Стивън Диас
Скалният крал (46)

44.
Бунтът на кралете

Вейл Тасан стоеше в Залата за аудиенции. Тук се провеждаше поредната пародия на Съвета на кралете и кралиците. С един крал и една кралица. По-зле и от съвета, който осъди Шезира на смърт. Въпреки това той се изправи пред тях и им каза онова, което Говорителката искаше да чуят. Чуха, че двама оцелели Червени ездачи са били заловени живи. Двама оцелели, чиито признания Вейл беше записал. Чиито показания ясно доказваха съучастието на кралица Алмири в тяхната съпротива. Той наблюдаваше как присъстващите кимат или клатят глави.

„Готово. Изпълних дълга си. Подчиних се безусловно на Говорителката.“ Когато приключи, усети горчив вкус в устата си, но щом погледна лицата им, му стана пределно ясно, че истината поначало не е имала никакво значение. По някаква причина това го разгневи почти нетърпимо.

— Оцелели? — повдигна вежда принц Тихан. — След драконова битка? Доста необичайно, Нощен пазителю. В какво състояние бяха?

„Мъртви. Но не мога да го кажа.“

— Лошо, Ваше Височество. Много лошо. Изненадах се, че при това положение изобщо са способни да говорят.

— Следи от зъби?

Вейл се поклони.

— Не съм ги оглеждал, Ваше Височество. Присъстваше лекар. Уверен съм, че той би могъл да отговори на въпросите ви.

„Да, доведете кръвния маг, да видим какво има да ни каже. — Той въздъхна и огледа съвета. — Половината кралства дори нямат свои представители тук.“

— Кой ще говори от името на кралица Джаслин и кралица Алмири? — попита лорд Ейзал.

Зафир изсумтя.

— Те не дойдоха. Фактът, че дори не си направиха труда да се защитят, не говори ли за вината им?

Ейзал се намръщи.

— Алмири изобщо знае ли, че се провежда заседание на съвета? А сестра й?

Крал Силвалан, крал на Базимова канара и Урдишките мочурища, и пионка на Зафир по същия начин, по който Наргон беше пионка на Джехал, завъртя очи и се изплю.

— Какво сестра й? Вината на кралица Алмири отдавна не е тайна за никого, а тя не би действала сама. Не знам защо изобщо се занимаваме с това.

— Нямаме никакви доказателства срещу кралица Джаслин, Ваша Светлост — сопна се Джейрос. — И се занимаваме с това, защото ние сме пазителите на деветте кралства и е наш свещен дълг да сторим всичко възможно, за да съхраним мира в кралствата и да избегнем нова драконова война.

— И въпреки това сме на прага й — провлачи принц Тихан.

Още един драконов принц, достоен за презрение. „В твърде много отношения точно копие на Джехал.“

Зафир се обърна с усмивка към Джейрос:

— А какво ще кажете за кралица Алмири, майстор алхимико? Съдействала ли е на Червените ездачи, или не? Какво знаете за запасите й от отвари? Има ли липси?

Джейрос се отпусна на мястото си и сви рамене.

— Не мога да твърдя със сигурност. Червените ездачи откраднаха по-голямата част от нужните им запаси от вас, Ваша Светлост. Но да, ако трябва да отговоря еднозначно на въпроса, известна част липсва.

Доколкото можеше да прецени Вейл, това реши съдбата на Алмири. В мига, в който вече нямаха нужда от него, той напусна съвета. Югът щеше да обяви война на Севера. Зафир вече беше разположила драконите си около двореца. Драконите на Силвалан бяха на път. Крал Наргон и крал Джехал щяха да ги последват. Най-малко седемстотин дракона щяха да прелетят над Пурпурния хребет. Дори кралица Джаслин да се притечеше на помощ на сестра си, враговете пак ги превъзхождаха двойно. От изражението на Ейзал личеше, че крал Сирион не възнамерява да заеме страна. Така че Северът щеше да изгуби, в това нямаше съмнение. Родът на кралица Шезира щеше да се прекъсне. И между другото, едва ли не незабелязано, Равношпил и по-голямата част от Долините на черния вятър щяха да изгорят до основи. Вейл вяло се почуди колко ли хора щяха да загинат в пламъците и колко да умрат от глад. Мнозина, най-вероятно.

