Николай Райнов
Крилатият лъв (Африканска приказка)

Имало едно време в Африка цар и царица. Те били черни. Черна била и дъщеря им, но много добра, много умна и голяма хубавица. Толкова умна била тя, че всички идвали да се допитват до нея. Толкова добра била, че само за другите мислела и на всички помагала. Толкова голяма била хубостта й, че я наричали Наровото цвете. Тъй я казвали, понеже цветето на нара е червено като пламък, а устните на княгинята били наистина много червени и очите й пламтели. Тя знаела лекарства за всякакви болести. Познавала всички билки, цветя и дървета — кое се яде и кое — не, кое за какво служи, кое къде расте.

Наровото цвете знаело много. То умеело да познава ще вали ли дъжд и — ако вали — кога ще спре. Знаело кога идват различни птици от чужбина и кога отлитат, кои кога мътят и колко трае мътежът. Знаело къде се крият слоновете и крокодилите. Още много неща знаела княгинята. Само едно не знаела. Ей сега ще ви кажа кое е това нещо.

В онова царство се явявал често един крилат лъв. Той бил ужасен. Долитал от невиделица и разкъсвал, когото види. Много хора отвлякъл. Казвали, че си бил сградил цял дворец от човешки кости: хората изяждал, оставял само костите им. Княгинята постоянно мислела как да отърве бащините си поданици от това чудовище.

Тя казвала на баща си:

— Крилатият лъв е като буря, която заплашва всеки миг нашите колиби. Жени ли ще отидат на вода, мъже ли ще тръгнат на полска работа или деца ще излязат да играят, никой не е сигурен, че ще се върне. Не може тъй. Трябва да се направи нещо.

— Ти не бери грижа — рекъл царят: — то не е женска работа!

Но Наровото цвете не можело да не се грижи за другите. То постоянно мислело как да помогне на хората да се отърват от голямата беда.

Един ден, както вървяла из гората да бере корени, княгинята с голяма почуда видяла, че от един памучник (растение, което ражда памук) излязла някаква непозната жена. Тая жена била висока, хубава, с руси, златисти коси; облечена била в свилена рокля, която падала на дълги дипли.

— Коя си ти? — запитала я княгинята.

— Аз съм самодива и царувам по тия места. Ти не си ме виждала досега, но аз те знам отдавна. Дори съм ти помагала.

— Тъй ли? — зачудено рекло Наровото цвете.

— Тъй, тъй. Чудно ли ти е? Ти нямаше да знаеш свойствата на билките, корените, цветята и дърветата, ако не ти ги бях пришепнала на ухото, без да ме видиш. Аз съм ти подсказвала всякога, когато са те питали ще вали ли дъжд и ако вали — кога ще престане. Па и всичко онова, що знаеш за животните, все от мене го знаеш.

— Тъй ще да е — съгласила се княгинята. — Аз помня, че много пъти съм сядала под дърветата и съм мислела ту за растенията, ту за животните. И всякога ми е идвало по нещо на ум.

— И аз сядах до тебе и те учех, макар че ти не ме виждаше.

— Как се казваш, добра самодиво?

— Саса.

— Де живееш?

— Ей под тоя памучник. Ела да видиш.

При тия думи земята се разпукнала и се отворила врата. Тя водела в живелището^[1] на самодивата. То било голямо, постлано с мъх, по стените му цъфтели благовонни цветя. Някои от тях били едри — червени, жълти и теменужни — и светели. Те осветявали стаите.

Всичко това се видяло на момата хубаво, но тя не забравяла защо е тръгнала.

— Добра самодиво — рекла, — можеш ли ми каза как да отърва хората от хвъркатия лъв?

— Мога — отговорила самодивата, — но ще трябва да прекараш с мене три месеца. Инак не можеш направи нищо.

— Много са три месеца — казало Наровото цвете. — Какво ще правят родителите ми без мене? Те ще ме търсят навсякъде.

— По-малко не може. През първия месец ще си изтъчеш рокля, която ще те прави невидима, през втория ще изучиш езика на птиците, а през третия — на жабите.

— Че защо ще ми бъде всичко това?

