Стивън Диас
Скалният крал (51)

Епилог
Великият пламък

Ездач Семиан стисна юмруци.

— Не трябваше да става така! — изкрещя той. — Аз трябваше да служа на Великия пламък! Бях призван! Проклети да сте всички!

Беше се изкачил на един от по-високите върхове на Гръбнака на света. Би било лесно да се зарее още по-високо на гърба на Възмездие, но се нуждаеше от безметежността, от тишината и покоя на самотата. Беше приземил дракона възможно най-близо до върха, а после се беше катерил, въпреки сакатия си крак, през снега и леда, все още навлечен с бронята си от драконови люспи и кожените си дрехи за езда. Накрая се наложи едва ли не да пълзи. Но беше надделял. Стоеше на покрива на света, заобиколен от неподвижния безмълвен въздух, изложен на толкова силен мраз, че думите сякаш замръзваха на устните му. Не се усещаше дори полъх на вятъра. Въпреки завоеванията му планините и Гръбнакът на света го подиграваха със своето безмълвие. Принц Джехал го беше пречупил. Неговите Червени ездачи бяха унищожени. И всичко щеше да приключи просто така, с битка, твърде незначителна, за да получи дори име?

— Бях призван! — изкрещя отново той.

Освен ако Великият пламък не си беше избрал нов защитник. Освен ако не беше захвърлен, стар и употребен, и вече напълно безполезен. Беше ли сторил онова, което му беше писано да стори? Бяха ли изпълнили мисията си неговите Червени ездачи?

Не. Не беше възможно. Той беше изпил драконовата отрова. Беше избран.

Стоенето сам толкова високо избистри мислите му. Нямаше защо да се гневи. Навярно Червените ездачи бяха изпълнили предназначението си. Навярно единствено той беше орисан за други дела. Не знаеше какво ще е новото му призвание, но нима имаше значение? Предстоеше война. Мъже и дракони, гнезда и крепости, градове и дворци, всичко щеше да пламне. Цяло поколение щеше да загине. Великият пламък щеше да си получи дължимото.

„Да.“

Семиан се сепна. Думата се беше появила в главата му, но не беше негова. Той падна на колене и почти се разрида от радост. Именно затова се беше изкачил чак тук. Да чуе гласа на самия Велик пламък.

„Помня те.“

— Да. Да, спомни си ме. И в замяна аз ще ти служа.

Той се огледа, в случай че червеният жрец му се беше явил, но го заобикаляха единствено покой, празно пространство и планини.

„Не. Не ти.“

Студът сякаш изведнъж нахлу през процепите на бронята му.

— Какво съм сторил?

Той си пое дълбоко въздух. Не, не, нямаше защо да се бои. Изобщо нямаше защо. Беше станала грешка.

— Аз съм призван…

„Нима?“

Семиан отново се изправи. Дочуваше как нещо се носи по вятъра. И гласът, гласът в главата му. Великият пламък идваше за него. Да му възвърне целостта.

Обърна се точно когато огромен бял силует се извиси край планинския склон и се изравни с него. Огромен, с разперени криле, той изпълваше кръгозора, а слънцето чертаеше огнен ореол около тялото му. Той не можеше да каже и дума, само чуваше отново и отново думите на жреца: „От слънцето ще изплува бял дракон“.

Драконът долетя по-близо и протегна шия към него. „Драконът ще се зове Възмездие.“ И когато челюстите му се отвориха широко, за да срещне Семиан своето призвание, му се стори, че го чува да изрича с друг глас, напълно различен и напълно отчетлив:

Дребни човеко, гладна съм.