Той се изкачи чак на върха на портата, чиито крила бяха достатъчно високи и широки да пропуснат дракон. Застана на парапета, близо до ръба. Почти не беше останало място. Двайсет скорпиона запълваха платформите на върховете на двете кули на портата.

Той погледна надолу. Пътят откъм дворцовите порти завиваше надясно. Първото, което се изпречи пред очите му, бяха трите клетки. Останките на кралица Шезира, крал Валгар и принц Сакабиан. Гарваните си бяха свършили работата и не беше останало почти нищо освен кости. Той беше подготвил и още клетки, за всеки случай. Имаше една, специално изработена за принцеса Листра. Поне тя вече нямаше да му трябва. Когато новината за убийството на Листра беше достигнала двореца, Говорителката беше сияла с дни.

„Да обезглавява крале и да окачва телата им в клетки. Да екзекутира собствените си братовчеди. Хирам никога не би сторил подобни неща.“

Пътят се виеше надолу покрай дворцовия хълм към Града на драконите и Огледалните езера. В града все още се забелязваха следи от нападението на Червените ездачи. „Зафир трябваше да ги премаже в мига, когато възникнаха. Дали не ги остави нарочно, за да си получи войната?“

Вероятно. Което означаваше, че всички загинали в града в онзи ден бяха загинали заради суетата на Зафир. Вейл стисна зъби. „Заповеди — напомни си той. — Стражата се подчинява на заповеди. От люлката до гроба. Ни повече, ни по-малко. Не е наша работа да възхваляваме или осъждаме, а само да изпълняваме волята на говорителя.“

На юг се простираше Равнината на гладната планина. В далечината, в полето все още се издигаше дървена конструкция. „Кулата, която издигнахме, за да отпразнуваме края на управлението на Говорителя Хирам. Десет години мир. Жертвахме живота си, за да могат принцовете и кралете да се позабавляват с драконите си, за да може Хирам да се изперчи със силата ни. И кой победи в този турнир? Зафир. Стори го нечестно, но Хирам си затвори очите.“ Вейл трябваше да е съборил кулата, но някак все не му оставаше време. „Защото все бях зает с нещо друго? Не. Признай си честно, Вейл Тасан. Защото все още не можеш да се простиш с говорителя, на когото служи доскоро. Не и като се има предвид кой дойде на негово място.“

Той обърна поглед на север. Зафир скоро щеше да полети натам. Да напусне двореца. Той огледа стените. Триста скорпиона и две хиляди мъже. В града можеше да разположи още петстотин скорпиона и основната си военна сила. Би било разумно да се поставят още скорпиони в Пурпурния хребет, близо до излаза на Диамантения водопад, макар че за нищо на света не можеше да се сети как би могъл да ги качи там горе, ако няма дракони, които да ги пренесат.

Той се спря. „Какви мисли ми минават? Наистина ли обмислям най-добрия начин да отбранявам двореца? От кого, Нощен пазителю? От Скалния крал? С него ли се опасяваш, че ще се наложи да се биеш? От крал Джехал? Да не мислиш, че крал Сирион ще се опита да завземе трона, докато Зафир отсъства? Или се боиш, че кралица Джаслин ще завоюва победа въпреки численото превъзходство на противника? Защото, ако за миг си позволиш да изкажеш мнение, кой да е от тях, дори Усойницата, би бил по-добър говорител от Зафир. Така че наистина ли си мислиш как да се отбраняваш от множеството врагове, които Зафир създаде през кратките месеци на управлението си? Или мислиш за нещо друго, Вейл Тасан?“

Той се взря в скорпионите, наредени по крепостните стени, в труповете в клетките, в черните бразди в Града на драконите и кулата в равнините, последната останка от управлението на Говорителя Хирам.

