Стивън Диас
Скалният крал (45)

43.
Метероа

Лорд Метероа, по-малкият брат на покойния крал Тиан, някога принц, но вече не, седеше прегърбен в спалнята на кралица Листра. Покрит със завивки и обвит в мрака на нощта, той беше почти невидим. Седеше неподвижно и в стремежа си да не я събуди шепнеше. Не изглеждаше справедливо тя да не знае какво се случва. От друга страна, ако просто й кажеше, навярно нямаше да му позволи да продължи да я пази. „Оттеглям предходните си инструкции относно принцеса Листра.“ Не, не би искала да го чуеш. Не и ако разбираше какво означава.

— Джехал внезапно пожелава смъртта на своята кралица? Трябва ли да го повярвам, щом той самият е полумъртъв и затворен в Двореца на Говорителката? Но бяха неговите думи, неговият почерк, нямаше тайни послания, нито скрити значения. Колко жалко. Мислиш ли, че съжалява за написаното? Дали Зафир го е принудила, как мислиш? Или го е изнудила по друг начин?

Да й каже, докато спи, му се стори разумен компромис. „Наистина ти казах. Не е моя вината, че не ме слушаше.“

— Казвал съм това и преди — прошепна той малко по-късно. — Когато Калзарин, малкият брат на Джехал, беше разпънат в подземието на крал Тиан, задето уби майка си, сестра си и малкия си брат. Всички знаеха, че го е сторил той. Нямаше никакво съмнение. Обаче почти никой не знаеше защо. Той беше гордостта им, най-красивият син на крал Тиан. Жалко, че никога не си го срещала. Сетиш ли се за Джехал, виждаш елфическото му лице и вълчата му усмивка, съвършената му уста и искрящите му очи, не се и съмнявам. Кой не го прави? Но той бледнееше в сравнение с Калзарин. Трябваше да убие и Джехал. Това щеше много да усложни положението на Тиан. Да обрече на смърт единствения си оцелял син и наследник? Не би го сторил. Но Джехал винаги си е бил умник. Навярно е забелязал лудостта на брат си много преди всеки друг. Всеки, освен мен, искам да кажа. Опитах се да го обясня на Тиан, но той не ме слушаше. Не и докато не стана твърде късно. Стояхме там, двамата, и гледахме как бавно убиват Калзарин, и наистина не можех да преценя кой от трима ни страда най-много. „Защо никой не ми каза?“ Това ме попита Тиан, и аз му отговорих. „Аз ти казах — отвърнах му. — Не е моя вината, че не ме слушаше.“ Не беше най-умното нещо, което да кажеш на крал, наредил смъртта на собствения си син и ридаещ, докато изпълняват нарежданията му. После започна да слуша, разбира се. Слушаше всички, но вече беше твърде късно. Слушаше, когато му казаха, че Калзарин бил мой син, не негов. Или че с Калзарин сме били любовници. Хората разправяха какво ли не. Голяма част от нещата бяха истина, но не мисля, че Тиан им повярва. Въпреки това съм изненадан, че не ми стори повече. На негово място аз щях да ни избия всичките и да започна отначало. — Той въздъхна. — После той полудя и всички си мислеха, че го трови Джехал, но не беше така. Аз бях.

През отворения прозорец проникна лек полъх и копринените завеси изшумоляха. Метероа замълча. Миг по-късно в стаята до леглото на кралицата стоеше човек.

В ръката си, под завивките, Метероа държеше арбалет. Беше го насочил към главата на мъжа. Чакаше. Мъжът пристъпи по-близо и внимателно повдигна завивките, за да види лицето на кралица Листра.

Мъжът вдигна нож. Метероа стреля.

Стрелата улучи убиеца в гърдите. Ако беше обикновен човек, това щеше да е краят му. Новодошлият обаче се олюля, задъха се и седна на пода.

Метероа внимателно се изправи на крака. Да седи така през половината нощ беше убийствено за ставите му, а коленете му така се бяха схванали, че едвам ходеше. „Остарявам. Което не може да се каже за повечето хора около мен.“

Метероа отиде до мястото, където седеше убиецът и потреперваше.

