Стивън Диас
Скалният крал (40)

38.
Виорос

Виорос беше на Дротанов връх, на върха на Хирамовата кула, приклекнал на неравния каменен покрив. Гледката беше изумителна. На север местността се снижаваше, все по-рязко и по-рязко, и накрая пропадаше в бездната на Ждрелото на плъзгащия се дракон и река Яростна, а после пак се издигаше, на около дузина мили разстояние, нагъваше се и се усукваше, образувайки каньоните на Лабиринта и далечните върхове на Пурпурния хребет. На юг и на запад се редуваха стръмни хълмове и долини, обвити в облак тъмна мъглива гора — Ракшех. На изток, същата тази гора отстъпваше пред извисяващите се върхове на Гръбнака над света, надвиснали над цялата околност.

Виорос се взираше през метална тръба със стъклени лещи в двата края. Тайтакеите бяха донесли дузина такива на Говорителката Зафир като подарък по случай настаняването й в Елмазения дворец преди месеци. Наричаха ги далекоскопи. Някакъв идиот в двореца беше решил, че навярно са вълшебни. Вероятно същият идиот, който беше решил също, че в такъв случай попадат в сферата на Ордена и алхимиците. Което не би било такъв проблем, ако въпросният не се беше ползвал с доверието на Говорителката и не беше я убедил, че далекоскопите биха могли някак да преобразят изкуството на драконовата война, че с тяхна помощ законите на принц Лай могат да се изхвърлят на боклука.

Но именно това беше станало и сега Виорос беше в гнездото на Дротанов връх, където беше прекарал цял месец, губейки си времето с проклетото нещо, вместо да е в дворцовото гнездо, да надзирава разпределянето на отварите и изобщо да се разпорежда. Дротанов връх поначало не беше предназначен за повече от дузина дракони, а дори и тогава само за няколко дни, най-много седмица. Сега там имаше двойно повече, всички заети с издирването на Червените ездачи. Драконите бяха тук също толкова дълго, колкото и той и гнездото се пръскаше по шевовете. Всички запаси бяха крайно недостатъчни. Нямаше и почти нищо за вършене, което правеше присъстващите двойно по-сприхави. Напоследък Червените ездачи изпълняваха досадните си номера от другата страна на Хребета.

Той пак съсредоточи вниманието си върху далекоскопа, надничайки през окуляра. Никога не беше виждал подобно нещо, но не му се стори кой знае колко интригуващо. Да, караше далечните обекти да изглеждат по-близки, но образът беше размазан и изкривен. Ако устройството изобщо беше вълшебно, в което Виорос се съмняваше, магията му беше безнадеждно слаба. Той нямаше никаква представа как подобно нещо би им помогнало да изкарат глупавите отцепници от планините. И да ги обрекат на смърт, за предпочитане много бавна и публична.

„Дело на неумел чирак. — Виорос се подсмихна. — Навсякъде има по един, а?“

Той се опита да се вгледа в планинската верига на Пурпурния хребет на север. Отстрани на металната тръба имаше копче. Знаеше, че трябва да го завъртиш, ако образът в тръбата е размазан. Опита и планините се размиха в неясни сиви петна. Продължи да върти напред-назад. В най-добрия случай успяваше да накара планините да приличат на планини, но все още бяха така разкривени, че взирането в тях му докарваше главоболие.

Той се отказа с въздишка. Далекоскопът уж трябваше да им помогне да открият Червените ездачи. Е, нека някой от войниците да стои тук горе по цял ден и да си докарва мигрена. Беше много малко вероятно Червените ездачи отново да нападнат Дротанов връх, особено сега, когато тук бяха събрани толкова много дракони. Не, не, най-големият му проблем беше как да каже на Зафир, че подаръците на Тайтакеите са безполезни боклуци. Това щеше да изисква дълго и внимателно обмисляне. Да съобщиш на Говорителката каквото и да било, което не би искала да чуе, несъмнено ставаше все по-рисковано. Той изсумтя, протегна се и се вгледа в небето. Навярно най-добре би било, каза си, с далекоскопите да се случи някой злощастен инцидент. Нещо, за което някой друг да бъде обвинен.

Той дори не биваше да е тук. Трябваше да е с Джейрос и останалите майстори алхимици, да се мъчи да проумее къде се беше дянал подивелият дракон.

Не, поправи се той. Вече имаше четири подивели дракона, ако можеше да се вярва на слуховете от гнездата на Валмеян. Четири, и бяха полетели над морето. Отвъд южния край на Гръбнака на света нямаше нищо освен море, море и още море. Драконите можеха да си летят над него, но щяха да огладнеят. Рано или късно щяха да се върнат. Кралствата трябваше да са готови.