„Заповеди. Стражата се подчинява на заповеди. От люлката до гроба. Ни повече, ни по-малко.“ Хрумна му, че докато Елмазените мъже се заклеваха да се подчиняват на говорителя, алхимиците полагаха друга клетва. Те се кълняха да служат на кралствата.

„Тяхната клетва май повече ми допада.“

Той се извърна, за да се вгледа в двореца. Още някой беше напуснал съвета. Лорд Ейзал, ако се съди по походката. Вейл го наблюдаваше как наближава Кулата на портата. Телосложението на Ейзал не предполагаше бързина, но той даваше всичко от себе си. Освен това изглеждаше потаен. Притеснен. Уплашен. „Или всичко това е плод на въображението ми? Макар че току-що станахме свидетели на началото на война, така че би било редно човек да е притеснен. Все пак не е трудно да си представиш кой ще последва, след като Говорителката приключи с рода на Шезира.“

Ейзал стигна конюшните и се втурна вътре. „Към града ли сте се отправили, милорд? Или към гнездото?“ Той въздъхна. „Не може ли да не биете чак толкова на очи? Съветът още дори не е разпуснат, а вие вече хукнахте нанякъде. Накъде, лорд Ейзал? Сега, след като ви видях, трябва да знам. Предполагам, че не бихте ми направили услугата да спестите малко труд и на двама ни. Бих могъл просто да попитам и вие просто да ми кажете, и всеки от нас да се върне към собствените си дела.“

Не. Вейл неохотно се изправи и изпъна крака. После изтича надолу по стълбите до основата на портата. Лорд Ейзал вече беше излязъл, но пазачът винаги държеше няколко оседлани коня в готовност, в случай че на Говорителката се наложи да прати спешно съобщение до някое от гнездата си. Вейл се възползва. Той последва Ейзал предпазливо, дискретно до Града на драконите. Ако Ейзал се стараеше да не бъде забелязан, то определено нямаше опит в това. Мислено Вейл вече го виждаше увиснал в нова клетка пред портите. „Просто задето е така непохватен. Би било достатъчна причина.“

Ейзал излезе на площада в сърцето на града. В центъра се издигаше петдесетфутова статуя на дракон. На главата на дракона беше застанал мъж с меч, готов да забие острието в черепа на чудовището. Първият Нощен пазител, твърдяха някои, убил дракон с голи ръце.

Около дракона бълбукаха и клокочеха фонтани под формата на пръстен, като изпълваха площада с шум и пръски и умножаваха влагата, която вече се усещаше във въздуха заради надвисналия Диамантен водопад. Ейзал слезе от коня. Поведе го между фонтаните и спря до статуята на дракона. Вейл го последва пеш, промушвайки се целеустремено сред рехавото множество, което винаги се тълпеше в центъра на града. Не му се наложи да чака дълго, за да види с кого има среща Ейзал. Двама мъже, високи, широкоплещести и биещи на очи, се отделиха от тълпата и застанаха до Ейзал при дракона. Срещата продължи не повече от трийсет секунди и Вейл не беше достатъчно близо, за да чуе казаното, но и нямаше нужда. Той го виждаше. Виждаше го по лицата на ездачите, застанали до статуята. „Решено е. Започва война.“ Това им казваше Ейзал.

Вейл изгуби интерес към Ейзал. Той последва двамата мъже, докато се отдалечаваха от статуята, и ги настигна на половината път през площада.

— Какъв хубав следобед — отбеляза, когато беше само на крачка зад тях. — Не мислите ли?

Двамата мъже спряха. Извърнаха се много бавно. Вейл се насили да не се поклони. Поклонът би привлякъл внимание, а не беше сигурен, че го иска. Още не. Предпочете леко кимване с глава.

