Николай Райнов
Снежният исполин (Индианска приказка)

Далече на север, в едно индианско село, живяла една жена с мъжа си. Той бил лош човек, постоянно се карал на жена си и често я биел. Тя решила да избяга. През една зимна нощ, когато мъжът се върнал вкъщи и набил жена си, тя го почакала да заспи, а после излязла от колибата, като взела със себе си една кошница с малко храна, огниво, кремък и прахан, за да си стъква огън, когато замръкне.

Изминала селото и тръгнала по полето, покрито със сняг. Вървяла все към север. Понеже се бояла — да не би да я видят хора и да кажат на мъжа й, а той да я настигне и върне, — не влизала в никое село. Види ли наблизо заселище, отбивала се от пътя, за да заобиколи, та да не я види никой. Тъй се скитала тя много дни и нощи. Малкото храна, която била понесла, се свършила. А жената не смеела да се отбие до никое човешко живелище — да попроси храна. Почнала да яде сняг.

Колкото повече вървяла, толкова по-студено ставало. Една нощ студът се усилил дотам, че жената се уплашила — да не би да замръзне. Нямало къде да се подслони от ужасния вятър. С голяма мъка тя успяла да отиде малко по-натам, и тогава намерила място за нощувка. Това място приличало на голямо бърдо с пет върха, също като крак на легнал човек. Между върховете било завет.

Жената разчистила снега между два от тия върхове, които приличали на пръсти, и се свила да спи. Там било топло и удобно, тъкмо като за почивка. Спала жената чак до сутринта. Като се разсъмнало, тръгнала пак, все в същата посока. Надвечер стигнала до една полегата снежна планина. Под нея имало дълга котловина. Планината приличала на човешко коляно. Когато почнало да се мръква, жената се настанила в котловината и преспала там на топло.

Тъй пътувала жената още няколко дена. Веднъж преспала на завет под една планина, която приличала на бедро, друг път — в една долчинка, която наподобявала голям пъп, след това — между две много широки и сплескани могили, прилични на гърди. На заранта отново потеглила на път и — като вървяла цял ден по страшен студ и снежна буря, вечерта стигнала до една топла пещера, дето побързала да се скрие. Там тя преспала тъй добре, както не била спала никога през живота си, дори и когато била в родната си колиба.

Толкова топло и удобно било на жената в тая пещера, че на заранта не й се ставало. Тя била и много уморена от дългия път. Решила да не става, а да си полежи, додето се отмори добре. Но по едно време, тъкмо оттам, дето й били нозете, се зачул силен глас:

— Кой ми е легнал в устата? Кой си ти и отде си дошъл? Да не би да си човек?

Жената се уплашила. Тя не знаела кой е този, който я пита. Но най-сетне се насърчила и разказала всичко. Когато свършила, гласът се обадил отново:

— Щом си толкова нещастна, остани при мене! Но друг път недей да ми влизаш в устата, нито да лягаш близо до устата ми, че може да те сполети нещо лошо. Ако кихна, ще те хвърля високо-високо-високо, та ще отидеш кой знае къде и ще паднеш мъртва. Ти трябва да си гладна. Ще ти намеря нещо да хапнеш.

Тогава жената разбрала, че от много дни насам е вървяла все по огромното тяло на някакъв исполин. Както седяла, изведнъж се стъмнило; един голям черен облак се понесъл по небето, а после почнал да слиза към земята. Когато облакът се надвесил право над жената, тя разбрала, че то не е облак, ами е ръката на исполина, която й подала един северен елен.

В същото време се чул гласът на исполина:

— Вземи това, та го изпечи и се нахрани!

Жената набрала съчки от гъстия храсталак, що растял наблизо, напалила огън, опекла месото и се наяла. Тоя храсталак бил част от брадата на северния исполин, но — види се — великанът не усетил нищо, защото не казал дума.

Когато се нахранила, исполинът рекъл:

— Влез в брадата ми и се скрий на най-дълбокото място, дето храсталакът е най-гъст. Трябва да се махнеш от устата ми, защото ще въздъхна и ще духна силно — да изхвърля скрежа, който ми се е насъбрал в гърлото и дробовете.

Жената навлязла в брадата на исполина и се скрила между най-гъстите клони. Изведнъж над нея се пронесла ужасна буря и снежна веявица. Нищо се не виждало от сняг. Но след малко небето се прояснило отново, само че в храсталака бил навалял дебел сняг.

Към пладне исполинът казал на жената:

— Намери си някъде място, та си направи колиба от клоните на брадата ми. Там ще спиш, там ще живееш. В устата ми е опасно.

