Николай Райнов
Главатарят и бялата врана (Индианска приказка)

Главатарят на едно индианско село бил много свиреп и жесток човек. Когато людете от племето тръгнат на лов и се случи да убият дивеч, той им отнемал животното и казвал:

— Ловът е мой. Който е главатар, негов е всичкият лов.

И давал на ловците само малка част, колкото да не разбунтува селото срещу него. Никой не смеел да се опре на главатаря. Одързости ли се някой да направи такова нещо, оня го прасвал с томахавката си по главата и клетникът умирал начаса.

В селото живеела една бедна бабичка с едничкия си внук, още момче. Те били толкова сиромаси, че понякога нямало и що да ядат. Едничкият им имот било едно бяло конче — слабо, болнаво, с подути нозе.

Когато се запролетило и прерията се раззеленила, момчето извело кончето да го пасе, та дано се пооправи. Додето кончето пасяло, момчето се изкачило на едно бърдо — да погледа околността. По едно време видяло, че нещо едро тича към кончето. Човек ли е, или звяр? То не могло да познае. Това едро нещо минало край кончето, без дори да го закачи. То вървяло право към момчето.

Чак тогава момчето познало, че е мечка, но още малка. Тя се изкачила на връх бърдото, дето бил бабиният внук, и му казала с човешки глас:

— Не бой се, момко! Никак не бива да се боиш. След малко ще дойде по-големият ми брат. И той ще поиска да те уплаши, но и от него се не бой! И други като мене и като него ще дойдат да те плашат. Не бой се, момко, и от тях! Уплашиш ли се, ще бъдеш разкъсан: казвам ти. Но ако останеш спокоен, не ще те сполети никакво зло.

Като рекла това, мечката се изгубила. Малко след това изскочила — кой знае откъде — втора мечка, по-голяма от първата, хвърлила се към момчето с ужасно ръмжене и рев и почнала да му се зъби. Момчето я посрещнало спокойно. Не показало никакъв страх. И тя си отишла.

Не се минало много време — и ето, че дошла трета мечка, още по-едра. Тя ръмжала много страшно, надавала толкова страшен рев, че кончето се подплашило и побягнало, но момчето и тоя път останало спокойно. Мечката си отишла.

След един час нещо се явила изневиделица четвърта мечка, още по-голяма. И тя ревяла, и тя ръмжала, и тя се зъбела. Но бабиният внук пак не се уплашил. И тая мечка се изгубила. Тя била кафена, а тия преди нея — червеникави.

Когато си отишла и четвъртата мечка, върнала се първата. Тя казала на момчето:

— Добре направи, че се показа безстрашен пред моите братя. Но след малко ще дойде баща ми. Той е най-страшен от всички. Ти се покажи и пред него смел: гледай да не ти мигне окото!

Мечката се изгубила. Почнало да се мръква. Момчето слязло от бърдото. Но тъкмо слязло, когато из земята излязъл един голям мечок — голям колкото планина; поне тъй се сторило на момчето. Той бил целият черен. Очите му светели в тъмното като запалени цепеници борина. Толкова бил силен ревът му, че се разтърсила земята.

Мечокът ръмжал, ревял и викал на момчето:

— Намерих ли те? Намерих ли те? Ей сега ще те изям! Стой! Не се помръдвай!

Като надал още по-страшен рев, звярът се хвърлил върху момчето. То се уплашило тоя път. Забравило думите на младата мечка. Но щом се помъчило да побегне, чуло глас, който му шепнел:

— Стой си на мястото! Не се помръдвай! Мечокът не ще ти стори нищо.

Момчето се насърчило от тия думи. Когато мечокът се хвърлил върху него, то не се помръднало. И големият звяр застанал пред него на задните си крака, изгледал го и му казал:

— Ти си смел и храбър, момко. За своята смелост ти заслужаваш награда. Ела подире ми — да те наградя!