— Ваша Светлост. Простете ми, ако ви прекъсвам. Крал Сирион и лорд Хиркалан. Двама души, които не съм очаквал да заваря на Площада на драконите по това време, определено не и заедно.

Ръката на Хиркалан се насочи към меча.

— Нощен пазителю — изръмжа той. — Виж ти, виж ти. Доста често те хвалех пред последната си кралица, но днес компанията ти не е желана.

— Има причина да ме наричат така, Ездачо. Щом падне нощта, на Елмазените мъже е отредено да пазят деветте кралства. Надявам се, няма да отречеш, че настават мрачни времена. — Той хвърли поглед на статуята. — Никой не знае името му. Който и да е бил, определено не е убил дракон, като се е качил на главата му и го е млатил с меч. Но урокът си остава.

— Няма да се дадем без бой, Нощен пазителю — каза крал Сирион.

Говореше тихо. Звучеше едва ли не жално, помисли си Вейл.

— Не виждам хората ти, Вейл. — Хиркалан, от друга страна, звучеше като два скални къса, които се трият един в друг. „Нито следа от жал.“

— Последвах лорд Ейзал сам. Прищявка, може да се каже.

Ръката на Хиркалан стисна дръжката на меча. Вейл се усмихна.

— Мислиш ли, че би могъл, Ездачо?

— Бих могъл да опитам.

— О, не се съмнявам. Може да ме задържиш достатъчно, за да се измъкне крал Сирион. А може и да не успееш.

По лицето на Хиркалан премина гняв. Вейл вдигна ръце.

— Не е нужно да опитваш, Ездачо. Никога не съм бил тук. Можете да си вървите. Нямам какво да кажа на нито един от вас.

„Това е. Предадох говорителката си. Не бих могъл да падна по-ниско.“ Той понечи да се обърне, после спря.

— Не, всъщност имам какво да ви кажа. Познавам и двама ви в продължение на управлението на двама говорители. Вие сте мъже на честта и куража. Въпреки че в момента не е така, се надявам един ден Елмазеният дворец отново да приветства хора като вас. Но ще ви кажа едно. Водете войните си в небесата, ако се налага, но не ги докарвайте тук. Ако го сторите, ще откриете, че имам и друго име, име, което нося по време на война.

Хиркалан почти се ухили.

— Ако Зафир докара драконите си отвъд Хребета, ще ги посрещна, независимо какво има да каже кралицата ми. Но ти давам думата си, няма да ги водя насам без твое разрешение, Кралю на скорпионите.

Вейл отвърна на усмивката му.

— Дано с кралицата ти сте на едно мнение, Ездачо. — Той направи крачка встрани и кимна за последен път. — Ваша Светлост. Ваше Височество. Ще се моля на всичките ни предци. Нека има мир. — Той погледна крал Сирион. — Кралица Шезира не е убила Хирам. Вече имам основателна причина да вярвам в това, Ваша Светлост.

Той се обърна и се отдалечи. „Така. Вече хиляда души видяха командира на Елмазените мъже открито да заговорничи с враговете на Говорителката. Доколкото знам, Зафир все още предлага теглото си в злато за главата на Хиркалан. За жалост не бих имал голяма полза от злато.“ Той пресече площада и се върна при коня си. „Но все пак бих могъл да й кажа. Дали това ще я накара да се замисли? Дали ще има значение, ако знае, че и Хиркалан, и Сирион ще я чакат отвъд планините?“

Той прехвърля това в ума си по пътя обратно нагоре по хълма. Когато стигна върха, вече знаеше отговора. Не, нямаше да има никакво значение.

„А в такъв случай какъв смисъл има изобщо да го споменавам?“ Той отведе коня си обратно в конюшните, свали седлото му и започна да го четка. Грижата за конете винаги го успокояваше. „А когато приключа, най-добре по-бързичко да приготвя нова клетка. Няма да се побера в онази, която направихме за принцеса Листра.“

Но първо трябваше да се погрижи за една дребна подробност — войната.