— Без него не можеш се приближи до крилатия лъв.

Княгинята останала в подземието. Царят и царицата чакали дъщеря си, па пратили хора да я търсят. Царските ловци обходили цялата страна, но не я намерили никъде. Всички си помислили, че я е отвлякъл хвъркатият лъв.

А в това време княгинята тъчала роклята, която щяла да я направи невидима, щом я облече. Като свършила роклята, почнала да учи езика на птиците, а после — на жабите. Тъй изтекли трите месеца.

— Върви сега — рекла Саса, — в гората, но гледай никой човек да не те види! Никому недей казва, че си тръгнала да убиваш крилатия лъв! Слушай какво си говорят птиците: от тях ще научиш всичко.

Княгинята й поблагодарила, облякла си невидимата рокля и тръгнала. Като навлязла в гората, видяла, че на едно дърво са накацали гарвани и си приказват.

Те говорели за хвъркатия лъв.

Единият рекъл:

— Не е мъчно да му се отнеме силата да лети, но трябва да се знае една тайна.

— Каква тайна? — запитал другият.

— Не знам. Знаят я белите гарвани, но не я казват никому.

— Кои бели гарвани? Ония ли, които пазят костите?

— Те. Крилатият лъв оглозгва костите на ония, що е грабнал и разкъсал, па ги трупа на купища. Белите гарвани пазят тия кости — да не би някой да ги счупи.

— Къде са те?

— Ей там, дето залязва слънцето. Крилатият лъв си е направил от кости цял дворец и в него прекарва нощта. А купищата кости са наоколо. Но това място е много далече оттук.

Чуло всичко това Наровото цвете и тръгнало към запад — дано узнае от белите гарвани тайната. Минало то през гората, но не видяло костения дворец. Свършила се гората, наченало поле. Изходила княгинята и него. Навлязла в друга гора, — сетне в ново поле. Тъй вървяла дълго. Много поля и гори изминала. Най-после стигнала до костения дворец на крилатия лъв.

Пред входа на двореца имало няколко големи купа с човешки кости. Над тях подскачали едри бели гарвани — да ги пазят. Подскачали и си приказвали.

Един от тях рекъл:

— Колко сме глупави всички ние! Цял ден и цяла нощ стърчим да пазим тия купища кости — да не би да се счупи някоя. Защо? Знае ли някой от вас?

— Аз не знам — обадил се друг гарван.

— И аз — изгракал трети.

— Па и аз — рекъл четвърти.

Излязло, че никой от белите гарвани не знае защо пази костите.

Най-старият казал тогава:

— Ние не знаем, но голямата жаба знае.

— Коя голяма жаба? — запитал един от по-младите.

— Оная, която живее в червеното блато зад двореца.

— А ти питал ли си я?

— Питал съм я, но не казва. Тя би издала тайната само на мома, която има дреха, що я прави невидима, а на ръцете и нозете си носи златни гривни и на косата си има венец от червени цветя.

— Е, щом е тъй — обадил се младият бял гарван, — голямата жаба има дълго да чака. Не ми се вярва мома да се осмели да дойде чак дотук, та да я пита.

Княгинята чула това. Тя носела дреха, която я нрави невидима. Имала и златни гривни на ръцете и нозете си. Но венец нямала. Тръгнала тя по гората наоколо — да набере червени цветя, за да си свие венец. Подир туй отишла при блатото зад двореца и викнала:

— Мила жабо, излез! Вика те момата с невидима дреха, златни гривни и венец от червени цветя.

От блатото, чиито води били червени като вино, излязла едра зелена жаба, голяма колкото човек.

— Къде си, момне? — извикала тя. — Не мога да те видя. Снеми си дрехата: тя ми пречи да те видя!

Княгинята си съблякла дрехата.

— Добре дошла — казала тогава жабата. — Защо идеш при мене?

— Моля те да ни отървеш от хвъркатия лъв. Той беснее вече седем години. Десет царства се плашат от него. Хиляди моми, жени и деца е отвлякъл. Всичко живо пищи от него. Голямо добро ще ни направиш. Искаш ли?