Момчето тръгнало подир мечока. Вървели, що вървели по прерията, стигнали до едно място, дето растели кедри. Мечокът влязъл в дупката, а след него — и момчето. Като походили малко в тъмното подземие, озовали се в широка пещера. Там се били събрали всички мечки, които се явили пред момчето да го плашат тоя ден.

Мечокът се изправил всред тях и им казал:

— Мои синове и дъщери! Доведох бедното момче, което плашехме, но не можахме да уплашим. Занапред никой от нас няма да го плаши, а ще го смята за брат. Ще му дадем вълшебни сили, за да получи власт над племето. Момчето ще си избере едного от нас за другар — и оня, когото избере, винаги ще го пази и ще му помага. Аз казах.

Като чули тия думи, всички мечки изръмжали, а това е знак за съгласие у племето на мечките. Момчето изгледало всички мечки; младата мечка — червеникава, с бели лапи — му се харесала най-много; па то й било благодарно затова, че го насърчила да не се плаши от братята и баща й; нея избрало за свой другар.

Тоя избор бил посрещнат от всички мечки с одобрително ръмжене. Всички наскачали след това около черния мечок и ето че вместо младата мечка се явило черно хубаво конче.

Тогава мечокът рекъл:

— Изборът е направен. Ние се радваме, че момчето избра нашата най-малка дъщеря. Ти, момко, ще отведеш това конче у дома си. Яхни го по пътя, да не ходиш пеша. На пътя ще видиш още един кон, сив, по-голям от черното конче. Ще уловиш и него и ще го отведеш. Когато се намериш в нужда, подгонен от враг или в борба с него, ти ще можеш да се превръщаш на каквото животно поискаш, за да избягаш от врага си или за да го надвиеш.

При тия думи мечокът ударил леко с лапата си момчето по главата, за да му придаде вълшебна сила. А то излязло от пещерата и яхнало черното конче. По пътя наистина намерило едър сив кон, хванало го и го отвело у дома си. Бабата се уплашила, когато видяла, че внук й води посред нощ два коня. Помислила, че ги е откраднал. А момчето не искало да й каже нищо за случката с мечките, защото мислело, че никой не бива да знае за нея.

— От дето и да си довел тия коне — рекла бабата, — пази ги от главатаря да ги не види, че ще ти ги отнеме! Недей ги пуска да пасат в прерията!

Но главатарят бил магьосник, както повечето индиански главатари. Той узнал — кой знае как, че момчето е довело посред нощ два хубави коня, каквито няма никой в селото. За такъв кон заслужава да убиеш човека. А то има не един, а два.

И ето че на сутринта, още рано — рано, додето бабата и внукът й спели, той отишъл, та отвързал конете и ги повел към колибата си. Но едва изминал десетина крачки, конете се изтръгнали, зацвилили ядосано и се върнали в обора на бабата.

Това се видяло чудновато на главатаря, но той си казал:

— Нищо. Нека тоя път мине така! Коне си имам. Па и тия два са мои. Нека стоят в обора на бабата. Когато момчето тръгне на лов по гората, ще ги хвана и ще ги отведа при своите.

Няколко дена след това се разчуло в селото, че някъде наблизо е дошло голямо стадо диви биволи. Всички мъже от племето тръгнали на лов; останали само старците и главатарят. Тръгнало и момчето, защото вкъщи нямало какво да ядат. То се яхнало на сивия кон, а той бил много по-бърз от другите, та ги надпреварил. Момчето убило първия лов — едра и тлъста биволица. Слязло от коня да я одере.

В това време се задал главатарят.

— Ей сега ще му взема и коня, и бивола — си казал той.

Като се приближил до момчето, викнал му:

— Тоя бивол е мой. Остави го! Махни се настрана!

Момчето било толкова унесено в своята работа, че и не чуло вика. Главатарят повторил, но то не си и вдигало главата, защото помислило, че двама ловци от племето се карат за бивол, който са убили в едно и също време. Но когато главатарят побеснял от яд, че не го и поглеждат, креснал над самата глава на момчето, то разбрало каква е работата. Оставило биволицата, качило се на сивия кон, изпъчило гърди и рекло на главатаря:

— Тая биволица е моя, защото аз съм я убил. Нямаш право да я отнемаш на хора, които нямат какво да ядат. Не ти я давам!

