Стивън Диас
Скалният крал (47)

45.
Усойнице, Усойнице

Равношпил. Джехал спусна забралото на шлема си и полетя стремглаво към града. Вятърът правеше мисленето почти невъзможно и той седеше плътно притиснат към Призрачния, прилепен към люспите му в старанието си никоя част от тялото му да не бъде пометена от опашката на ловен дракон. Шест от ловджиите на Алмири го бяха погнали. Четири изгубиха ездачите си и сега кръжаха безцелно към земята зад него. Другите два бяха точно зад гърба му. Той усети как първата огнена струя го обгръща. Бронята от драконови люспи го предпази от пламъците и горещината. Заради спуснатото забрало едва виждаше. Не можеше да е сигурен дали Алмири не е скрила в града още дракони, които да го дебнат. „Аз така бих сторил. При такова превъзходство, бих се опитал да убия мен, а също и Зафир. А после вероятно щях да избягам. Но те откъде се взеха?“

— Обратно горе! — изсъска той.

Думите му се изгубиха във вихъра, но нямаше значение. Драконът щеше да ги чуе дори да ги изречеше безмълвно.

— Нагоре! Нагоре при другите дракони!

„Призрачният е боен дракон. По-бърз е от тях. Изгубиха предимството си. Трябва само да летя напред и нагоре. Разбира се, всичко зависи от това колко са близо, което не мога да видя…“

Призрачният пое рязко нагоре и зави. Нещо дръпна сбруята на Джехал, някаква неудържима сила. Той усети как каишите и ремъците се опъват и късат. Нищо не беше сграбчило самия него обаче. Не беше мъртъв и не хвърчеше във въздуха. Част от сбруята, която го придържаше към гърба на Призрачния, се беше откъснала. Част от нея, но не цялата. Той се притисна още по-плътно.

— По-бързо!

Беше качил още двама мъже на дракона зад себе си. Тяхната задача беше да се оглеждат нагоре, надолу и назад. Ако бяха северняци, щяха да имат и скорпиони. „И дали ще си мисля колко сме благородни и неопетнени, щом летим без тях, докато дълга шест фута стрела ме разкъсва на две?“ Ездачите зад него имаха и още едно предназначение. Джехал не смееше да вдигне глава и да се извърне от страх вятърът да не го изтръгне от повреденото седло. Можеше да предположи, че вече са го изпълнили. Можеше да предположи, че вече ги няма.

„Откъде се взеха ездачите на Алмири?“

* * *

Изгарянето на корабите на Тайтакеите в пристанището беше едно от най-удовлетворителните неща, които Метероа беше правил от доста време насам. То му донесе неподправена радост, насладата да свършиш нещо изключително обстойно и в същото време без усилие. Той ги изгори до основи и остана да ги гледа как потъват. И на драконите им хареса. У корабите имаше нещо, което не им се нравеше. Беше им харесало и да си играят с моряците, да измъкват оцелелите от водата, да ги подхвърлят във въздуха и да ги гълтат. „Така ви се пада, като посягате на кралицата ни. Какво си въобразявахте?“

Това беше единственият облак в небето, но в представите на Метероа беше особено черен и застрашителен. Защо Тайтакеите бяха постъпили така? Не за пръв път дракони излитаха от Устиярост и изгаряха корабите им. Правили го бяха веднъж и преди, когато Тайтакеите се опитали да разрушат фабриките за коприна на Тиановия полуостров, но това е било преди двеста години. Когато Тайтакеите най-накрая се завърнали, те се съюзили с крал Тиан и неговия род. Те бяха осигурили отровата, с чиято помощ Джехал беше подлудил Хирам. Те му бяха подарили вълшебните дракони, които беше използвал най-вече за да шпионира любовницата си. Сътрудничеството им беше крехко, защото всички знаеха, че Тайтакеите всъщност искат дракони и са готови едва ли не на всичко, за да се сдобият с тях, но им беше послужило добре по време на чистките на Айзалмир.

