Николай Райнов
Невестулка и заек (Негърска приказка)

Когато великият Горски дух създал животните, в бързината си забравил да ги надари с ум. Той разбрал скоро грешката си. В гората влезли ловци. Животните ги гледали спокойно и си стояли на едно място, без да се помръднат, а ловците ги замервали със стрели и убивали. Тоя ден те избили много животни, а на другия — още повече.

Горският дух си казал тогава:

— Сбърках, че не дадох на животните нито капка ум. Биваше ли да забравя такова важно нещо? Както е тръгнало, ловците ще изтребят до едно кротките ми животни, които и не помислюват^[1] да бягат от тях или да им се противят. Какво ще стане тогава? Горите ще запустеят.

Той натъпкал един голям чувал с ум, занесъл го в гората и го оставил под едно дърво, па си отишъл.

— Животните ще го намерят — си казал Горският дух, — и ще си го разделят, както сметнат, че е най-добре. Всяко ще си вземе толкова ум, колкото му трябва. Има за всички.

Под това дърво живеела невестулката. Тя видяла великия Горски дух, че идва, мърмори си нещо, оставя под дървото голям чувал и си отива. Що ли е това в чувала? Навярно ще да е нещо за ядене. Опитала се да го вдигне, но не могла. Напрегнала сили да го бутне, но и това не могла да стори.

В съседство с нея живеел заекът. Невестулката отишла при него и му казала:

— Ей там, под дървото, има голям чувал. Ела да го видиш! Той е много тежък, та не ми е по силите да го преместя. Ти си по-силен, ела да го обърнем заедно, та да видим що има в него!

Заекът се затекъл към чувала и се напънал да го катурне, но чувалът излязъл и за него тежък. А много му се прищяло да разбере с какво е пълен тоя голям чувал. Повикал един гълъб, който дремел на дървото. Гълъбът кацнал на чувала и почнал да го кълве, дано прокълве дупка, та да види що има вътре. Но чувалът се оказал много як. Тогава се нагласили — да пренесат с дружни сили чувала в дупката на невестулката; тя била най-близо — в хралупата на дървото. Заекът и невестулката почнали да тласкат чувала към дупката, а гълъбът го теглел с кълвуна^[2] и ноктите си. Най-после, подир дълъг труд, вмъкнали чувала в хралупата.

Развързали го, но нито заекът, нито гълъбът не могли да познаят какво е това в него. Само едно разбрали — че не е за ядене. А невестулката се усмихнала и казала хитро:

— Това в чувала е ум.

— Ум ли? — викнали и двете животни. — Че за що може да послужи той? Нали се не яде?

— Не се яде, но винаги може да потрябва. Без ум се много мъчно живее. Знаете ли що да направим? Нека стои чувалът в мойта дупка, пък когато притрябва на някое животно, ще му даваме по малко. Тогава за нас трима ни ще остане най-много ум.

— Много ми е притрябвал! — викнал заекът. — Да знаех, че в чувала имало толкова непотребно нещо, нямаше да се напъвам толкова да го мъкна.

— И мене ми не трябва — казал гълъбът. — Както съм си живял досега без него, тъй ще си живея и занапред. Нека стои за тебе! Комуто щеш, давай от него!

Те тръгнали да си вървят. Но невестулката ги спряла. Тя грабнала една шепа ум, натъркала си с него челото и казала на заека:

— Да знаеш как ми се проясни главата изведнъж! Като те гледам веднага се сещам как ще можеш да се запазиш от ловци.

— Кажи ми как!

— Когато ти се приспи, дръж си очите отворени. Спи, но спи с отворени очи. Който те види тогава, ще помисли, че си буден, та няма да ти направи нищо; а когато ти се не спи, затвори си очите и стой нащрек: тогава и да се приближи до тебе ловец, ти ще го усетиш и ще избягаш. Засега тоя ум ти стига. Ако ти потрябва повече, ела да ти дам пак.

И невестулката грабнала шепа ум, па натъркала с него главата на заека. Той се теглел, защото му било неприятно да го търкат по главата. Невестулката трябвало да го хване за ушите. Но понеже той и след това продължавал да се дърпа, ушите му станали много дълги и такива си останали до ден-днешен.

А гълъбът — като видял колко е неприятно да се натрива ум на чиято и да е глава — отлетял, та се не видял. Затова той и до сега не умее да се пази от ловците.

Между животните се разчуло скоро, че в невестулкината хралупа има цял чувал ум, но не всички животни отишли да си поискат. На ония, които си поискали, невестулката дала по малко, но пак й останал повече от половина чувал. Поради това тя е най-умно от всички животни. Ловецът си речѐ: „Ето сега ще я хвана“ и се затече подире, а тя — хоп! — шибне се право в дупката си. Той почне да разкопава дупката. Копае, копае, копае, догдето я разкопае. А какво излиза? Излиза — че невестулката е отдавна излязла от другата страна и е избягала в гората.