Николай Райнов
Хиена и чакал (Хотентотска приказка)

В старо време животните не се ядели едно друго. Те се хранели всички с трева, корени, листа и плодове. Но една година се явили отнякъде скакалци: едри като лястовици, лакоми, ненаситни. Те били толкова много на брой, че дето се вестят, покривали небето като черен облак. Скакалците изпояли всичко, което срещнали по пътя си: и трева, и стръкове, и листа, и плодове, та дори изгризали и кората на младочките^[1].

Настъпил глад по цялата земя. Никое животно не можело да намери храна. Птиците стояли като заковани по клоните на дървесата, а четириногите — пред дупките си; скръбно гледали те и не знаели къде да отидат, за да потърсят нещо за ядене.

Хиената — след като гладувала дълго време — отишла в гората, като се надявала, че там все ще намери нещо да хапне. Тя си казвала:

— Ако скакалците са изяли листата и опасли тревата, не са унищожили цялата гора. Не може да няма там храна. Ще потърся.

Но — колкото и да търсила — не намерила. Тук-таме стърчали недоогризани стъбла на младочки, които тя почнала да гризе. Но те не я наситили: търбухът й бил празен. Както се лутала по гората, видяла бяло стадо маймуни, които се къпели в едно езеро.

Хиената си рекла тогава:

— Гладна съм. А тия маймуни изглежда, че са сити. Ако не бяха се наяли с нещо, нямаше да тръгнат да се къпят. Няма правда на тоя свят; един яде до пресита, а друг гладува. Ще изям една маймуна, па каквото ще да става.

И хиената се приближила към маймуните, па ги поздравила любезно и ги попитала:

— Може ли да се окъпя и аз във вашето езеро, сестрици? Искам да се поразхладя.

— Разбира се — отвърнали добрите маймуни. — То се знае, че можеш. Езерото е толкова наше, колкото е и твое. Къпе се, додето ти е воля!

Хиената се гурнала^[2] заедно с маймуните в езерото и почнала да се къпе. Тя се показвала много любезна и правела разни смехории, за да развеселява маймуните; а те обичат това. Но по едно време, без да я забележат другите, тя заплувала близо до една тлъста маймуна, скочила й на гърба и — бързо като светкавица — я потопила във водата, дето я поддържала, докле се удави, а после я скрила в тръните край езерото.

Всичко това станало толкова бързо, че никоя маймуна не видяла нищо. Като се изкъпали, маймуните си тръгнали, а хиената отишла с тях да ги изпрати. Изпратила ги тя донякъде, па се върнала при езерото, грабнала удавената маймуна и я отмъкнала в една дупка, дето я изяла.

Когато си отишли вкъщи, маймуните видели, че няма една от тях.

— Къде ли е останала? — почнали да се питат една друга, но никоя не можела да каже нищо.

Пратили да я търсят, но не я намерили. Тогава на маймуните станало много мъчно. Освен това почнали с уплаха да подозират, че хиената е отвлякла някъде другарката им. А щом е отвлякла нея, може да отвлече и всяка от тях. Когато на другия ден се събрали отново край езерото, хиената пак дошла при тях.

— Е, ще се къпем ли? — запитала. — Мене ми се много хареса къпането, та дойдох и днес да се окъпя.

А маймуните казали:

— Нас почна да ни е страх от такова къпане, заедно с тебе. Вчера, след като се върнахме вкъщи, видяхме, че една наша другарка се е изгубила някъде. Да не би ти да си й направила нещо лошо, та я няма?

Хиената се престорила на оскърбена и отвърнала:

— Какво искате да кажете, сестри маймуни? Да не би да ме клеветите, че съм я убила? Та не помните ли, че и аз излязох заедно с вас от водата и ви изпратих далече-далече в гората? Видяхте ли по мене кръв? И как ще допуснете, че аз ям месо от животно, което прилича на мене? Нима не знаете, че който яде месо, полудява? Вижте ме добре: луда ли съм?

Но маймуните й казали, че — колкото и да се оправдава — те не щат да се къпят, додето тя е при тях. И тя се прибрала навъсена и умислена в дупката. Месото се свършило, а хиената не знаела как да намери нова плячка.

На другата заран тя отишла преди маймуните при езерото, па се скрила в тръните, но си приготвила един доста едър камък. Маймуните надошли и като видели, че няма хиената, почнали да се къпят. А тя ги гледала и следяла: не ги изпускала от очите си. Когато едно маймунче се приближило до оня бряг, дето бил трънакът, хиената хвърлила ловко камъка, та ударила маймунчето по главата и то се удавило. Маймуните видели това; те се изплашили и се разбягали. А хиената прибрала плячката и си отишла доволна.

