Николай Райнов
Магьосникът и рибешкия цар (Южноамериканска приказка)

Имало един индианец магьосник, който се казвал Манабоцо. Той се прехранвал с риболовство, защото малцина идвали при него да им врачува. Всички го знаели, че е човек не за вяра. Но затова пък рибите му вярвали. Работата е там, че Манабоцо знаел песни, които имали вълшебна власт над рибите: запее ли им ги, те сами лапали въдицата и той ги ловял.

Един ден магьосникът седял в лодката си в морето и пеел тия песни. Ала той бил решил — тоя ден да лови само едри риби, колкото се може по-едри. Дребната риба му била омръзнала. Заклатила се въдицата и той я изтеглил. Хванала се била една малка сребриста рибка. Манабоцо я откачил и хвърлил във водата, като й казал:

— Малка си още, рибке, за мене. Друга ми трябва, по-едра.

Друга по-голяма риба чула тия думи. Тя захапала въдицата и магьосникът я изтеглил. Но и нея откачил, и нея хвърлил обратно във водата.

— И ти не ми трябваш: още си дребна. Искам да уловя едра, голяма и тлъста.

При тия думи той запял още по-силно магьосните песни. Насъбрали се много риби. Една от тях, доста едра и тлъстичка, лапнала куката на въдицата. Но Манабоцо не харесал и нея.

— Да не мислиш — рекъл, — че си като за мене? О-о-о, много се лъжеш! Мен ми трябва днес много голяма риба. Трябва ми най-едрата и най-тлъстата. Хайде, върви плувай! Друга нека дойде — по-голяма от тебе.

Тогава се насъбрали едрите риби. След малко въдицата се разклатила силно. Хванала се една риба — толкова едра, че и магьосникът се почудил. Но той ставал от миг на миг все по-ненаситен. Погледал я, погледал, и тя почнала да му се вижда малка. Откачил й кукичката от хрилете и хвърлил рибата, като викнал колкото му глас държи:

— Вие, риби, подигравате ли се с мене? Едра искам аз, едра, най-едрата от всички. Искам царя на рибите: Разбрахте ли? Самият цар на рибите искам да захапе въдицата.

Тия думи се разнесли толкова силно над морето, че ги чул рибешкия цар. Чул ги той и си казал:

— Полудял ли е Манабоцо? Що приказва тоя безсрамен магьосник? Той иска, значи, да хване самия мене? Ще му кажа аз — що значи да улови рибешки цар. Ще му захапя въдицата, па ще видим кой кого ще улови. И той заплувал бързо към лодката, па лапнал въдицата. Но я лапнал толкова яростно, че погълнал не само въдицата, но и канапа, и пръчката, и Манабоцо, заедно с лодката му. И — на това отгоре — погълнал толкова морска вода, че с нея биха се напълнили сто бъчви.

След това рибешкият цар се завърнал в двореца си много весел и почнал да разправя на рибите придворни и на другите морски животни как надхитрил Манабоцо, та го пленил в корема си.

— Ето го! — казал им той, като си пъчел корема. — Вътре е проклетият рибар, който се беше заканил да ме хване. Добре го изиграх.

Рибите и морските животни се смели доста с тази случка; но някои от тях почнали да си шушукат неспокойно:

— Ами ако се случи нещо лошо? Манабоцо е магьосник. Дали няма да направи нещо на нашия цар?

Когато Манабоцо се озовал в тъмния търбух на рибешкия цар, той най-напред се уплашил. Там имало какви ли не гадини, една от друга по-страшни. Но те били по-малки от Манабоцо. Когато свикнал с тъмнината, магьосникът видял, че рибешкия търбух е много голям. И той се престрашил. Дори почнал да пее и играе. Затанцувал той военния танц, що танцувало неговото племе, и почнал да възпява своите военни победи. Дори запял песни, в които се хвалел за злосторствата си и се подиграл с рибешкия цар.

Това не се понравило на царя. Той разбрал, че не ще може да смели магьосника, защото оня неуморно танцувал в корема му.

— Нищо — си казал рибешкият цар, — той ще се поумори. През нощта ще заспи.

Мръкнало се. Магьосникът продължавал да пее бойната песен и да танцува в корема на рибешкия цар. И цяла нощ се продължавало това. Цяла нощ рибешкият цар не можал да заспи. На заранта Манабоцо почнал още по-силно да подскача и дори се ухитрил^[1], та почнал да дращи и да щипе отвътре корема на рибешкия цар. Болките били толкова силни, че царят се уплашил — да му не припадне. Трябвало да направи нещо, за да се отърве от магьосника.