— Време беше да се появиш — изсъска той. — От седмици чакам някой като теб. Съвсем си разбих съня, да знаеш, а ставам раздразнителен, когато не се наспя добре. Трябваше да се разправя и с още двама убийци, но бяха отрепки, пратени от Зафир. Теб не те е пратила тя, нали? Ти си особен случай.

Убиецът се тресеше така, както някога се тресеше Тиан. Не вдигна поглед. Може и да се бе опитал да каже нещо, но се чуха само няколко гъргорещи звука.

— Не се мъчи. — Метероа бръкна под леглото и измъкна лампа. — Пълен си с жабешки гръб. Достатъчно да убие и кон. Няма как да се превърнеш в порив на вятъра или каквото там прави вашата пасмина. След няколко минути ще загубиш съзнание. Още няколко минути след това сърцето ти ще спре. Ако беше от тези места, щеше да знаеш, че принц Джехал има определена репутация, що се отнася до отровите. И то заслужена, но някой сеща ли се да попита кой го е научил? — Метероа се ухили. Прекоси стаята и запали лампата от една свещ. — Сигурно доста си се изненадал да ме завариш тук, а? — Той се върна. — Чудех се, ако не сторя нищо, ако просто пренебрегна писмото на моя принц, кой ще дойде тук пръв? Кой ли ще е? Дали Зафир? Предполагах, че няма да е тя, но грешах. Мразя да греша, тъй че се разправих с наемника й и зачаках следващия, но той пак беше на Зафир. Представяш ли си колко се ядосах? Канех се да се откажа. Тогава Зафир пусна Джехал. Е, след това трябваше да дойдеш и ти, нали? Преди той да се е прибрал.

Метероа се усмихна и приближи лампата още.

— Добре, дай да те огледам. Да видим дали най-накрая ще се окажа прав.

Той поднесе лампата близо до лицето на убиеца и го разглежда дълго и внимателно. После поклати глава и подсвирна.

— Леле, леле. Не твърдя, че съм особено изненадан, но не си от тези места, а?

В леглото кралицата се протегна, прозя се и бавно се събуди. Тя замижа срещу светлината на лампата.

— Принц Метероа?

— Лорд Метероа. — Метероа мило й се усмихна. — Титлата ми беше отнета, забравихте ли?

Сега, след смъртта на Тиан, вероятно би могъл да си я върне, ако я искаше. Не беше сигурен дали е така.

— Какво правите?

Той коленичи до леглото, като старателно скри от погледа й умиращия убиец зад себе си.

— Имам добри новини за вас, кралице моя, новини, които не могат да чакат до сутринта. Джехал скоро ще се прибере у дома.

Той видя как погледът й светна, а после тя скочи от леглото и обви ръце около него. Миг-два едва не го задуши от прегръдки, после внезапно спря.

— Метероа!

— Кралице?

— На пода има човек. Кърви.

— Искате да кажете, че още не е мъртъв? — Метероа въздъхна и се измъкна от обятията й. — Боя се, че причината е, че го застрелях.

— Застрелял си го? Защо?

„Божичко, наистина ли си толкова наивна?“

— Боя се, че не ви мислеше доброто.

Той внимателно презареди арбалета. Тя въздъхна и потрепера.

— Пак Зафир.

— Да — излъга той. — Пак Зафир. Ще повикам прислугата. Ще ви заведат в друга стая. Сигурен съм, че не бихте могли да продължите да спите тук.

Той простреля убиеца още веднъж, този път в главата. Дори това не подейства веднага, но докато уреди преместването на Листра, убиецът най-накрая се държеше както подобава на труп. Метероа заповяда тялото да бъде преместено в килиите долу, за всеки случай. После го прикова за една маса. „Това би трябвало да свърши работа. Започваме да събираме доста интересна колекция тук. Сега най-накрая мога да се наспя.“