„Но защо ще се опитват да убият Листра? За да натопят Зафир и да се помъчат да ги разделят? Дори Тайтакеите би трябвало да осъзнават, че е съвсем ненужно. Дали са си мислели, че така ще помогнат на Джехал по-бързо да се качи на престола? Но дори и така да е, какъв смисъл има? Не. Не, трябва да има друга причина, нещо, което да ги доближи до драконите. Дракони, новоизлюпени, яйца, такива неща.“ Някой им ги беше обещал. Някой, на когото вярваха.

Така че той изгори корабите им с удоволствие. За всеки случай изгори и пристанището и Тайтакейския квартал в Устиярост, преди да си тръгне, а когато кацна, изпрати дворцовата стража да довърши започнатото. Беше същинско престъпление да разрушава собствения си град, но се налагаше. Каквото и да бяха намислили, той го беше пресякъл; и засега това трябваше да е достатъчно. Поне докато не приключеше тази глупава история със Зафир.

На другия ден, докато от почернялата ивица от Устиярост, разположена най-близо до морето, все още се носеше дим, Метероа, принц на Устиярост, полетя на север, а после на запад. Струваше му се, че с изкарването на последните няколко дракона оголва любимия си град и го оставя безпомощен. Изложен на атака. Уязвим. В стомаха му се надигна лошо предчувствие, което дори унищожаването на Тайтакеите не беше успяло да изличи. „Наргон ни е почти роднина — напомни си той. — Кой друг остава?“ Въпреки това предчувствието не го напускаше по целия път до Възвишенията. „Валмеян. Сирион. Дори Сайусите.“ Не можеше да се отърси от усещането, че никога повече няма да види отново своя град, не и какъвто го помнеше.

Това беше достатъчен стимул да приключи бързо с работата, за която беше дошъл. Пристигна във Възвишенията по тъмно и закръжи около трите грамадни скални масива, които ограждаха града на Зафир. На върха на всеки от монолитите беше изградена крепост, осветена от огньове. Бойни установки и пещери осейваха отвесните им стени, дребни точици светлина. Те бяха най-старото място в кралствата. Тук беше дошъл Сребърният крал, и тук беше умрял; тук бяха пречупени драконите, тук кръвните магове се бяха издигнали на власт и пак тук я бяха изгубили; тук Орденът на дракона беше последвал неумолимо техните стъпки. Тук беше живял Нарамед, както и първият Скален крал. Според легендите трите планини бяха прорязвани от тунели, заредени с достатъчно храна и толкова просторни, че цял град би бил в безопасност вътре в продължение на година, и изпълнени с древни и мистериозни механизми, които дори алхимиците не бяха способни да разгадаят. Тук се намираше Отразяващата градина, с фонтани, които никога не пресъхваха, и езеро, чиято повърхност не беше равна. Именно Възвишенията бяха старото сърце на кралствата, не Градът на драконите, дори не и Елмазеният дворец и Стъклената катедрала, и само на кралете и личните им кортежи беше позволено да кацат на тях; а дори и тогава учтивостта изискваше първо да се поиска разрешение. Протокол.

Метероа поведе натам драконите си. Протоколът да го духа.

* * *

Обгърна го още една гореща вълна, а после и още една. Джехал вдигна поглед. Забралото го оставяше почти сляп, така че той рискува и го повдигна за миг. Беше на грешното място, отделен от основната група на ездачите си. Поне те не бяха пред него, което означаваше, че или са останали назад, или се е случило нещо много лошо. Не смееше да погледне през рамо…