Той повикал придворния лекар — един голям кашалот — и му поискал лекарство за повръщане. Кашалотът му приготвил питие. Царят го изпил и почнал да повръща. Магьосникът усетил това и решил да се противи. Той не само не искал да бъде изхвърлен от търбуха на рибешкия цар, но дори бил решил да убие царя. Повърнал царят веднъж — дваж, но Манабоцо все още не излизал: той гребял с лопатите и лодката му плувала не към устата, а към червата на рибешкия цар.

— Дай още лекарство! — викнал царят на кашалота, и оня му приготвил ново питие, още по-силно.

Тогава царят почнал да повръща безспир. Лодката на магьосника се приближавала все повече и повече до гърлото на рибешкия цар. Като стигнала до самата глътка, Манабоцо кръстосал двете лопати и ги забил в гърлото. Колкото и да се мъчел царят да повърне, не можел. Почнал да се задушава, да посинява, и най-после умрял от задух.

Чак тогава магьосникът разбрал, че е сбъркал. Да, той сбъркал — и сбъркал много. Защото когато царят на рибите умрял, устата му се затворила и Манабоцо не можел по никакъв начин да излезе. И той се уплашил, че ще умре в търбуха на рибешкия цар.

А в това време трупът се люшкал насам-натам по вълните. Манабоцо бил вътре. Той си напрегнал ума — как да излезе от своя затвор, но нищо не можал да измисли. Цели три дена се носил мъртвия труп по вълните.

На четвъртия ден магьосникът зачул врява и глъчка над главата си. Насъбрали се били хиляди чайки и други птици да ядат трупа. Те кълвали корема, защото, както се знае, когато рибата умре, тя плува нагоре с корема. Манабоцо се зарадвал. Когато усетил, че на едно място коремът изтънял доста, за да се провиди от там малко светлина, той пробил с лопатата една дупка, подал си главата и казал на чайките:

— Ей тука дълбайте! Дълбайте, за да изляза, а после ще ви поканя у дома на богато угощение. Стига сте яли мъртва риба — и то сурова!

Птиците го послушали. Нахвърлили се да кълват онова място, дето бил Манабоцо. Скоро го издълбали, за да може да излезе от там магьосникът с лодката си. Манабоцо вързал към лодката трупа на рибешкия цар и го повлякъл, а птиците полетели над него. Скоро стигнали брега и Манабоцо се заел да приготви угощение на птиците, които го спасили.

Той поръчал на жена си да нареже мъртвата риба и да опече късовете. После поканил освен чайките и птиците, които били вече дошли с него от морето, и други птици и животни. Всички дошли и почнали да ядат. А ядиво^[2] имало много, дори премного. Баба Меца яла, та преяла. Тежко й станало на стомаха; отишла да си легне — и цяла зима спала, без да се пробуди. И другите животни се нахранили до пресита. Само зайчето, каквото си е страхливо и срамежливо, не посмяло да седне на трапезата, ами яло трохите, що падали по земята. Затова си и останало слабичко.

Когато Манабоцо видял, че всички са се нахранили, заповядал на свирачите да засвирят. Всички животни затанцували. Гледал ги магьосника и си казвал на ума:

— Добре се натъпкаха всички. Какви кореми са изпъчили! А аз не съм ял от толкова време. И как ще ям от мършата на тоя проклет рибешки цар? Трябва да измисля нещо, за да сготвя и за себе си гозба.

И той казал:

— Много хубаво танцувате, драги гости. Но да видим как ще изглежда, ако танцувате със затворени очи. Сигурно ще бъде много весело. Да опитаме.

И животните почнали да танцуват пред Манабоцо със затворени очи. А той си избирал ония от тях, които му се виждали най-тлъсти и най-вкусни, удушвал ги и ги хвърлял в готварницата, а жена му ги готвела. Доста птици и други животни били хванати така.

По едно време, както танцували животните, пъстрият рибар казал на гуркача:

— Не ти ли се струва, че стана изведнъж много тихо? По-рано се вдигаше голяма глъчка.

Тогава гуркачът си отворил наполовина очите. И що да види? Тъкмо в тоя миг Манабоцо бил хванал една угоена дива патица, на която извивал шията. Откъснал й главата и я хвърлил в готварницата.

Гуркачът викнал уплашено:

— Бягайте, да бягаме! Манабоцо ни е поканил, за да ни избие.

Всички животни си отворили очите и побягнали. Малко след това магьосникът се намерил сам с жена си. Той скачал и викал:

— Ах, тоя проклет гуркач! Той издаде тайната. Ще го стигна и ще го убия.

И той се хвърлил да гони птицата. Но гуркачът бил стигнал вече до морския бряг и влязъл във водата. Манабоцо успял само да го ритне и с ритника да му откъсне опашката и да му разчекне краката.

Затова и днес гуркачът е без опашка и нозете му са криви и много разчекнати. От тоя ден тая птица е станала страхлива: види ли човек, веднага се гурка^[3] във водата и стига чак до дъното. Тя мисли, че всеки човек е магьосник.