А може би всичко това бяха лъжи. Валмеян се държеше твърде потайно. Да получиш новини от гнездата му напоследък беше дори по-трудно от обичайното, а и по принцип не беше лесно. Скалният крал беше намислил нещо.

Виорос премигна, присви очи и ги засенчи с ръка. В небето имаше точици, близо до слънцето.

„Дракони?“

Естествено, че бяха дракони — отговори сам на себе си той. Какво друго биха могли да бъдат?

„Е, това вече е странно, нали?“

Е, не чак толкова, нали това беше гнездо и през цялото време долитаха и отлитаха дракони. Той тръсна глава в опит да накара другия глас да замълчи, за да се върне към мислите си как внимателно да съобщи на Зафир за разочароващите далекоскопи. Засега това беше приоритетът му.

„Да, само че почти всичките дракони на Зафир в момента заминаха да търсят Червените ездачи и не очакваш никой да се върне по това време на деня.“

Той изстена. Още ездачи от двореца, с които ще трябва да поделя оскъдните си запаси? Неохотно остави далекоскопа. „Още ездачи, и дори не си направиха труда да ме предупредят, че ще дойдат.“ И не бяха никак малко. Поне половин дузина. Определено щеше да се наложи далекоскопът да почака. „Зафир не знае ли, че запасите ни са на изчерпване? Грижа ли я е изобщо? Дали си носят отвари? Естествено, че не! Как очакват от мен да…“

Драконите идваха откъм слънцето, подредени в колона, плътно един зад друг, едва ли не сякаш се опитваха да прикрият броя си. Едва ли не сякаш се опитваха да…

„О!“

Виорос изтича до ръба на покрива и викна с цяло гърло:

— Ездачи! Идват ездачи! Откъм слънцето!

Повтаряше го отново и отново, докато някой не го чуе. „Та какво казваше за неумелите чираци?“

Това не помагаше. Долу, изглежда, бяха чули предупреждението му. Люспести и ездачи търчаха насам-натам и се мъчеха да подготвят най-близките дракони. Докато ги гледаше, в главата му се надигна една мисъл, от която му призля. Нямаше да успеят навреме. Приближаващите ездачи щяха да ги връхлетят след по-малко от минута. Драконите долу изобщо не бяха готови да полетят. Повечето дори не бяха впрегнати.

„Видя ли? Дори да беше започнал да крещиш пет секунди по-рано, нямаше да има полза, нали? Така че спри да се самобичуваш.“ Освен това имаше други неща, за които да се тревожи. Като например че му остава по-малко от минута да слезе от незащитения връх на кулата в някой от дълбоките подземни тунели, където щеше да е сравнително безопасно. Което беше невъзможно, освен ако не скочеше и не му поникнеха крила.

„Ще умра.“ Той скочи през капандурата и буквално се свлече по стълбата, водеща до най-горния етаж на кулата, като при приземяването си изкълчи глезена. Едва усети болката, докато се спускаше по стъпалата. Трябваше да стигне поне до основата на кулата, преди да пристигнат драконите. Хрумна му, че щеше да се почувства невъобразимо глупаво, ако новодошлите ездачи наистина се окажеха подкрепления от двореца. Но по-добре, отколкото да е мъртъв, ако не бяха такива.

Той отчасти тичаше, отчасти куцукаше надолу по витото стълбище, толкова бързо, колкото смееше. За негова изненада, в кулата все още имаше хора, които го гледаха като обезумял. По някаква причина беше предполагал, че ще излезе последен, че всички са чули виковете му, зарязали са всичко и са побягнали колкото ги държат краката, но очевидно не беше така. Той им крещеше да се дръпнат встрани, защото идват дракони, но това само влошаваше нещата. Те се изпречваха на пътя му, вместо да се отместят, и на свой ред му крещяха. Не разбираха, а ако го стореха, или се сковаваха от глупава паника, или просто не знаеха как да реагират. Той почти усещаше драконите отвън, чувстваше приближаването им.

Виорос изблъска една жена встрани от пътя си. „Аз съм старшият алхимик на Говорителката. Лично кралица Зафир ми даде заповедите си. Аз трябваше да съм най-важният тук, дори по-важен от Наставника на гнездото. Не че мнозина от ездачите биха го признали, но все пак би трябвало да проявя малко достойнство.“ Крайниците му бяха на друго мнение. През една врата на стълбището пред него изскочиха двама прислужници. Те го изгледаха, ококорили очи, преди да ги избута от пътя си, събаряйки единия на земята.