Главатарят замахнал да удари момчето, но то се отбранило и ударило главатаря, който крещял и го заплашвал, че ще го убие. Мъжете от племето чули свадата и се насъбрали да гледат. Главатарят и момчето били паднали от конете и се борели във високата трева на прерията. Изведнъж момчето изчезнало: на негово място се явила мечка, която захапала главатаря. Мъжете надали викове и побягнали.

Неколцина, които още имали смелост отдалеко да погледнат към борещите се, видели в тревата две мечки, защото и главатарят се бил превърнал на мечка. Мъжете се изпокрили зад скалите и гледали оттам борбата.

Те си шепнели един другиму:

— Ето защо главатарят бил толкова силен и свиреп: той знаел да се превръща на мечка. Па не е чудно и да е мечка, която се превръща денем на човек. Но откъде пък момчето е добило тая магьосна сила? Това е чудното…

В това време борещите се мечки почнали да си променят цвета; едната ставала ту черна, ту кафена, ту сива, а другата — ту червеникава, ту жълтеникава, ту — белезникава. Много пъти си променяли те цвета на кожата, докле най-сетне едната си останала кафява, а другата — сивкава. Борбата отслабнала. Кафявата нямала вече сили да се бори. А и сивкавата не нападала ожесточено, както по-рано. И ето че неочаквано дотърчал сивият кон на момчето, ритнал кафявата мечка и я убил.

Мъжете надошли на поляната. Те видели, че момчето седи уморено в тревата, а мъртвият главатар лежи до него. Всички се зарадвали. Те почнали да благодарят с топли думи на момчето, че ги е отървало от жестокия главатар. А то не казало нищо. Станало, одрало биволицата, завило месото в кожата, натоварило го на коня и си отишло вкъщи.

Преди още то да пристигне в селото, там се било разчуло за станалото, защото неколцина избързали да отидат и съобщят на домашните си. Бабата се разплакала. Тя почнала да кори внука си:

— Защо ти е трябвало да се биеш с него? Неговите сродници ще насъскат мъжете срещу тебе и цялото село ще се вдигне да ни убие.

Момчето не продумало дума.

По цялото село се приказвало само за едно — за момчето, което има вълшебни сили.

— Не трябва ли да го изберем за главатар? — казвали едни. То ще ни управлява добре.

— Луди ли сте? — думали някои роднини на убития главатар. — Ако мислите, че покойният главатар е бил жесток, новият ще бъде още по-жесток. Това момче се превърна на мечка, за да убие човек. То ще се превръща на всякакъв звяр, за да ни разкъсва един по един. Ще видите.

— Не вярвайте! — говорели трети. — Това дете е живяло в бедност. То ще жали бедните и никому няма да прави зло. Ние знаем това.

Мъжете се събрали на съвет, да видят кого да изберат за главатар. Най-после, подир дълги приказки, решили да изберат момчето. Пратили да го повикат в съвета на мъжете. То си намазало цялото тяло с червена багра, окачило си огърлица от мечешки нокти и тръгнало. Тъй трябвало да се яви в съвета на мъжете всеки, който отива там за пръв път; след това той става вече мъж.

Като влязло в свещената ограда, дето ставало събранието, момчето поздравило мъжете. А най-старият, който главатарствал временно, додето се избере нов главатар, му подал лула с тютюн и му казал:

— По решение на всички мъже от племето, връчвам ти тая лула. Вярвам, че достойно ще я държиш и честно ще управляваш. Запуши пръв с нея, за да видим, че си съгласен да ни бъдеш главатар.

Момчето не взело лулата. То казало:

— Аз съм беден, аз съм най-бедния от всички в селото. Как мога да бъда ваш главатар? Аз съм и по години най-млад. Има много по-достойни от мене. Не мога да приема тая висока чест, която се пада другиму. Недейте ми подава лулата!