— Добре — отвърнала жабата. — Но като направя това, което искаш, ще се омъжиш ли за мене?

Наровото цвете се размислило. Да се омъжи за тая едра зелена жаба? Да живее с нея някъде в блатата? Да не види никога вече родителите си? Това й се сторило страшно. Ала в замяна на това тя ще отърве десет царства от ужасното страшилище. Хиляди деца, жени и девойки ще спаси от мъчителна смърт.

Тя помълчала малко, па казала:

— Съгласна съм.

Тогава жабата й рекла:

— Работата е лесна. Ние ще я свършим заедно с тебе. Ти ще отидеш да счупиш по една кост от всеки куп, па ще се върнеш тук. Лъвът ще се върне веднага, но не ще може вече да лети: затова белите гарвани пазят ония купища кости да не би някой да счупи някоя. А другото остави на мене!

Княгинята си облякла отново дрехата и станала невидима. Тя отишла при двореца, а зад нея подскачала с едри скокове голямата жаба. Като стигнали до купищата с кости, момата взела една кост и — прас счупила я. Взела друга — и нея счупила. Тъй начупила сума кости от купищата. А жабата подскачала наоколо и се радвала. Белите гарвани надали отчаян писък и се хвърлили към жабата, но никой не смеел да я нападне.

— Когато се върне господарят ви — рекла им тя — и ви запита кой е счупил костите, пратете го при мене, в червеното блато!

Лъвът скоро се върнал. Но той не можел да лети: крилата му били окапали, както капят листата на дърветата наесен.

— Какво се е случило? — разревал се той разгневен. — Защо не мога да летя? Кой е изпочупил костите?

Той бил толкова ядосан, че се въртял постоянно около двореца и чупел клоните, тъпчел тревата, ревял и се пенел.

Гарваните се уплашили. Те му разказали, че дошла жабата и наченала да подскача около купищата, а костите се счупили сами, без да ги хване някой.

— Жабата каза да я търсиш в червеното блато — казали гарваните.

Тогава лъвът утихнал. Той мълчаливо тръгнал към блатото и стъпвал толкова полека, че нито един лист не изпращял.

Когато стигнал до брега и се скрил зад високите тръстики, видял, че жабата седи на другия бряг, пече се на слънце и си приказва:

— Счупят ли се няколко кости от купищата, лъвът престава да лети. А счупи ли се голямата кост навръх двореца му, той умира.

Жабата казвала това на княгинята, но лъвът не можел да види момата, та си помислил, че жабата си кряка от радост, задето е изпочупила костите. Той я издебнал и се хвърлил към нея с най-големия скок, който можел да направи.

Но жабата го видяла. Тя това и чакала. Додето лъвът бил във въздуха, тя скочила в блатото и след малко се озовала на другия бряг. Лъвът скочил втори път, а жабата отново се скрила във водата. Дълго се гонили тъй, докле лъвът паднал, съсипан от умора, на брега. От устата му излизала пяна, той дишал тежко и не можел да се помръдне.

А жабата в това време с големи скокове отишла при двореца, качила се на върха му и счупила едрата кост. Раздал се ужасен рев. Цялата земя се разтърсила. Сринал се дворецът, счупили се купищата, белите гарвани отлетели със страшни писъци. Върнала се жабата при блатото. Лъвът бил умрял.

— Е, княгиньо — запитала жабата Наровото цвете, — искаш ли сега да се омъжиш за мене?

— Искам — рекла момата.

Тогава жабата извадила едното око на лъва и го изяла. Отведнъж се превърнала на строен, силен и хубав момък, облечен в дрехи от зелено кадифе. На пояса му висял меч. Момъкът изтеглил меча, разсякъл лъва, извадил му сърцето и го хвърлил в блатото. Оттам излязла златна колесница, впрегната в шест бели коня, и се спряла на брега.

Момъкът и момата се качили на колесницата и отишли в царството, където живеели родителите на Наровото цвете. Там те се оженили и всички заживели честито, защото нямало вече хвърковат лъв — да ги плаши.

Бележки

[1] Живелище (остар. и диал.) — жилище, дом. — Бел.ел.кор. ↑