Тоя ден на хиената дошъл гостенин — братовчедът й чакалът. И той, клетият, от дълго време се лутал да дири храна, но не намирал. А някои негови сродници му казали, че виждат хиената — угоена и здрава.

— Изглежда, че си похапва добре, щом дебелее — казали му те. — Трябва да си има много запаси с храна, останали от доброто старо време. Иди я потърси! Тя е някъде в гората.

И чакалът намерил хиената, че се е разположила в дупката си и — яде ли, яде. Просто — да й завидиш!

— Мила лельо — рекъл умилно чакалът. — Жена ми и децата ми умират от глад. Мене вече остави: аз съм привикнал! Но за тях ми е жал. Не можеш ли да ми покажеш някъде малко храница? Или пък да ми дадеш в заем от своята? Гледам — ти ядеш нещо.

Хиената разбрала, че гладният й братовчед би можал да й бъде полезен в лова на маймуни. Затова се отнесла любезно към него. Дала му малко месо, па му казала:

— Ако ти се понрави тая храна, ела утре заран да те науча къде се намира тя!

На сутринта чакалът дошъл рано-рано. Хиената го отвела при езерото, скрила го в трънака и му казала:

— Сега ще те видя — бива ли те за ловец. След малко ще надойдат маймуни да се къпят. Ти ще хванеш някоя от тях, без да те види някой, па ще я удавиш във водата и ще ми я донесеш. Аз ще се върна сега вкъщи и там ще те чакам. Ще си разделим месото, както е най-справедливо. Хайде сега, да ти е лека ръката! На слука!

Малко след това надошли маймуните и почнали да се къпят. Чакалът бил дребен, та не го забележили^[3], когато се измъкнал от тръните и влязъл в езерото. А той бил много добър плувец. Приближил се под водата до една маймуна, стиснал я за крака и я смъкнал под водата, та я удавил. После се скрил отново в трънака, без да го забележат маймуните. Когато те си отишли, чакалът отвлякъл плячката в дупката на хиената. Като оставил маймуната, рекъл:

— Ти ме научи да ловя лов: благодаря ти. Виждаш, че знам вече как става това. Сега раздели плячката между двама ни.

Хиената отсякла един малък къс и го подала на чакала, а тя взела останалото. Чакалът запитал:

— Справедлив ли е дележът^[4], лельо? Гледам — частите не са равни.

— Справедлив е — отвърнала спокойно хиената. — Големият взема винаги повече, а малкият по-малко: това е то справедливост, ако разбираш от тия работи. Премери месото, що ти дадох: ще видиш, че е дълго колкото тебе. А останалото е малко по-късо от мене, но — нищо. От мене да мине!

Тая справедливост се видяла на чакала несправедлива. Но той не възразил. Прибрал си дела спокойно и го отнесъл у дома си. Ала по пътя си рекъл:

— Ти ми показа що е справедливост, а аз ще ти покажа пък, що се казва признателност. Ще видиш докъде може да те докара твоята ненасита.

На другия ден чакалът отишъл сам на лов и успял да улови под водата една едра и тлъста маймуна. Когато я хванал за крака, тя се разпищяла и другите маймуни се разбягали бързешком — която където види. Но и тоя път те не разбрали кой е злосторникът, защото не забелязали чакала.

А той измъкнал маймуната, отвлякъл я и я оставил пред дупката на хиената, която спяла, та не узнала нищо. Веднага след това чакалът отишъл при маймуните и им казал:

— Като минавах преди малко през гората, видях на едно място, пред дупката на леля ми — хиената едно животно, което прилича по всичко на вас. Стори ми се умряло. Ако искате да го погребете, елате да ви го покажа.

Всички маймуни тръгнали след чакала и видели своята мъртва сестра, легнала пред дупката на хиената.

— Чак сега разбрахме — рекли те, — кой е избивал нашите сестри и деца. Да го накажем, та да не смее да върши занапред злосторства!

И като накършили жилави клони, маймуните заобиколили дупката. Хиената чула отвътре глъчка и излязла да види какво става. Тогава те я нападнали от вси страни и почнали да я бият. Оставили я полумъртва пред дупката й.

От тоя ден хиената не смее да разкъсва маймуни и бяга от вода. От тоя ден тя мрази чакала и срещне ли го някъде в гората, бяга от него колкото й крака държат. Но най-лошото е, че от тоя ден и животните почнали да се ядат едно друго.