Тогава старецът му подал отново лулата и рекъл:

— Вземи лулата — тя е за тебе. Решението не може да се отмени, защото трезви мъже са решавали. Запуши пръв с лулата, в знак на това, че си съгласен да ни станеш главатар! Ние ти се кълнем, че ще те слушаме и ще ти се покоряваме във всичко. Ти ще се преселиш да живееш в новата ми колиба и ще се ожениш за моята дъщеря. Твоята баба ще дойде да живее с тебе. Ти си и силен, и умен. Такъв ни трябва за главатар. Затова те избрахме, сине мой.

Момчето поело лулата, запушило и седнало редом с мъжете. Тогава всички наскачали, затанцували около него и се развикали:

— Да живее главатарят! Да живее новият главатар!

Когато се свършил танцът, новият главатар казал, като предал лулата да минава от ръка на ръка и от уста на уста:

— Аз се съгласих да стана главатар на племето, понеже много настоявахте. Но чуйте какво ще ви кажа! Старият главатар е мъртъв, но душата му още живее. Той беше получил своите магьосни^[1] сили от Северния вятър. Когато аз го убих, Северния вятър го превърна на бяла врана. Досега Северния вятър ни пращаше диви биволи и друг дивеч, а от сега нататък бялата врана ще се сили да ни отнеме лова: тя ще казва дивеча да не идва към нашите прерии. Ще трябва рано или късно да се разправяме с тая бяла врана. Недейте се страхува: без лов няма да останем, но в начало ще бъде малко и ще стане нужда да погладуваме. Знайте едно: който от вас убие лов, убитото животно ще си бъде негово. Мой ще бъде само оня дивеч, който убия сам аз. Обещавам ви, че ще гледам да изпълнявам желанията ви, каквото и да стане. Само едно ще искам от вас: да изпълнявате заповедите ми. Ето коя е първата ми заповед: всеки от вас ще каже на домашните си — където и да видят двата ми коня, да не им се карат, да не ги бият, нито да им правят зло. Иначе ще останете без главатар. Това ви казвам: запомнете го добре!

Тъй внукът на бабата станал главатар. Старецът го отвел в новата си колиба, дето го чакала дъщерята. Тя станала и поздравила годеника си. Дошла и бабата. Поднесли за обяд сушено биволско месо в дървена паница. Сетне отпразнували сватбата. А хората разказвали на своите домашни какво е говорил главатарят в събранието на мъжете.

От тоя ден затекли за индианците добри и спокойни дни. Често идвали биволи и друг дивеч в прерията. Мъжете успели да избият много животни и да им вземат кожата и месото. Нямало вече беден човек в селото. Главатарят бил към всички добър. Сбърка ли някой в нещо, той му прощавал. Никого не наказвал, никому не се карал.

Но по едно време дивечът намалял. Малко биволи идвали вече в прерията. Случвало се дори да улучат някой бивол, но щом го подгонят, той изведнъж изчезвал, сякаш е потънал по̀дземи^[2]. Мъжете почнали да се безпокоят. Уплашили се, да не би да настъпи глад.

Някои почнали да казват:

— Не ни върви вече в лова. Прежният главатар беше жесток, но не оставяше селото никога без дивеч. Той имаше вълшебни сили. Умееше да привлича дивите биволи. Що да направим?

— Да се оплачем на новия главатар. Той е длъжен да ни помогне. Нали затова сме го избрали?

Оплакали му се, че биволите изчезват — кой знае къде и кой знае как.

— Добре — казал им той. — Ще излезем заедно на лов. Може би бялата врана е почнала вече да ни пречи.

Един ден дошли неколцина и съобщили, че са видели голямо стадо диви биволи в прерията. Мнозина се приготвили за лов и тръгнали. С тях бил и главатарят. Стигнали до мястото, дето пасяло стадото. Щом биволите съгледали ловците, побягнали. Главатарят видял, че над животните лети бялата врана и грачи: „Гра, гра, гра! На север бягайте! Гра, гра, гра!“

В това време излязъл силен южен вятър и помогнал на биволите да побегнат към север. Никой от ездачите не успял да ги догони.