На хиляда фута над тъмните хълмове на Долините на черния вятър тънък слой утринни облаци скриваха небето. За да стигнат до Равношпил, Джехал, Зафир и драконите трябваше да ги пресекат, идвайки от високо, от безлюдната Пустиня на камъка. Той беше един от първите преминали през облака, падайки право към земята като стрела. Призрачният беше изправил курса си и Джехал беше наблюдавал как преминават и останалите дракони. Дори и сега небето гъмжеше от тях. Петстотин, най-вече негови и на Зафир. Бяха като чума. Където и да идеха, изяждаха всичко. Дворцовите гнезда се бяха опразнили само за дни, отварите бяха изпити, а стадата от добитък изгълтани. Чумата беше прекосила Пурпурния хребет и беше преминала в сухите равнини, разположени между Хребета и Равношпил. Там драконите се бяха разпокъсали. Бяха се придвижвали на малки групи, нападайки от небето пръснатите групички Независими, които едва свързваха двата края на границата на пустинята. Доколкото знаеше Джехал, никой нямаше конкретно намерение да съсипва южната половина от кралството на Алмири, но точно това бяха сторили, по-скоро по случайност, отколкото по план. Ситите дракони се биеха по-добре от гладните.

„Няма и следа от Алмири.“ Той беше останал на позиция под облака и беше дал знак и на другите си ездачи да сторят същото. Драконите на Алмири не ги бяха чакали над облака, не ги чакаха и тук. „Нека Зафир изгори цитаделата.“ Който и да победи днес, градът и гнездото край него щяха да бъдат изравнени със земята, това беше неизбежно. Той за кратко се почуди дали Алмири не е напуснала крепостта си и не е побягнала да се скрие при сестра си. Това би било най-доброто, което би могла да направи за хората си. После първият ездач на Зафир беше посрещнат от облак стрели, когато наближи стените. Джехал наблюдаваше как драконът прави кръгове към земята. Имаха късмета да улучат ловен с един-единствен ездач.

Може и да не беше избягала, но къде бяха драконите й? Той се огледа и му хрумна, че дори и да ги види, как щеше да ги познае? Той не познаваше изцяло дори собствените си дракони. А тук беше и принц Лоатан с шейсет от драконите на крал Наргон, и всичките дракони на Зафир до един. Силвалан беше пратил към седемдесет дракона под командването на принцеса Калиста, но той не познаваше нито един от тях. Бяха толкова много. Седеше на гърба на Призрачния, гледаше как дворецът под него гори и се чудеше. „Как ще позная, ако видя Алмири и ездачите й?“ Наблюдаваше как последната половин дузина дракони изплуват лениво от облака и се насочват към него. „Нямам никаква представа кои са. Спокойно биха могли да са от ездачите на Алмири. Принц Лай ще се обърне на кладата си.“

Ездачите му бяха направили знак да се снижи и да се присъедини към нападателите на земята. Драконите на Зафир почти бяха кацнали, скупчваха се край стъпаловидните каменни стени на Двореца на друмите. Докато гледаше тези тук, пред тях изригнаха първите огнени струи. Той така се беше улисал в мисли как ще познае драконите на Алмири, че не си даде сметка, че се взира право в тях, докато вече не беше твърде късно. Шестте ловни. Все още даваха знак и приближаваха към него. Приближаваха твърде бързо. Той беше потръпнал и беше изкрещял на Призрачния да пикира, да пикира право надолу. И така беше започнало всичко…

Той чу как един от драконите зад него нададе серия от крясъци и изведнъж осъзна къде точно се намират драконите на Алмири. „Не са под облака, нито над облака. Те са вътре в облака.“

В отговор три силуета се спуснаха пред него. „О, колко хитро.“

* * *

Метероа се приземи с три дракона и дузина ездачи на най-високото от трите Възвишения — Крепостта на бдителността. Хората, които търсеше, бяха или тук, или в Двореца на доволството на второто Възвишение. Съмняваше се да ги намери на третото — в Храма на хармонията. Появиха се войници, помъкнали зад себе си скорпиони, но твърде късно, за да бъдат от полза.