Мъртвият убиец все още беше там на сутринта, и все още беше мъртъв, което вече беше нещо. Метероа се почеса по главата и остави тялото на мира. Напусна гнездото на кон и отиде до градчето Крайбряг, кацнало на скалите на няколко мили по посока на Устиярост. В Крайбряг се помещаваха публичните домове и пивниците на гнездото и ако се разтърсиш достатъчно, и вертепите, където да се надишаш с душец. Метероа ги знаеше всичките. Тук имаше няколко уличници, които отдавна държеше под око. Такива, които имаха известна прилика с кралицата. Беше започнал да ги пресява още с пристигането й. Дори си беше дал труда да изпрати няколко ездачи с приятната задача да се погрижат и те да забременеят по същото време. После незабелязано се беше грижил за тях, беше се старал да ги опази чисти и в безопасност, точно за ден като днешния. Той избра двете най-подходящи, скри лицата им и ги отведе обратно в гнездото. Подбра облекло за онази, която според него най-много приличаше на кралицата, и всичко това му отне по-голямата част от остатъка от деня. Отведе я в покоите на Листра и докато тя го забавляваше, сложи отрова в питието й. Веднага щом заспа, преди отровата да я довърши, той преряза гърлото й.

„Готово. Кралицата е мъртва. Цял ден работа, но си струваше.“

Останалото бе неочаквано лесно. Трябваше само да обикаля из гнездото и да разправя на всички, готови да го изслушат, че кралицата е мъртва и трябва да сторят каквото е необходимо. До края на следващия ден гнездото беше обвито със сивия цвят на траура. Тялото беше преместено в драконовия мавзолей, най-студеното място, с което разполагаха. Той позволи на няколко души да я видят и ги наблюдаваше внимателно. Погрижи се никой да не измие кръвта от лицето й предварително. Никой, изглежда, не се съмняваше, че вижда истинската кралица. Защото, когато си кралица, никой не се заглежда старателно в теб. Виждат те, но не се вглеждат. По същото време облече втората уличница като дъщеря на ковач и я изпрати в Устиярост, под грижите на царските акушерки, като нареди на дузина от най-доверените си ездачи тайно да я пазят. Истинската Листра прати да живее с Люспестите, без да я пази абсолютно никой. „Макар че се изкушавам да те кача на дракон и да те върна при сестра ти. Но Джехал никога няма да ми прости.“

След всичко това му оставаше само да чака.

Джехал се върна седмица по-късно. Метероа го посрещна със сто и един ездачи, всички облечени в сиво. „Съжалявам, че ще трябва да ти го причиня, кралю, но постановката трябва да е съвършена.“ Все пак не беше напълно подготвен за леденото изражение на Джехал.

— Ти ли беше — попита той, — или Зафир?

Лицето му бе мъртвешки безизразно. Метероа се поклони, а после се наведе и прегърна своя крал. Една от привилегиите на роднинските връзки. Докато го правеше, прошепна в ухото на Джехал:

— Нито един от двамата, кралю мой.

Джехал изрева от ярост и го блъсна на земята.

— Не ми разправяй гатанки, Наставнико. Кой уби жена ми?

Метероа се изправи.

— Пазя тялото на убиеца — отвърна той внимателно.

— Искам да видя Листра. А после… нали не си забравил думите ми, чичо? Каквото се е случило с нея, ще сполети и теб.

Метероа отново се поклони. „Седмица при Люспестите? Явно трябваше все пак да я убия.“

— Искам да я видя веднага, Метероа. Къде е тя? Ако вече си я изгорил, кълна се, че…

— В мавзолея е, Ваша Светлост.

Никакви церемонии. Метероа наблюдаваше как кралят го подминава и се насочва право към пещерите. „Вече знаем коя от двете ти жени е по-важна за теб, а?“ Метероа запази дистанция, като мълчаливо се усмихваше на себе си. Джехал не беше от хората, които внезапно избухват, но човек никога не знае. Притиснеш ли някого достатъчно, всичко може да се случи. „Учих всички ви на това, но колко от вас си направиха труда да ме чуят?“ Той последва Джехал по целия път надолу през черните каменни тунели на мавзолея, като отпрати почетните стражи, оставени да пазят тялото.

— Това не е тя.

Джехал се завъртя на пети. Метероа погледна отдалечаващите се стражи.

— Тук е от доста време, Ваша Светлост.

— Това не е тя!

Джехал се хвърли към Метероа и посегна към гърлото му. Метероа се дръпна. „Можех да ти счупя ръката, момче, ако исках.“

— Не, не е.

Той говореше тихо, въпреки че стражите си бяха отишли. В пещерите думите понякога отекваха надалеч.

— Наставнико!

Метероа скочи върху Джехал и го сграбчи за ризата, притискайки го към грубия камък.