Когато се върнали в селото, главатарят казал:

— Онова, което ви говорех преди време, излезе вярно. За нашата несполука е виновен покойният прежен главатар. Видяхте ли, че когато биволите чуха грака на враната, всички побягнаха натам, накъдето им казваше тя да бягат? Ако не убия тая проклета бяла врана, ще измрем от глад.

Той излязъл от стана и отишъл навътре в прерията. На едно място легнал и се превърнал на мъртъв елен. Лежи и не се помръдва. Надошли скоро какви ли не грабливи птици и заобиколили мършата.

Но никоя не смеела да клъвне. Изведнъж една птица рекла:

— Бягайте! Бягайте! Иде бялата врана. Тя е проклета. Ще клъвне някоя от нас. Когото клъвне, умира.

Птиците избягали. Долетяла бялата врана, но не кацнала на мъртвия елен, а само го помирисала и рекла:

— Тоя елен не е елен, а — човек. И тоя човек не е мъртъв, а жив.

Като казала това, отлетяла надалеч.

Главатарят отишъл по-натам и се превърнал на мъртво зайче. Надошли отново птици; най-после прилетяла и бялата врана. Тя и тоя път познала, че зайчето е човек. Главатарят тръгнал още по-натам. Легнал и се превърнал на мъртъв бивол. Но бялата врана го познала пак.

Тогава главатарят си казал:

— Ще се превърна на мъртва риба. Бялата врана ще си помисли, че ме е хвърлил някой рибар.

И той отишъл много надалеч — отишъл там, дето бил морският бряг. Чак там отишъл главатарят, па легнал и се превърнал на умряла риба — голяма, бяла, подута. Всеки би рекъл, като го види, че е наистина риба, хвърлена преди няколко дена, или паднала от мрежата на рибар. Пак надошли птици — всякакви. Най-после долетяла и бялата врана. Тя помирисала отдалеко рибата и си казала:

— Да, това вече не е човек и не може да бъде. То е риба. То е мъртва риба, хвърлена преди ден или два. По миризмата се познава.

Но тъкмо слязла и се готвела вече да захапе рибата, лъхнал вятър откъм морето и враната си казала:

— Щях да сгреша. Миризмата, която бях усетила, не е от рибата, а от морето: и там има мъртви риби, които вонят. Не, това, което лежи на брега, не е от риба. Това, което лежи на пясъка, е човек — и той е жив.

Като рекла това, литнала и се изгубила.

Още на много други животни се превръщал едно след друго главатарят, но все не успявал да излъже бялата врана: тя винаги познавала.

Нему станало толкова мъчно, че хората му ще измрат от глад, та се разплакал. Почнал да ридае и да нарежда:

— Ах, тая дяволска бяла врана! Тя ще ми умори хората. Проклета да е! По нейна вина племето ще остане подир месец-два без човек. Ние всички ще бъдем до един мъртви. Нека дойде да убие мене, стига другите да са живи.

Като плачел и нареждал, главатарят чул глас, който идел като че ли от земята. И тоя глас казвал:

— Не плачи, човече! Защо плачеш? Кажи ми!

Главатарят погледнал и видял голям сив паяк, който пълзял при нозете му.

— Плача, паяче, защото хората ми се мъчат от страшен глад. Дойдат ли в прерията, дето живеем, биволи, идва бялата врана и ги пропъжда. Мъжете, жените и децата почнаха да мрат от глад. Аз съм им главатар — трябва да им помогна. Кой друг ще се погрижи за тях, ако не аз? Кажи ми що да сторя, за да хвана бялата врана и да я вържа?

А паякът му рекъл:

— Не се грижи и не плачи! Аз ще ти помогна. Ще ти дам въже — да вържеш бялата врана. Но не знам защо искаш да я вържеш, когато можеш да я убиеш.