— Бягайте! — изкрещя той, докато го сподиряха с проклятия. — Бягайте или ще изгорите, безмозъчни глупаци!

„Ето. Чудесен пример за подражание. Сега престанете да ми се пречкате!“

По целия път надолу знаеше, че няма да успее. Дори да не беше срещал други хора на стълбите, никога не би могъл да стигне до долу навреме, без да си счупи врата. Беше изминал две трети от пътя, когато кулата здравата се разтресе. Стълбището се разклати и той полетя и се затъркаля надолу — кълбо от синини и счупени кости. Стените лудешки се завъртяха наоколо. Част от стълбището над главата му се срути и се плъзна надолу след него. Китката му се удари в нещо и изригна от болка. Нещо друго улучи главата му и той едва не изгуби съзнание. Усещаше как продължава да се свлича надолу, да отскача и с всеки удар китката му пламваше все повече, докато рамото му не се шибна в здрава стена и той не се спря с хрущене.

Светът беше изпълнен с бушуващ, тътнещ звук. Главата му изгаряше в агония. За миг остана неподвижен, не смееше дори да мръдне. После лавина от отломки и късове от стълбището се сгромоляса върху него, спирайки дъха му, и вече не би могъл да помръдне, дори и да искаше. Лицето му беше притиснато към каменна плоча. Не виждаше нищо. Беше затрупан — изцяло, с изключение на едната длан, която се подаваше изпод отломките. Дланта, чиято китка беше здрава. Имаше още един миг да обмисли положението си, да се опита да прецени какво точно си беше счупил, а после беззвучен гръм разтърси останките от кулата. Ушите му изпукаха и всички звуци изведнъж му се сториха приглушени; после, миг по-късно, около него се завихри парещ вятър, носещ непоносима горещина. Опърли космите и обгори кожата от едната страна на стърчащата му длан. След това настана пълна тишина.

Известно време Виорос лежа съвсем неподвижно, чудейки се какво ще последва. Все още се чуваха звуци, страшни звуци — рев, крясъци и пукане на огън, но бяха много далеч. Доколкото можеше да прецени, не кървеше твърде обилно. Все още можеше да диша. Краката му, за разлика от останалата част от тялото, изглежда, бяха в отлично състояние. Почувства необичаен порив да се разкиска.

„Жив съм! Изгориха кулата, а аз още съм жив! И бях прав, не бяха подкрепления, пратени от Говорителката Зафир, и няма нужда да се чувствам глупаво, задето крещях и овиквах всички.“

Той се поправи. Беше полузаровен под купчина отломки и заобиколен от враждебни дракони и ездачи; самодоволството, че е бил прав, трябваше да почака. Вместо това пробва да се размърда. Изобщо не очакваше да успее, защото по тежестта му се струваше, че върху него е натрупана малка планина. Опита, защото чувстваше, че така трябва, и после, когато установи, че може, продължи да опитва по-скоро от чувство за дълг, отколкото от реално желание да се освободи. С изключение на краката, всичко друго го болеше, освен ако не лежи напълно неподвижно, а и какъв смисъл имаше да се измъква, само за да бъде убит от Червените ездачи?

„Най-добре да си остана където съм и да чакам да си отидат.“ Само че и така не ставаше. Ами ако не си отидеха? Трябваше поне да се опита да види какво се случва. В крайна сметка, не беше длъжен да прави нищо. Той беше алхимик, член на Ордена, не войник. Орденът беше неутрален, винаги е бил. Орденът подчиняваше драконите, нищо друго. Никога не беше вършил друго. Дори Червените ездачи го знаеха. Не пощадяваха ли алхимиците и Люспестите?

Оказа се, че повечето камъни са нападали около него и един върху друг, а не върху него самия. Бяха го затрупали в малко скално гнездо. Като се опираше на главата си и риташе с крака, успя да избута останалите отломки от пътя си. След минута мъчително гърчене и провиране беше успял да се изтласка обратно нагоре по стълбите, или поне каквото беше останало от тях, и извън купчината. Беше свободен.

Той се изправи и го изпълни невероятно усещане за победа. Лявата му китка беше изкривена под ужасяващ ъгъл и страшно подута. Левият глезен го болеше, но се движеше. От коленете нагоре бе покрит със синини и зверска болка пронизваше лявото му рамо всеки път щом го раздвижеше. Също и няколко от ребрата му. Всъщност цялата му лява страна беше пострадала. Главата му пулсираше.

