Стивън Диас
Скалният крал (4)

2.
Светлина в мрака

Ездач без дракон е като фехтовач с една ръка.

Джостан беше пиян. Беше се подпрял в най-тъмния възможен ъгъл на най-изпадналото пиянско свърталище, до което можеше да се стигне пеш от Южния пост. Думите му прозвучаха завалено. Той намръщено се взря в масата пред себе си. Дървото беше покрито с петна, а върху петната се виждаха още петна. Където нямаше петна, се различаваха букви или, в повечето случаи, груби пиктограми, небрежно издълбани в дървото от стогодишна процесия от пияни рицари, решени да оставят следа.

— Не. По-лошо. Като фехтовач без ръце. И без крака.

До него една ездачка ридаеше. Той дори не знаеше името й. Тя го беше видяла там, вперил сърдит поглед в сумрака, и просто беше седнала до него. Явно познаваше добре мястото, защото бе достатъчно само да вдигне очи към кръчмаря, за да получи нова халба. Когато седна до него, вече беше пияна и, изглежда, нямаше намерение да спира.

— Аз имам дракон — обади се внезапно тя. — Доскоро нямах, но сега имам.

— Аз си имах — въздъхна той. — Обаче Огнените го отровиха. И сега вече нямам. Принцеса Джаслин уж щеше да ми даде друг. Но тя си замина.

Беше си заминала, след като на практика освободи Семиан от служба. И, установи Джостан, и него самия също, едва ли не несъзнателно. Каквото и да й е казал Семиан, явно е било от името на двамата. Глупава хлапачка. Такава си беше в крайна сметка. Почти хлапачка. А като се сетеше, че до неотдавна се захласваше по нея… А имаше и още. Какво си беше въобразявал? Ездач без потекло и драконова принцеса? „Сигурно някоя чавка ми е била изпила ума.“

— Обаче тя ме гледаше — промърмори той.

Бегли погледи, които му даваха повод за размисъл; а после Маршал-рицар Настрия го беше пратила с нея при алхимиците и бяха дошли драконите, и бяха изгорили всичко, и той я беше притиснал в обятията си, за да не се хвърли в пламъците, и на нея й беше харесало. За миг поне й беше харесало.

Или поне той така си беше помислил. Сигурно се е заблудил. Бълнувал е. И тя бе изсечена от същия бездушен камък като майка си.

— Без дракон. Изритан. И Семиан е на същия хал. С дни седях до него и се мъчих да го опазя да не умре, а сега, като се свести, се е побъркал. Получил някакво идиотско видение, докато бил в безсъзнание, и сега дрънка само за Великия пламък и за Червените ездачи.

Ездачката вдигна глава и се извърна към него.

— Червените ездачи? Ти знаеш ли къде са?

Джостан поклати глава.

— Не. Представа си нямам.

Ездачката се отпусна напред и мигновено пак изгуби интерес към него.

— Семиан казва, че трябвало да ги открием и да се присъединим към тях. Там му било писано да бъде. Само дето и той няма дракон. От голяма полза ще сме така, няма що. Правда и Възмездие, ама без дракони. — Той се изплю на пода. — Може да поддържаме лагерните огньове, докато истинските ездачи летят. И преди съм го правил.

— Хиркалан е начело на Червените ездачи — смотолеви ездачката. — Той е голяма работа. И е бил там. Бил е.

Главата й се люшна настрани и тя го погледна.

— Кои са в групата на Червените ездачи?

Джостан вдигна рамене.

— Не им знам имената. Ездачите, които с бой са се измъкнали от Елмазения дворец в Нощта на ножовете. Рицари, служили на Хирам или на кралица Шезира. Които не се връзват на лъжите на Говорителката. Нейните и на Джехал. Можехме да… Можехме…

Той млъкна объркано. „Можехме какво? Да попречим на лейди Настрия да се опита да убие кралица Зафир? Да попречим на кралица Шезира да блъсне Хирам от балкона?“

Ездачката бавно се плъзна встрани и се подпря на него като чувал с картофи. Главата й се килна на рамото му. Джостан въздъхна. „Само това ми липсваше.“

— Може ли и аз да дойда?