— Не искам вече да убивам — отвърнал главатарят. Веднъж убих човек, който искаше да убие мене. Много тежко и страшно ми стана на сърцето, като видях, че съм го усмъртил. Не ща вече да убивам.

Паякът се изгубил, но малко след това допълзял пак, като търкалял едно кълбо паяжина.

— Вземи това кълбо! — казал той на главатаря. — С него ще можеш да вържеш враната за нозете. Но ако слушаш мене, аз бих ти казал, че не бива да я жалиш много. Тя никога не ще престане да те мрази и додето е жива, ще желае да те убие.

Главатарят взел кълбото, поблагодарил на паяка и се върнал в прерията. Като убил два диви бивола и ги одрал, отишъл в далечната долина, отвъд прерията, дето начевала гората. Отрязал три пръта, вързал ги за единия им край и ги опрял на земята, та направил от тях палатка, която покрил с едната биволска кожа. Направил и втора палатка. И нея покрил с кожа. Направил още много палатки, но тях вече нямало с що да покрие. Пред всяка палатка хвърлил по една мръвка месо. Изглеждало, като че ли това е стан на някое племе, което го е напуснало толкова набързо, та си е оставило там и храната. А най-големия къс месо главатарят закачил на едно дърво, под което заложил мрежата от паяжина.

Скоро, след като главатарят се скрил в гората, прилетели много птици, привлечени от миризмата на прясното месо. Те не чули никакъв шум; не чули и говор на хора. Станат изглеждал запустял и изоставен. Птиците почнали да кълват мръвките месо. Долетяла и бялата врана. Тя била гладна: отдавна не била хапнала нищо. Хвърлила се върху най-едрия къс месо — оня, що бил закачен на дървото. А тъкмо под месото лежала изопната мрежата. Паяжината стиснала нозете на враната яко, като клещи. Тази паяжина била омагьосана. Колкото повече си дърпала враната нозете, толкова повече се оплитала в мрежата. По едно време не можела не само да пърха с крилата си, но дори и да се помръдне.

— Оооох! — почнала да стене тя. — Няма ли наблизо някой добър човек — да ме отърве? Вечно ще му бъда благодарна и всякакви добрини ще му правя. Ще му робувам и помагам. Ооооха, елате ми помогнете, че загивам! След малко мрежата ще ме задуши.

Главатарят се съжалил. Той излязъл от гората и се приближил до дървото, дето била хваната бялата врана. Тя била наистина така оплетена в мрежата, че се задушвала.

— Пада ти се, — казал главатарят. — Ти поиска да измориш от глад моите люде. Прогонваше всички биволи, които идваха в прерията. Жал ми е като те гледам, че страдаш, но мога ли пък да гледам децата и жените, като умират от глад?

Бялата врана почнала да се моли на човека да я освободи. Тя обещавала, че занапред не само няма да гони биволите, но напротив — ще ги подмамва да отиват на стада в прерията. Клела се, верила се, обещавала дълго, докле най-сетне доверчивият и добродушен момък я пуснал и си прибрал кълбото.

Бялата врана литнала, извисила се във въздуха право над главата на момъка и почнала да му говори всякакви подигравки.

— Колко си глупав! — му казала тя. — Ти повярва на думите ми, простако! Много ще видиш занапред диви биволи. Ще накарам всички ви да измрете от глад. Всички ще ви мъча, а най-много — тебе, защото стана вместо мене главатар на племето и ми отне човешкия образ, та ме накара да се лутам като врана и да ям мърша.

Главатарят разбрал, че са го измамили, но било вече късно. Той се ядосал много.

— Слушай! — викнал на бялата врана. — Както те пипнах преди малко, ще те пипна пак. Но тогава няма вече да имам към тебе никаква милост, защото не заслужаваш. Трябваше да ти откъсна главата. Ще видиш, че като те хвана — няма да те пожаля.

— Да ме хванеш ли? Хайде хвани ме, ако можеш! Опитай се само.

— Ще видиш, че ще те хвана.