„Ако бях дошъл да изгоря всичко от небето, по-точно.“ Той щракна с пръсти и драконът му наведе глава, както се очакваше от всеки добре обучен дракон. Горе кръжаха още, почти невидими в нощното небе, като се изключи случайният черен силует, закрил някоя звезда. Метероа слезе от гърба на дракона. Поглади люспите му. „Не обичаш мрака, нали? Но въпреки това летиш, ако ти наредя. Приключим ли с вас, не сте по-различни от кучетата и конете, нали? Не си мисли, че не знам какви щяхте да станете, ако не ви поддържахме покорни. Алхимиците с право се боят от вас.“

Той огледа войниците, Люспестите и жалката сбирщина ездачи, които бяха излезли да го посрещнат. Не разпозна нито едно лице. Зафир беше взела със себе си в Равношпил всички ездачи, които можеха да се бият. „Което страшно ще улесни задачата ми.“

— Аз съм принц Метероа, брат на покойния крал Тиан. Наставникът на гнездата на крал Джехал. Отиваме на война в отговор на призива на Говорителката. Искам храна и провизии за драконите и ездачите си. И аудиенция при принц Казалейн.

Ездачите се размърдаха неловко. Един пристъпи напред. Метероа го изгледа. Лицето не му беше познато, но погледът беше остър. Беше възрастен и ходеше с мъка, което вероятно беше причината Зафир да не го вземе със себе си.

— В отсъствието на кралица Зафир тук се разпорежда принцеса Киам — каза ездачът.

Докато говореше, той се поклони, но очите му не се откъсваха от тези на Метероа.

— Тук ли мога да я намеря, или в Двореца на доволството?

Ездачът отново се поклони.

— Не зная къде бихте могли да я намерите, Ваше Височество, но не е тук.

Метероа разпери ръце с престорено раздразнение.

— Да не искате да прекарам нощта в търсене на блудната ви принцеса? Имам си по-важна работа, а и хората ми са войници, не момчета за поръчки. Принц Казалейн тук ли е? — „Остава и да не е.“ — С него искам да говоря, не с някаква хлапачка.

— Тук е, Ваше Височество — отвърна ездачът. Звучеше неохотно.

— Тогава иди го доведи.

* * *

Нямаше къде другаде да иде. Джехал се спусна отново надолу, а устремът на Призрачния го запрати назад с такава сила, че не би се изненадал, ако му беше счупил гръбнака. Той изкрещя, когато нещо се скъса и раненият му крак изведнъж потъна в режеща, изгаряща агония. Той ожесточено взе да дава знаци с надеждата, че някои от ездачите му ще забележат и ще го последват към земята. Според „Законите“ трябваше да остави ездачите си горе и просто да си седи и да чака да го нападнат скритите в облаците дракони. „Трябва да сме достатъчно ниско, за да ги виждаме, когато приближат. Така ще можем да се бием с тях.“ Той спусна отново забралото на шлема си, разчитайки на Призрачния да прекрати падането, щом стигнат града, вместо да се разбие в земята.

Джехал все още се задъхваше от болката в крака, когато Призрачният отново разпери криле и се понесе напред. Очите му изскочиха и светът за миг се обагри в червено, когато ребрата му се оказаха сплескани. После чувството отмина. Замаян, той се наведе напред и подкани дракона да продължава, да прелети над колоната от пушек и пламъци, която някога беше Дворецът на друмите. Вятърът го брулеше. Всичко, което би могло да пламне, вече гореше. Скорпионите по стените ги нямаше, изпотрошени или останали безжизнени и самотни, заобиколени от обгорените останки на войниците, които ги бяха зареждали. Повечето от хората на Алмири вероятно бяха избягали в тунелите под цитаделата; това можеше да се очаква. Не би притеснило Зафир. Две хиляди от Елмазената стража бяха на път, за да довършат оцелелите и да завземат цитаделата, след като хората на Алмири бъдат изкарани отвътре. „След като приключим с теб.“ Но войниците щяха да дойдат чак след дни. Дотогава драконите трябваше да свършат работа.

Той забеляза Оникс, бойния дракон на Зафир, да кръжи ниско по протежение на стените. Джехал почти вкусваше удоволствието й, докато тя сипеше огнени струи навсякъде около себе си. Той насочи Призрачния към нея, после премина сред кълбата дим и влетя сред облака от стотина кръжащи дракона. С малко късмет, това щеше да го отърве от ездачите на Алмири. След като премина през гъмжилото, той взе отново да се издига към собствените си дракони. Пое си дълбоко въздух, седна по-изправен, вдигна забралото и погледна зад себе си. Дишаше тежко. Всичко го болеше. Гадеше му се. Но поне беше жив.

