Стивън Диас
Скалният крал (50)

48.
Говорителката на кралствата

Зафир стоеше на крепостната стена, вперила поглед в Устиярост. Зад нея части от двореца на Джехал горяха. Тя се взря в морето. Там имаше Тайтакейски кораби. Стотици. Просто се бяха появили през нощта, бяха изникнали в морето, сякаш си просеха да ги изпепели. Тя запрехвърля мисълта в ума си, но дори да й се искаше, не можеше да стори кой знае какво. Беше потеглила за Равношпил с двеста дракона. Сега имаше точно един. Понякога й се щеше да не беше обръщала внимание на Тихан. Нито на кръвния маг. Нито на Нощния пазител. Нито на самата себе си. Понякога й се щеше да беше пренебрегнала всички тях, да беше повярвала, че Джехал е неин, да беше яздила своя Оникс към Равношпил и да беше умряла, преди да разбере, че греши.

Беше стиснала юмруци толкова силно, че започваха да я болят. Тя си пое дълбоко въздух няколко пъти и се насили да се успокои. Не можеше да се каже, че не го е очаквала, но й идеше да крещи.

До нея изникна ездач. Пое ръката й и я вдигна към устните си.

— Съжалявам, Ваша Светлост. Кралица Листра не е тук.

Тя издърпа ръката си.

— Значи я е взел със себе си, принц Тихан. Да, и сега тя е в Елмазения дворец. Ще седи на моя трон. Моят дворец. Моите войници. Моят трон. Всичко е мое. Ще се чукат в моето легло, ако Джехал изобщо още го бива.

Тя се усмихна мрачно. Поне на тази дребна подробност можеше да се наслади, когато не скърцаше със зъби.

— Не — прошепна принц Тихан. — Тя е отишла с чичо му. Ще хванем и двамата в капан във Възвишенията. — Той беше толкова близо, че тя долавяше дъха му в косата си. Нямаше съмнение какво иска.

Тя се отдръпна, прикривайки тръпка на отвращение.

— Искам го мъртъв. А нея я искам окована в краката ми. Нека треперят нощем в леглата си!

— Тя няма да се измъкне. Когато баща ми приключи с рушенето на гнездата на крал Наргон, Югът ще е наш. И когато научи, че не сте загинали в Равношпил, Нощният пазител незабавно ще окове Усойницата във вериги. С един удар всичко ще е наше.

Той отново се приближи до нея и плъзна ръка около кръста и през корема й, разпервайки пръсти, притискайки се плътно към нея. Този път тя се отпусна върху гърдите му и замърка. Той не можеше да се мери с Джехал, но беше също толкова податлив на манипулация. А и Валмеян наистина имаше много дракони.

— Искам помиярът, който седи на трона ми във Възвишенията, да умре. Искам останалите да увиснат в клетки на място, където мога да гледам как смъртта им се проточва с дни. Искам кръвен маг, така че да мога да ги поддържам живи завинаги и всяка сутрин да се будя от болезнените им стонове, преди да седна да се храня. Обещай ми.

— Обещавам. Ще си върнеш двореца и ще те направя императрица. Никой няма да може да ни спре.

Тя се усмихна.

— Никой.

„О, Листра, Листра, ако има някой, който жадувам да видя в клетка…“ Тя положи длан върху неговата и въздъхна.