Николай Райнов
Заек и маймуна (Берберска приказка)

Маймуната попитала веднъж заека:

— Защо, когато вървиш, все се озърташ наоколо, сякаш някой те гони?

— Навик ми е — отвърнал заекът.

— Много лош навик — укорила го маймуната.

— Ба, много лош! Не е по-лош от твоя навик — да се чешеш постоянно, сякаш всички бълхи са се насъбрали по кожата ти.

Маймуната страшно се разсърдила, като чула тия думи. Тя намразила заека и решила да не се среща вече с него. А той скоро забравил за тоя разговор.

Един ден заекът и маймуната били поканени заедно с други животни на угощение в къщата на слона. Маймуната не искала да отиде, но се бояла, че ще оскърби домакина. Отишла. На другите гости рекла: „Добър ден“ и с всекиго от тях приказвала любезно, само на заека не рекла ни дума; дори не го и погледнала.

Слонът я запитал защо прави тъй. И тя разказала за оня разговор, когато заекът я оскърбил.

— Нищо няма, помирете се! — рекъл домакинът. — Че кой от нас няма навици?

— Работата е там — казала маймуната, — че чесането не ми е навик. Заекът ме е видял само веднъж да се почеша, па казва, че съм се чешела постоянно.

— Това е лесно да се провери — рекъл заекът. — Да се обзаложим пред свидетели, че ще прекараме цял ден — от изгрев-слънце до залез — и ти няма през деня ни веднъж да се почешеш.

— Добре — казала маймуната. — Но ти съгласяваш ли се — ни веднъж да не се озърнеш наляво или надясно?

— Съгласявам се.

— Ами ако някой не издържи?

— Да му се отреже главата.

— Добре.

Дошъл уреченият ден. Заекът и маймуната излезли на една поляна и седнали един срещу друг. Маймуната си сложила предните ръце на коленете — да не би да се забрави, та да се почеше. А заекът се загледал право към земята — да не би да се озърне насам или нататък.

Отначало всичко вървяло добре. Но когато слънцето почнало да припича, маймуната усетила, че я сърби. Най-напред я засърбяло на едно място, после — и на друго, сетне — и на трето. Почнала да я сърби цялата снага, от главата до петите. Страшно й се приискало да се почеше. Мръднала си ръцете, но веднага се сетила, че ще й отрежат главата, и ги прибрала пак.

Нещо такова станало и със заека. Може ли да се гледа все към земята? Много му се искало да погледне — било на едната страна, било — на другата. Па и страх го било. Кой знае дали не идват отнякъде кучета или ловци? Кучетата и ловците не знаят, че заекът се е обзаложил да не си обръща главата. Заекът си вдигнал малко очите нагоре, но се уплашил, че може след малко да се озърне. Пак загледал пред себе си, в земята.

Към обяд маймуната усетила ужасен сърбеж. Не можело вече да се търпи. И тя намислила хитрина. Както седели, рекла на заека:

— Искаш ли да ти разкажа една случка? Тъй по-скоро ще мине времето. Истинска случка ще ти разкажа — нещо, което стана с мене.

— Разкажи — казал заекът. — Мене почна да ми се приспива.

— Преди години ловци чернокожи нападнаха цялото ни семейство. Страшни люде бяха те. Главите им — дълги, дълги, дълги — хеее чак дотам… — и тя се почесала по тила, па посочила с ръка зад главата си. — … Ей тука, на шията, имаха някакви си огърлици, дълги огърлици, дълги, дълги, дълги, хеее чак дотук стигаха… — и тя се почесала по врата и по гърдите — и много широки, хеее чак до раменете им… — и тя се почесала по раменете. — … А коремът им беше съвсем гол: от тук до тук нямаха нищо, ама разбираш ли, съвсем нищо нямаха… — и маймуната се почесала по целия си корем с две ръце. — … Само ей тук, около кръста, си бяха навили някакво платно, но да не мислиш, че беше широко? О, съвсем не: то не стигаше от тука до тука, а само от тука до тука… — и тя се почесала навсякъде по кръста, по бедрата и дори по коленете. — … А пък за нозете им, ако питаш, те бяха боси. Нито чорапи имаха, нито обувки. Боси бяха, ти казвам, ей от тука, та чак до тука… — и тя се почесала от стъпалата до коленете. — … Като ни нападнаха, че като почнаха да хвърлят ония стрели, остри като шипове. Най-напред ме удариха тука, после хей тука, сетне там, сетне още по-натам, а най-после започнаха да ми забиват стрели по цялото тяло: и тук, и там, и тук, и там, и тук, и там… — и тя почнала да се чеше навсякъде по тялото, по няколко пъти на всяко място, докле й преминал сърбежът. — … Та, ти казвам, страшно нещо беше! И днес дори, колчем си спомня, раните почват да ме болят. И тук ме боли, и там, и тук, и там, и тук и там… — и тя се начесала още веднъж, да й държи влага чак до вечерта.