Жената тръгнала да оглежда мястото. Най-сетне намерила удобна вдлъбнатина, малко над лявата ноздра на исполина, и там си сградила колиба, като накършила клони от брадата му. В тая колиба тя преживяла дълго време. Не се знае — колко: жената била забравила да брои дните. Исполинът й давал от време на време храна: елени, тюлени, моржове и други животни. Тя ги деряла, от кожите им си правела дрехи, а месото печала и ядяла. Натрупали се много кожи и тя почнала да ги нарежда по носа на великана, за да се сушат.

Право е, че и щастието омръзва на човека. Колкото и спокойно да живеела жената в колибата, край ноздрата на северния исполин, почнало да й досажда. Нямало кой да я бие, наистина. Храна имало повече, отколкото й трябвало. Всичко било по-добро, отколкото в селото, при оня жесток мъж. Но на жената почнало все по-често и по-често да домъчнява за селото. Тя дори си и поплаквала от време на време.

Северният исполин разбрал това. Той го усещал най-напред по топлите сълзи, които капели по лицето му вечер, когато жената се прибере и почне да си мисли за село, за познати и роднини, дори и за лошия мъж.

Една заран той попитал жената дали не иска да се върне при мъжа си.

— Да — отвърнала тя, — иска ми се. И отдавна бих си тръгнала, ако не ме беше страх от мъжа ми. Той ще почне пак да ме бие, да ми се кара и да ме изтезава. А вкъщи няма кой да ме защити. Някой ден може, като се ядоса, да ме пребие.

— Аз ще те защищавам — рекъл исполинът. — Ще ти идвам на помощ, когато ме повикаш, колкото и да съм далеко от селото ви. Моето име е Кинек. Щом кажеш: „Кинек, Кинек! Ела ми помогни!“ — аз ще направя каквото трябва. Ти отрежи ушите от всички кожи, които си насъбрала, и ги нареди в кошницата. После седни пред устата ми и се не бой. Ще се намериш веднага пред селото.

Жената прибрала ушите от кожите, взела кошницата на скута си и седнала пред устата на исполина. След малко се вдигнала страшна снежна буря. Вятърът понесъл жената и тя заспала. А в това време, додето тя се носела към селото, исполинът се обърнал на другата си страна и казал:

— Навреме си отиде тая клета жена. Уморил се бях да лежа все на едната си страна. Ако тя беше останала тук, щях — без да искам — да я смажа, когато се обърна в съня си.

Тя била далече. Събудила се, чак когато се намерила пред селото. Отначало не й се вярвало, че вятърът я е занесъл толкова скоро там, но по едно време чула, че лаят псета и познала гласа на тяхното куче. Жената почакала, докле се мръкне, и по тъмно се запътила към къщи. Тя оставила пред вратата кошницата и влязла в колибата. Мъж й много се зарадвал, като я видял. Той отдавна я бил оплакал, както се оплаква мъртвец. Разпитал я къде е била и тя му разказала всичко, а той обещал, че занапред ще се отнася с нея винаги добре: няма никога да й се кара, нито да я бие.

На сутринта, когато жената излязла, видяла, пред колибата голям куп кожи, все скъпи и хубави: ушите се били превърнали на кожи. Повикала мъжа си и му казала отде са тия кожи. Продали ги и взели много пари. Станали най-богати в селото.

След някое време умрял главатарят и мъжете избрали за главатар тоя мъж. Жената се зарадвала, но тя се зарадвала още повече, когато й се родило подир това момче. От благодарност към северния исполин, тя нарекла сина си Кинек. Момчето растяло бързо. За няколко години станало най-силно и най-яко от всички момчета в селото.

Бащата застарял. Той почнал да забравя обещанието, което бил дал на майката — да се отнася към нея нежно. Често се връщал вкъщи намусен, карал се, не му се угаждало. Понякога замахвал и да удари жена си. Веднъж се върнал ядосан. За нищо и никакво се развикал и вдигнал тояга да бие жената. Тя побягнала, но се спънала на двора и паднала. Когато той я настигнал и замахнал да я удари, жената си спомнила за великана и надала вик:

— Кинеееек! Кинеееек! Ела ме запази, че мъж ми ще ме пребие!

Щом рекла това, изведнъж се извила снежна вихрушка, вдигнала главатаря и го отнесла, та се вече ни чул ни видял.

Младият Кинек пораснал. Той станал хубавец, силен мъж и опитен ловец. Но по нрав се метнал на баща си: като него бил намусен и заядлив. С майка си той не се карал, но пък с всички мъже и момци враждувал.

Една вечер, като се прибрал вкъщи, казал на майка си, че се бил скарал с двама другари, когато бил на лов, и ги убил. Тя се уплашила.