Звучеше на ръба на припадъка. Джостан я избута от себе си. Тя измърмори и изстена, но успя да се задържи изправена.

— Остави ме на мира.

— Но аз искам да дойда с теб.

— Дори не те познавам.

Джостан понечи да се изправи, но ездачката го сграбчи и го дръпна към стола с цялата ожесточена сила на много пияните.

— Нтандра от Долината.

Джостан бавно седна обратно. Старателно измери жената с поглед, чудейки се дали го лъже. Нтандра от Долината. Всички в Южния пост знаеха името й. Нтандра от Долината, чийто баща беше маршал-рицарят на крал Валгар, чиито братя и сестри бяха почетната му стража, чийто годеник беше неговият адютант. Нтандра от Долината, чиито близки бяха избити до крак, докато са защитавали крал Валгар в Нощта на ножовете. Нтандра от Долината, за която се говореше, че бродела из Южния пост като призрак.

— Нтандра…

Тя се просна на масата, а после извърна глава и му се ухили.

— Чувал ли си какво се говори за мен?

— Братята ти… баща ти… съпругът ти… Всички са мъртви.

— Мъртви, мъртви, мъртви. И какво още се говори за мен?

Тя лениво протегна ръка и погали бузата му. Джостан преглътна с мъка.

— Аз не… не знам.

— Не се ли говори, че се отдадох на мъжа, за когото щях да се омъжа, преди да ни венчаят?

— Аз…

— Не се ли говори, че сега нося детето му?

— Ъъ…

— Не се ли говори, че съм пияница, готова да легне с всеки, който й хване окото, така лесно, както есенният вятър обрулва листата от дърветата?

У Джостан се надигна странно чувство, зароди се в стъпалата му и бавно плъзна нагоре. Сковаваща парализа.

— Не съм чувал такива работи…

Не можеше да откъсне очи от нея. Пияницата у него беше взел връх, захвърляйки всяка предпазливост.

— Не се ли говори, че съм си легнала с трима ездачи за една нощ в деня, когато научих, че годеникът ми е мъртъв?

— Аз…

Джостан не знаеше какво да каже, но това, изглежда, нямаше значение. Нтандра изкриви лице и захлипа.

— Когато съм сама, мисля само за мъртвите. — Ръката й се плъзна от бузата към рамото му и го сграбчи за ризата. — Не ме оставяй сама. Не мога да бъда сама. Използвай ме като уличница или ме прегръщай като бебе, все ми е тая, само моля те, моля те, не ме оставяй сама.

Езикът на Джостан сякаш се бе подул така, че вече не се побираше в устата му. Трябваше здравата да се потруди, за да накара думите да излязат навън.

— Има едно място, където можем да идем.

Хлипанията утихнаха и очите й заблестяха.

— Има много места, където можем да идем.

— Не. Има едно място, където забравяш.

Мъжът с олюляване се изправи и я придърпа към себе си. Тя едва ходеше, така че той обгърна раменете й с ръка и почти я завлече до вратата. Проследиха го с погледи. Другите ездачи. Не му пукаше какво мислят. Толкова време беше служил ту на една, ту на друга господарка. За малко да умре в пещерите с Джаслин. Да, като нищо можеше да умре. „И какво направи тя? Изхвърли ме. Каквото и да е казал или сторил Семиан, аз не съм сторил нищо. Просто я прегърнах, когато имаше нужда от това. Когато каменната й маска за миг се пропука. И какво получавам в замяна?“

Той се вгледа в Нтандра от Долината — очите й бяха изцъклени, главата й се люшкаше насам-натам, беше на ръба на припадъка. Не приличаше особено на принцеса, но въпреки това той видя лицето на Джаслин.

— Няма просто да те прегръщам — измърмори.

— Не ми пука.