Като слушал какво разправя маймуната и като я гледал как се чеше, без да се стеснява от това, че може да й отрежат главата, заекът се решил да направи същото. Едва спряла маймуната, той започнал:

— Аз пък да ти кажа що съм претеглил. Твоето е нищо пред моето. Веднъж тръгнах на война. Наредихме се войници, много на брой. Няма да те излъжа, ако ти кажа, че бяхме, само на нашата редица, хеее от там, та чак до там — и заекът се обърнал няколко пъти наляво и надясно. — … Изправи се нашият пълководец и ни каза: „Момчета, бързи да ви са очите, да не би да дойде неприятел, та да ни изненада! На четири да гледате!“ И той ни показа как. Ето тъй и тъй, и тъй… — и той се озърнал по няколко пъти на всяка страна. — … Добре ни казваше той, но ние забравихме съветите му. Забравихме, нали бяхме още млади, че трябва да се обръщаме насам и нататък, и на ляво, и на дясно, и назад, и напред… — и той отново почнал да се озърта, за да покаже нагледно. — … А нашите неприятели, види се, са разбрали, с кого имат работа. Уверявам те, че те са ни гледали отдалеч. Знаели са те, че улисани в похода и в сладките приказки, ние сме вече забравили да се озъртаме насам и нататък, напред и назад, нагоре и надолу… — и заекът показал много пъти подред как би трябвало да се озъртат. — … Ееее, с такава войска като нашата, която не може да предвиди дали неприятелят ще дойде отляво, или отдясно, дали ще се яви отпред, или отзад, дали ще ни удари отсам, или оттатък, с такава войска, ти казвам, е много лесно да се биеш… — и той пак показал нагледно откъде може да дойде неприятелят. — … И ето че когато най-малко очаквахме, ни нападнаха неприятели. Не един, а много. Не можеше да се изброят. Едни ни налетяха оттук, други оттам, трети отсам, четвърти оттатък, пети отляво, шести отдясно, седми отпред, осми отзад, девети отдолу, десети отгоре… — и заекът се обръщал към всички посоки и си въртял очите, сякаш го гонят наистина от всички страни. — … Аз, макар че никак не съм страхлив, се уплаших. И колкото и да е позорно, признавам си, че реших да избягам от бойното поле. Но къде да бягаш? Тръгна насам: неприятел. Тръгна нататък: друг. Тръгна вляво: враг. Тръгна вдясно: пак враг. Затичам се напред: срещат ме с копие. Затичам се назад: със стрели ме заплашват. И аз, горкият ту напред, ту назад, ту наляво, ту надясно, ту натам, ту на онам^[1], ту насам, ту нататък, ту нагоре, ту надолу — съсипах се от бягане.

През това време, то се знае, заекът показвал с движения, извръщане, озъртане и обръщане на всички посоки; успокоил се той, като разбрал, че не го гони никой; добре му станало, че си разкършил врата и снагата.

И двете животни разбрали, че не могат да сдържат навиците си, макар и за половин ден. Дошло пладне. Не им се стояло на едно място. Па и приказките се свършили: и маймуната, и заекът можели да измислят само по една. И те казали в едно и също време:

— То се разбира, че ще можем чак до довечера да стоим мирно и че никому няма да падне главата, ами хайде да си вървим — да не си губим времето!

Тъй се свършил облогът между маймуната и заека.