И главатарят отведнъж се престорил на голям сокол, литнал над враната, развил кълбото и омотал в паяжина бялата врана. Сетне приел отново човешкия си изглед и се върнал в стана, дето отнесъл вързаната врана. Той я вързал за едно дърво и накарал глашатая да разгласи, че бялата врана е уловена и няма вече кой да им пъди дивеча. Всички надошли да видят враната. Почнали да запитват главатаря, къде и как я е уловил, но той не пожелал да им каже.

Още същия ден надошли в прерията диви биволи. Мъжете наизлезли и успели да избият повечето. Паднал много богат лов. Всички се върнали с дивеч. А бялата врана замолила отново главатаря да я пусне.

— Съжали се над мене! — му казала тя с плачлив глас. — Признавам си, че сбърках, като ти се подигравах. Недей бива коравосърдечен: то не е добро за главатар. Пусни ме, моля ти се! Никога няма да сторя вече никому зло — нито на тебе, нито на другиму от племето. Ще ви помагам. Ще ви докарвам дивеч.

Главатарят отначало не искал ида чуе тия обещания. Той се правел на глух, но като видял, след няколко дена, че птицата е съвсем отслабнала и няма сила дори и да говори, казал си на ума:

— Трябва да се е вразумила вече. Гладът е променил сърцето й. Ако не я пусна, ще умре. Защо да си вземам грях на душата?

И когато бялата врана повторила и потретила своето обещание — никому да не пакости, а на всички от племето да помага — той развързал въжето и я пуснал. Враната отлетяла. Като се отдалечила от стана, намерила мърша, наяла се, събрала сили и забравила за обещанията си. Върнала се и почнала да лети над колибата на главатаря и да му се подиграва:

— Глупав си се родил и глупав ще си умреш — му думала тя. — Да не мислиш, че ще ти простя някога, задето ми отне човешкия образ? Оооо, да имаш да вземаш! Не само ще пъдя всички биволи от прерията, но и на тебе и на всички ви ще докарам ужасна смърт. Най-лошата болест ще доведа в селото ви — да ви измори от дете до старец. Ще видиш!

Страшно се разгневил тогава главатарят. Без да каже дума, изведнъж се превърнал на огромен орел и литнал като стрела право към бялата врана, сграбчил я и я омотал в паяжината, па я смъкнал на земята. Колкото и да му се молила враната да я съжали, той вече не чувал. Извил й шията, откъснал и главата, насякъл тялото й на късове и го изгорил.

Тъй загинала най-сетне бялата врана. Още на другия ден дошли люде да кажат, че към прерията се приближавало голямо стадо диви биволи. Тоя лов излязъл още по-богат от прежните. Всички в селото били от доволни по-доволни.

Един ден главатарят си седял в колибата. В това време тъща му пасяла конете. Тя забравила за заповедта — да се не закачат двата коня, черния и сивия. Черният се бил малко отдалечил от другите и тя хвърлила камък, та го ударила по крака. Изведнъж главатарят изпищял, като си седял в колибата и се стиснал за крака.

— Кой ме удари? — викнал той. — О, колко страшно ме заболя.

В тоя миг черният кон паднал на земята, превърнал се на мечка, хвърлил се върху жената и я разкъсал, а после се затичал към селото и хапел всекиго, който му попадне на пътя. Главатарят също се преобразил на мечка и излязъл от колибата. От устата на двете мечки излизали пламъци. Те подпалили колибите и хората побягнали. Всеки тичал, където му видят очите, за да си спаси живота. Скоро целият стан запустял: той се обърнал на пепелище.

А двете мечки и сивият кон, който също се превърнал на мечка, избягали в пещерата при другите мечки и останали да живеят там.

От тоя ден никой не чул вече нищо за младия главатар. Запазила се само тая приказка, която ви разказах, както съм я чул от дядо си, индианец от същото племе.

Бележки

[1] Магьосен (рядко.) — магьоснически. — Бел.ел.кор. ↑

[2] По̀дземи (разг.) — под земята. — Бел.ел.кор. ↑