„А трябва. И на мен трябва да ми пука.“ Но не му пукаше. Той я отведе на друго място. Място, където пияници лежаха проснати на улицата, а двама набити мъже с дебели кожуси се подпираха до вратата. Място, където миризмата във въздуха издаваше, че и двамата ще могат да забравят. Единият от мъжете се дръпна от стената и му препречи пътя.

— Ездачо.

И кимна. Джостан кимна в отговор, без да знае какво се очаква да каже. Сега и другият мъж се поизправи и само се преструваше на отегчен.

— Имаш ли злато? — попита първият.

Джостан кимна. Наведе се и бръкна в ботуша си, където държеше няколко златни дракона. Нтандра се свлече от рамото му и тромаво се просна в прахта. И двамата мъже с кожусите се изсмяха.

— Ти сигурен ли си, че искаш да влизаш? — попита вторият.

Джостан му хвърли сърдит поглед и подаде монета на първия. Не беше достатъчно, така че бръкна отново и измъкна още една.

— Злато — каза.

Мъжът кимна и пак се подпря на стената. Джостан изправи Нтандра на крака. Тя вече не беше на себе си, беше някъде другаде. Въпреки всичко той я поведе навътре. Още щом прекрачи прага, миризмата на душец го блъсна в носа. Пресен душевен прашец от Равношпил, където се предлагаше свободно по улиците. Ако Семиан узнаеше, нямаше да му проговори повече, но всъщност това бе една от причините Джостан да е тук. „Да го духате всички. Вече не отговарям пред никой от вас.“

Вътре не се виждаше почти нищо. Всяка стая се осветяваше от една-единствена мъждукаща свещ. Наоколо бяха проснати тела, някои заспали, някои седнали, с проблясващи на пламъка на свещите очи, със зинали усти, безжизнени. Някои от тях май бяха голи, но в тъмното не можеше да е сигурен. От една стая някъде по-навътре се чуваха пъшканията и стенанията на някаква двойка. Тук-таме, докато прескачаше нечии крака и ръце, към него се извръщаха погледи. Всичките бяха празни. Празни, да, и той искаше да е точно като тях.

Най-сетне откри стая, не чак толкова претъпкана като останалите, където имаше място да седне. Точно оттук идваха стенанията на мъжа и жената и ставаха все по-силни, докато двамата бавно наближаваха кулминацията. Въздухът беше наситен с миризмата на пот и мускус. Само че, осъзна той след няколко минути, не бяха мъж и жена, а мъж и още един мъж. Те не му обръщаха внимание, потънали в собствения си свят, и Джостан стори същото. Той подпря Нтандра до себе си и я хвана здраво, вдишвайки големи глътки от наситения с прах въздух. Не след дълго опиатът и галонът бира в кръвта му го отнесоха далеч, много далеч.

По някое време през нощта усети някакво раздвижване, а после го заля чувство на неподправена наслада. Не беше сигурен кога точно е отворил очи, защото свещите отдавна бяха угаснали и в стаята беше тъмно като в рог. И се чуваше хъркане. Нещо меко се допря до устните му. Кожата му настръхна, пулсът му се ускори. Беше зверски, болезнено възбуден. Когато се размърда, осъзна, че някой е пъхнал ръка в панталона му.

Той подскочи при спомена за двамата мъже, които по-рано бяха вътре.

— Шшт.

Нтандра притисна устни към неговите, а ръката й продължаваше да се движи. Джостан изстена.

— Сериозно ли говореше? — прошепна тя. — За Червените ездачи?

Той протегна ръка и докосна плът. Докато я изучаваше, установи, че тя е почти гола, дрехите й висяха свободно, всяко копче и връв бяха разхлабени. Той посегна между краката й, но тя го плесна през ръката.

— Сериозно ли говореше?

— Да — отвърна той. — Само че нямам дракон.

— Но можеш да ги откриеш.

— Мога.

Той нямаше представа как, но това беше отговорът, който тя искаше да чуе, и това му стигаше.

— Аз нали имам дракон — пошушна тя.