Ловните дракони, които го бяха преследвали, ги нямаше. За миг беше сам. Вдиша и издиша няколко пъти, за да успокои препускащия си пулс. Беше плувнал в пот, изтощен, а още не беше правил нищо, освен да бяга. Под него остатъкът от драконите на Зафир, онези, които не рушаха цитаделата, се бяха развилнели над града. Действията им не бяха планирани или систематични. Бяха основно ловни, пратени да търсят Алмири и войниците й. Засега не бяха опожарили изцяло града, но несъмнено беше само въпрос на време. За частица от секундата Джехал се почуди дали хората, които живеят там, бяха предупредени какво предстои. „Най-вероятно не“, предположи той.

Той отново вдигна поглед и насочи Призрачния обратно към собствените си ездачи. И залегна, когато една драконова опашка разсече въздуха само на няколко ярда от лицето му.

— Вишмир го взел! Какво става тук?

Той руга още известно време, но тези дракони не се целеха в него. Спускаха се наоколо, още една групичка от скритите в облака ловджии на Алмири, устремени надолу към цитаделата. Няколко секунди беше твърде стъписан, че е оживял, за да мисли. После видя какво целят. Бяха се насочили право към Оникс.

Джехал наблюдаваше, вцепенен и невярващ. Без да се замисли, той обърна Призрачния и се понесе след тях. Обзе го усещане, близко до паниката. Нямаше начин да ги настигне. А през цялото време част от него крещеше: „Защо ги гониш? Та те правят точно онова, което и ти щеше да сториш! Остави ги!“ Само че не това искаше той.

Беше се включил в битката с твърдото намерение да предаде Зафир и да смаже драконите й веднага щом спечелеха битката. „Сега Алмири го прави вместо мен, а аз се опитвам да я спася. Що за идиот трябва да съм?“

Той прекрати спускането на Призрачния. Ловджиите бяха отишли твърде далеч. Бяха паднали като камъни чак от облака и не би могъл да ги настигне. Можеше единствено да гледа.

* * *

Най-накрая принц Казалейн се появи. Метероа едва го позна. Изглеждаше стар и съсипан. Опита се да се усмихне, но чертите му се изкривиха, сякаш беше забравил как се прави.

— Принц Метероа.

Обичайното отвращение липсваше. Казалейн изглеждаше единствено тъжен.

— Аз съм прост наставник на гнезда, Ваше Височество. Изглеждате ужасно. Месеците след сватбата на крал Джехал не са ви пощадили. Сякаш сте се състарили с десет години. — Метероа протегна ръка. — Съжалявам за загубата ви.

Казалейн се изплю.

— Не, не съжалявате, принц Метероа. Почти не познавахте сина ми Сакабиан. Беше глупак, но не заслужаваше да виси в клетка над портите на Говорителката.

— Нито пък кралица Шезира и крал Валгар го заслужаваха, но подобни дреболии, изглежда, не тревожат вашата кралица.

— Дръжте си езика.

— Защо? Ще ми го отрежете, защото твърдя, че смъртта на сина ви беше несправедлива?

— Не бива да сте тук, не бива и да говорите подобни неща. — Казалейн се извърна. — Вървете си!

— Нужна ми е храна и провизии за ездачите и драконите ми, Казалейн. Отиваме на война.

Казалейн махна неопределено към града долу.

— В градското гнездо, Метероа. Знаете това. Но не искайте от алхимиците отвари. Едва имат достатъчно за новоизлюпените. Не можем да заделим и за вас.

— Имате и други синове. Не бива да ги забравяте. Вишмир и Лай, нали? Кръстени на ярките звезди от миналото на Устиярост. Хубави имена. Те тук ли са?

— Естествено, че са тук. Да не мислите, че ще ги пусна да се отделят от мен след онова, което кралицата ни стори на Сакабиан. — Той спря и се извърна обратно. — Защо питате?