Но беше жив. И можеше да стои изправен. В краен случай можеше дори да тича.

Нямаше особен смисъл да слиза по-надолу по стълбите. Бяха препречени от отломки и останките на хората, които се бяха намирали по-ниско от него. Вместо това той с мъка закуцука нагоре. Въздухът наоколо миришеше необичайно свежо; въпреки че стълбите бяха по средата на кулата, стъпалата се къпеха в слънчева светлина. На Виорос му се стори, че му е нужен час да изкачи всяко стъпало, но накрая се озова обратно на върха на кулата.

Или на каквото беше останало от нея. Долната половина все още беше цяла. Останалото лежеше, разпиляно и изпочупено, по земята долу. В съзнанието си Виорос можеше да си представи точно как е станало. Боен дракон беше шибал кулата с опашка — може би не само един, събаряйки късове, докато тя не беше издържала и се беше срутила. А после друг дракон, най-вероятно дълговрат ловен, беше избълвал огън в получения отвор.

На земята долу се виждаха неподвижни хора, пръснати сред отломките, с изкривени крайници, черни и обгорени. Пак го напуши истеричен смях. Той се взря в остатъка от гнездото. Гората си беше още там, покрила склоновете на хълма. Планините, бездната на ждрелото си бяха същите като преди, окъпани в слънчева светлина. Но всичко останало… всичко около кулата, което не беше изгоряло предния път, сега гореше. Полетата за приземяване бяха твърде далеч, за да различи подробности, но основното беше напълно ясно. Каквито и битки да се бяха състояли, вече бяха приключили. На земята имаше няколко дракона, които по-рано не бяха там.

„Пак го правят. Пак ни крадат драконите!“ Мисълта се стовари върху него със същата сила, с която и каменните плочи на стълбището. „Не. Крадат драконите на Говорителката.“ От портата на Елмазения дворец все още се виждаха останките на един от братовчедите на Говорителката, провесени наблизо, вмирисани в клетката. И той беше изгубил дракони, нали? „Ето. Вече си част от исторически момент. Някой ден някой ще го опише и ще отбележи, че Виорос алхимикът е бил там и е видял всичко. Кражбата на говорителските дракони. Касапницата на Дротанов връх… Навярно ще мога да се утешавам с това, докато се полюшвам в някоя от клетките на Говорителката, а гарваните кълват очите ми.“

Той хвърли поглед нагоре, внезапно обезпокоен. Няколко от драконите на Червените ездачи кръжаха в небето на пост. Само че следяха за други дракони и бяха твърде високо, за да го забележат, както се беше привел на мястото си, покрит с прах. Няколко Червени ездачи обхождаха останките на кулата долу, но не вдигаха поглед. От време на време спираха и измъкваха нещо от отломките. Неведнъж той видя да проблясва меч, когато избавяха някой осакатял оцелял от мъките му. Виорос се отдръпна от ръба, когато ги видя, и се сви извън полезрението им. Най-накрая ездачите в полетата за приземяване приключиха работата си и извикаха останалите. Виорос нямаше представа с колко дракони са дошли, но си тръгваха с точно пет повече. Което, по груба преценка, щеше да увеличи броя им наполовина и да ги направи двойно по-опасни, отколкото преди няколко часа. Той стисна устни и за миг си пожела Наставникът на гнездото да е загинал при нападението. Ако не беше, щеше да му се прииска да го е сторил, когато попаднеше в ръцете на Говорителката.

„Ще има клетки за всички ни.“

Един по един, драконите се издигнаха във въздуха. Направиха кръг, подпалвайки последните дървени плевни и постройки около гнездото, а после лениво отлетяха. Виорос мрачно ги наблюдаваше как се отдалечават. Цялото му въодушевление от простичкия факт, че е оцелял, се беше изпарило. Чувстваше се нещастен, гадеше му се и въпреки всичко не можа да се възпре да не се изсмее. Поне вече не се налагаше да измисля някаква история за далекоскопа на Говорителката.

Ако той беше все още у него и ако беше погледнал на точното място, можеше да забележи друг дракон да излита от руините, устремен в гонитба. Щеше да види, че е не по-голям от дланта му, че е изработен от метал, има блестящи рубинени очи и във всяко отношение е несравнимо по-интересен от далекоскопа.

Но, той не го стори. Вместо това се сви в сгъстяващия се дим, скимтейки от болка, и зачака да дойде някой.