— Тя е в безопасност, Ваша Светлост — просъска той толкова тихо, колкото можеше. — В безопасност е, защото онези, които искат да я наранят, я смятат за мъртва. Честно казано, нямах представа какво да мисля за глупавото ти писмо. Какво си мислеше, че ще направя? Че ще я убия собственоръчно? Баща ти е мъртъв, брат ти е мъртъв и както изглежда, ти самият си също толкова неспособен да произведеш наследници, колкото и аз. Да не мислеше, че ще последвам сляпо заповедта? Тя носи твоя наследник, Джехал. Нашия наследник.

„А така. Отдавна не си ме виждал такъв, какъвто бях преди. Предполагам, че навярно си забравил.“

— Аз не желая смъртта й.

— Някой я желае.

— Зафир.

— Не. Не Зафир. — Метероа пусна Джехал и вдигна ръце. — Тоест да, Зафир, но не само тя. Имаше друг убиец. Трябва да го видите. В подземията е.

— Няма да обявя пред света, че Листра е мъртва.

— Тя засега е в безопасност. След две седмици ще роди. Можем да държим и двамата на безопасно място. Разделени. Или може да се отървете от нея, както навярно трябва да направите, но… какво?

— Няма да обявя пред света, че Листра е мъртва.

Метероа стисна устни.

— Слушайте. Не беше Зафир, а Тайтакеите. Изчакаха Зафир да се провали няколко пъти и най-накрая пратиха свой човек. Не говоря за наемник, взет от улиците на Сребърния град. А за убиец, който може да се слива със земята, да се превръща във вода, да става порив на вятъра и да влита през прозореца. Срещал съм ги и преди. Навярно са най-опасните хора на света, и определено най-скъпоплатените. Тайтакеите. Винаги сме знаели какво искат, нали? Искат дракони. Искат новоизлюпени, искат и отвари, искат и алхимици. Някога почудихте ли се какво се случи с грандмайстор Белеферос след сватбата ви? И оттогава все се питам — защо ви направиха такъв безценен подарък? Не ви ли мина през ума да се почудите?

„Навярно не. Твърде си суетен, за да се усъмниш в нечий дар, нали, момче?“

— Първо ви дават безценно съкровище, а после се опитват да убият жена ви. Защо? — Очите му се присвиха. — Искат да се съберете със Зафир, но защо? Защо, защо, защо?

— Тайтакеите?

За първи път Джехал изглеждаше така, сякаш не знае къде се намира.

„Бедният хлапак. Започва да ти идва в повече, а?“

— Мен ако питате, Зафир — или някой друг — им е предложила онова, което искат.

Метероа го потупа по рамото. „Ти уби брат ми. Не че не си го заслужаваше, но си беше мой.“

— Нали искахте да бъдете крал? Сега имате още една причина да я спрете.

— Хубаво. — Джехал разкърши рамене. — Тогава подготви драконите ми, Наставнико. Всичките. Отиваме на война. Колко скоро може да стане?

— Чакахме само вас, Ваша Светлост, нищо друго. Само един второстепенен въпрос: С кого ще се бием?

За пръв път откакто се приземи, Джехал се усмихна. С кривата, половинчата усмивка на човек, пречупен отвътре. „Семейната ни усмивка.“

— Ами аз отивам в Елмазения дворец, чичо, да се бия на страната на Говорителката. Ти обаче… за теб съм намислил нещо друго. Може да вземеш няколко от драконите ми и да ни последваш по-късно. Мини през Възвишенията и разчисти пътя за мен. — Усмивката му премина в гримаса. — И ако наистина вярваш в онова, което ми каза за Тайтакеите, може на тръгване да изгориш всичките им кораби в пристанището.

Метероа усети как кимва.

— В такъв случай потегляме на война, кралю мой?

— На война. — Джехал отметна глава назад и се изсмя. — Нашата война. — Той кимна към разлагащия се труп в мавзолея. — Сега се отърви от това тук и доведи кралицата ми. О, и прати писмо на Джаслин. Кажи й, че от сега нататък където съм аз, там ще е и сестра й. Навярно така драконите й ще останат по гнездата си.

— Не бих разчитал на това.

— И аз няма да разчитам.