Нещо в тона на Метероа беше привлякло вниманието му. „Трябва повече да внимавам с тези неща.“

— Може да умувате по този въпрос. Или може да се запитате защо аз съм облечен с драконова броня, а вие и войниците ви не сте.

Той даде на Казалейн секунда да осъзнае какво предстои, а после падна на едно коляно и спусна забралото на шлема си.

Драконите зад него блъвнаха огън. Силата на струята го вдигна от земята и го запрати десет фута напред. Ушите му забучаха от шума. Когато се изправи на крака, се олюля. Ако някой от войниците на Казалейн все още беше жив, можеше да го убие с лекотата, с която се убива дете.

„Е, това няма да се повтори.“ Метероа вдигна забралото. Войниците и Казалейн бяха мъртви до един, изпепелени. Метероа приклекна до Казалейн и потупа останките от главата му. От дланта му се посипаха сажди.

— Не искам никакви наследници да оцелеят и да ми досаждат, затова питах. — Той се усмихна вяло на мъртвия принц. — Ще бъда по-милостив към тях, отколкото Зафир към Сакабиан. Смъртта им ще е бърза и безболезнена като твоята.

Той не бързаше. Няколко ездачи останаха на пост на гърбовете на драконите си. Останалите се придвижваха методично из гнездото в търсене на Люспестите, алхимиците и всички, имали глупостта да не побягнат в каменните недра на крепостта. По-голямата част от останалите се бяха втурнали в дълбините на Възвишенията. Това беше номерът тук. Да се промъкнеш бързо и надълбоко, преди да те усетят. Иначе можеха просто да те оставят отвън. Стига да им попречеше да сторят именно това, останалото можеше да почака, докато успее да докара войници от Устиярост. Джехал беше пратил няколкостотин на коне, които щяха да пристигнат до няколко дни. На останалите щеше да се наложи да маршируват пеша. „Но аз имам време. Джехал или е успял, или е мъртъв, а ако е мъртъв, може да ми се прииска да не бях изпепелявал всички онези Тайтакейски кораби вчера сутринта.“

Когато приключи, той се качи на дракона си и отново излетя. Ездачите му си знаеха работата. Повечето останаха да отбраняват гнездото, но неколцина се присъединиха към него във въздуха. Докато се снижаваха, в покрайнините на града долу разцъфнаха пламъци. „Дотук с уличниците и всички ездачи, с които са се въргаляли. Никога не ме е било грижа за такива като тях.“ За да се потопи в атмосферата, той прелетя над пламъците, сред дима. От миризмата кръвта му закипя дори повече, отколкото при опожаряването на Тайтакеите. Имаше нещо първично в драконовия огън, нещо, което разкъсваше тънката маска на порядък, надяната върху кралствата, и разкриваше суровия хаос, стаен под нея. „И от време на време пускаме безумството да се развилнее на воля, а после внимателно го прибираме отново, заключено до следващия път.“

Дузина от драконите му вече бяха кацнали в градското гнездо. Зафир беше отвела почти всичките си драконови рицари на север за битката с Алмири. Завладяването на града й се оказа дори по-лесно, отколкото беше предполагал Метероа. Той закръжи около второто Възвишение — Двореца на доволството, водейки драконите си нагоре покрай отвесната повърхност на скалата. Тук-там зърваше прозорци, малки платформи, тесни тунели, издялани в скалите, които си личаха по идващата отвътре светлина. Той изгори всички такива места, които видя. Нямаше достатъчно хора дори да опита да завземе още едно Възвишение, така че се налагаше да се задоволи с друг подход. Когато най-накрая достигнаха върха, на около хиляда фута над долините долу го очакваха неколцина войници и половин дузина скорпиони. А може да бяха и повече; в тъмнината Метероа не можеше да ги види добре, но и те не можеха да видят него. Той чу виковете им, чу и шума от изстрелването на скорпионите. Нямаше представа дали са улучили някого, или дори дали са минали наблизо. После драконите му обгърнаха целия дворец в пламъци. Наложи се Метероа да спусне забралото си, за да избегне блясъка. Когато пламъците се поуталожиха, нямаше повече подвиквания и стрели, само писъци. Когато и те спряха, Метероа кацна.