— Какво ще стане сега, синко? — рекла. — Роднините на убитите ще искат да си отмъстят. Те ще те гонят и дебнат, за да те убият. Как да те укрия? Къде ще избягаш?

— Никъде няма да бягам — казал троснато младият Кинек. — Никой не ще посмее да ме закачи. Ако ме закачи някой, ще си намери смъртта.

— Недей приказва такива думи, синко! С баща ти се случи нещастие, тъкмо поради тоя негов гняв. Великанът го вдигна и отнесе на север; в царството на леда, защото сърцето му беше ледено.

— Щом е той, нека отнесе и мене!

Минало се време. Никой не потърсил отмъщение — било поради това, че роднините на убитите се плашели от Кинек, било — понеже никой не можел да докаже, че той е убиецът: никой не ги бил видял. Полека-лека всичко се забравило.

Но веднъж Кинек се върнал посред бял ден и казал на майка си, че пак е убил човек.

— В тебе се е вселил духът на баща ти — казала тя. — Но той поне не убиваше, макар и да биеше, без да мисли, прав ли е — или не е. А ти почна да убиваш. Това е зверско, синко: не е човешко.

От тоя ден Кинек всеки ден се скарвал ту с тогова, ту — с оногова. И повечето пъти свадите се свършвали с убийство. Той избил толкова свят, че селото почнало да го заплашва. Жените казвали на майка му:

— Ако не изпъдиш тоя разбойник, ще ти запалим къщата — и ти ще изгориш заедно с него.

И тя казала на сина си, че не може вече да живее с него: или той да напусне колибата, или тя ще избяга отново при северния великан.

— Добре — рекъл Кинек, — аз ще си отида. Ще напусна селото и ще вървя при баща си. Оставям ти много месо и кожи: няма да гладуваш. И струва ми се, че подир години ще се върна в селото, заедно със своя баща. Ще го намеря и доведа.

Кинек тръгнал вечерта право на север, по същия път, по който била минала преди много-много години майка му. И той спал между пръстите на крака на великана, под коляното му, до бедрото му, на пъпа му, между гърдите му и, най-после, в храсталака на брадата му, която била много порасла: приличала на гора.

Великанът го разпитал, кой е и откъде е.

— Аз съм Кинек, син на оная жена, която си някога приел и хранил тук.

— Тъй ли? А, да, спомням си, макар че то беше — струва ми се — много отдавна. Ти се казваш Кинек, нали? Драго ми е, че носиш моето име. Добре си дошъл. Ще ми бъдеш гостенин. Но само едно ще ти кажа: не се приближавай до устните ми, че инак ще загинеш.

— Как ще загина?

— Както загина баща ти.

Повече от това исполинът не казал: той не бил никак от приказливите. И Кинек разбрал, че и да пита, няма да научи. Няколко дена той прекарал тихо и спокойно в колибата, която си направил там, дето била някога колибата на майка му. Великанът му поднасял всеки ден по някое животно — да яде. Но момъкът не бил свикнал на мирен живот. Той искал да се скара, да се сбие с някого. А там нямало — с кого. Да се бие с исполина, разбира се, той и не помислял: как ще се бие с тогова, който е хиляди пъти по-силен от него? Но той можел поне да се скара с великана. Само трябвало да намери причина.

И ето, момъкът си казал:

— Исполинът ми забрани де се приближавам до устните му. Разбирам аз защо: защото той е затворил в устата си моя баща. Затворил го е и не го пуска да излезе. Страх го е, да не би аз да го пусна. Ще видим!

И той тръгнал към устата на великана. Дълго се катерил, додето се промъкне между гъстите клони на храсталака, който образувал брадата на исполинския човек. Най-сетне стигнал до устните, изкачил се на едната и надникнал в устата.

Но тъкмо тогава на великана се прищяло да кихне. И той кихнал, защото не знаел, че Кинек се разхожда около устата му. Момъкът бил вдигнат от страшния вятър толкова нависоко и с такава сила, че след това нито го видял някой, нито чул нещо за него. Тъкмо тъй — както казвал исполинът: и той загинал от оная смърт, от която загинал преди това баща му.

Индианците, които живеят на север, знаят, че далеч от техните села, чак в ледените планини, дето не смее вече никой да отиде, и днес живее северният исполин. Понякога той лежи по цели години — ту на едната си страна, ту — на другата. А после току стане и тръгне към север, към страната на сребърното сияние. Скита се, скита, па се върне отново в страната на ледените планини. След оная жена не се е вестил човек да каже, че го е виждал. Но всички знаят, че великанът е още там. Когато се зададе от север силна снежна веявица, старците казват:

— Северният исполин киха.