и изям за едната му хубост.

Уплашили се животните от страшния съдия, но нямало що да правят: трябвало да се покорят.

На другата сутрин лъвът отвел слона и козата на едно широко поле.

— Яжте сега! — рекъл. — Яжте, да ви видя!

И те почнали да пасат. Слонът чупел цели дървета с хобота си, изяждал им листата и огризвал младата кора по клоните. А козата опасвала само връхчетата на тревата и на младочките. Слонът й се подигравал.

— И това било ядене! — казвал той.

Мръкнало се. Животните се прибрали да спят на една плоска скала, дето бил легнал лъвът. Слонът се проснал да спи, защото бил преял тоя ден. И козата легнала, отпуснала се и почнала да преживя.

— Що правиш? — запитал слонът. — Никъде по скалата не виждам трева, а ти дъвчеш. Що ядеш по това време? Не ти ли стигна, че па̀се цял ден?

— Нали ти казах още оня ден, че все ям и се не наяждам? Къде ще търся в тъмното трева? Ям от скалата. А като я изям цялата, ще дойде пък твоят ред. И тебе ще изям.

Като чул това, слонът побягнал с все сила към гората, без да дочака присъдата на лъва. А лъвът рекъл:

— Много животни съм виждал да ядат и да им не стига, но пръв път виждам — от лакомия да се яде камък. Ти, козо, не си за моето царство. Махни се скоро от тука! Върви при хората! Щом сама не можеш си намери толкова храна, колкото ти трябва, за да се наситиш, нека ти търсят те.

Оттогава козата отишла при хората и станала домашно животно. Тя е най-лакомото от всички домашни животни: тук откъсне, там откъсне — гледа само да дъвче, а не — да се наяде като света. И затова хората се виждат в чудо с какво да я хранят през зимата.

А слонът се скрил в гората, в най-гъстите шумаци. И почнал той от тогава насам да се скита сам-самин и да се крие от лъва. От тоя ден той намразил и хората, защото се научил, че са прибрали неговият враг — козата. Затова дивите слонове са такива страшни неприятели на хората.