— Внимание! — викна той с надеждата, че все някой ще го чуе. — Съобщение за принцеса Киам. Чичо ти е мъртъв. Имаш един час да се предадеш, преди да подпаля града на сестра ти.

С тези думи той се зае да чака.

* * *

Зафир нямаше как да е видяла приближаването на драконите на Алмири. Всичките шест се спуснаха от небето право към Оникс. Два се блъснаха в него, отскочиха, превъртайки се във въздуха, и едва не се удариха в разрушения дворец долу. Оникс се понесе към земята. Трети ловен дракон го блъсна, изскубвайки стрелеца и скорпиона от гърба му. Четвъртият смачка другите му ездачи и най-накрая го принуди да кацне. Петият, а после и шестият се стовариха отгоре му, преди да е успял да мръдне. Драконите на Зафир се нахвърлиха върху тях след секунди, но беше твърде късно. Дотогава всички ездачи на гърба на черния дракон бяха разкъсани на парчета.

Джехал отметна глава назад и изкрещя:

— Аз трябваше да сторя това! Аз! Тя беше моя!

Той отново се устреми надолу, преследвайки ловджиите, които бяха убили Зафир. Те се опитваха да се измъкнат, но бойните дракони на Зафир вече ги бяха обградили. Докато пристигне Призрачният, нямаше да има нищо освен останки. „Твърде късно. Алмири печели… Но сега на земята има седем дракона без ездачи, чакащи някой да ги прибере.“

За втори път той прекъсна спускането на Призрачния и пак взе да се издига. При всичкия му гняв, ездачите на Алмири му бяха направили услуга. „В крайна сметка, нали точно това исках? А сега не се налага да го върша лично. Няма да съм принуден да узная какво би било Призрачният да я разкъса на парчета пред очите ми.“

Или, ако погледнеше на случилото се от друг ъгъл, Алмири го беше изкарала безнадеждно некадърен. Той разполагаше с двеста дракона, които кръжаха под облаците с цел да предотвратят именно това, а се бяха издънили. „И как да реагирам? Да кажа ли, че ми е било все едно какво ще стори Алмири на Зафир, тъй като само ми е спестила труда да го свърша лично? Предци! Не можех да защитя дори себе си. Но откъде е знаела Алмири къде да нападне и кога?“

Той се загледа нагоре в собствените си дракони, които още кръжаха безцелно, още чакаха нареждания. „Колко ли са останали на Алмири? Шейсет? Седемдесет? Да добавим и онези, които е взела от принц Сакабиан. Пак са по-малко от сто. Би било лудост да ни нападне сега. Едва ли се е надявала да стори повече поразии от това. Зафир е мъртва. Говорителката. Войната свърши, нищо че битката още продължава. Тя би трябвало да го знае. Нищо повече не може да направи.“

Ако се престореше за момент, че Алмири не съществува, нямаше особен смисъл да чака повече. Ездачите на Зафир вече би трябвало да са превзели цитаделата. Сега навярно кацаха, за да довършат всички оцелели, твърде глупави да се скрият надълбоко в тунелите. Щяха да се чудят какво да сторят след това. Той си пое дълбоко въздух.

„Алмири свърши работата ми вместо мен. Бих могъл да си тръгна тихомълком. Да се върна в Елмазения дворец. Да се върна в Устиярост. Ще има Съвет на кралете и кралиците, за да бъде избран наследник на Зафир. Трудно би могло да се каже кой ще е. Сирион навярно? Наргон? Силвалан? Но няма да съм аз. Няма да изберат мен. Не и в този случай. Никой не би поставил на трона двоумящия се крал Джехал.“ А в крайна сметка това беше единствената причина да е тук. Той наближи драконите си и даде знак. Те само това и чакаха. Почти като един се обърнаха и се устремиха към земята, за да разкъсат на парчета каквото беше останало от управлението на Зафир.