Стивън Диас
Скалният крал (37)

35.
Сърцето и главата

Джехал се облегна на патерицата си. Поне вече можеше да ходи, макар че единият му крак все още беше почти безполезен и всяка крачка го караше да потръпва от болка. Джейрос го искаше обратно в леглото, натъпкан с упойлист, но на Джехал му беше дошло до гуша и от двете. Той се затътри надолу към портата на Кулата на здрача и не откри стражи на пост, които да го спрат. Не се виждаха Елмазени мъже освен неколцина по стените. Той се спря на прага, сякаш се боеше да пристъпи навън в двора. Слънчевата светлина го сепна. „Колко е ярка.“

„Това няма да го бъде.“ Той се насили да излезе на светло. Най-накрая някой го забеляза. И побягна. Най-вероятно да извести някой друг. „Може би все пак още съм затворник. Е, тогава ще остана тук да видя кой ще дойде. И без това няма къде да избягам.“

Не остана разочарован. След като беше седял на слънце десет минути, лениво загледан в мъжете по стените, лично Нощният пазител дойде в двора. Изглеждаше измъчен и доста по-стар, отколкото преди няколко седмици. Той спря пред Джехал и се поклони.

— Прости ми, че не ставам на крака, Нощен пазителю. — Джехал се усмихна с всичката любезност, на която беше способен. — Изпитвам известни затруднения в това отношение.

— Желая ви пълно и бързо възстановяване, Ваше Височество. — Лицето на Вейл беше безизразно и непроницаемо, както винаги.

— Не се и съмнявам. Знаеш ли какво? Май все пак ще стана. Май ми се иска да се порадвам на гледката от Кулата на портата.

„Това пък защо го казах? Сега трябва да мина през една четвърт от двореца и да изкача повече от сто стъпала, което очевидно не е по силите ми.“

Вейл му подаде ръка. Джехал я пренебрегна и се напъна да се изправи сам. Лицето на Нощния пазител не трепна.

— Ако желаете, мога да оставя един от хората си на ваше разположение, да ви помага.

„Копеле.“

— Не, благодаря, Нощен пазителю. Не е толкова страшно, колкото изглежда.

„Сега ще трябва да стигна до кулата съвсем сам. Но въпреки всичко ще си струва.“

Вейл сви почтително рамене.

— Склонен съм да ви поздравя, Ваше Височество. Много е разумно да се раздвижвате веднага щом нараняванията ви позволяват.

— Не ти искам поздравленията, Нощен пазителю. Ако искаш да помогнеш в това отношение, може да пратиш някои от първокласните си пачаври в постелята ми.

— О, бих могъл, но Говорителката Зафир е отбелязвала неведнъж, че претоварването може да доведе единствено до по-бавно възстановяване, Ваше Височество. До мен достигнаха слухове, че принц Тихан се грижи за интересите ви в това отношение, и то особено усърдно. Няма да се преструвам, че разбирам какво означава това.

— Нима?

„Как пък да не разбираш. Но не знаеш, че аз я наблюдавам. Не знаеш за малките ми механични дракони. Всъщност има твърде много неща, които не знаеш…“

Вейл равнодушно сви рамене.

— Навярно означава, че ще ви осигури жени, когато сте достатъчно възстановен, за да им се насладите. — Той се усмихна вяло. — Или навярно сте имали определено момиче и сега той се грижи за него вместо вас. Подобни неща не ми влизат в работата, затова и не занимавам ума си с тях.

Джехал се ядоса.

— Нощен пазителю, ако ти заповядам да стоиш неподвижно, за да се довлека до теб и да ти счупя носа, предполагам, че ще се подчиниш безропотно?

— Носът ми няма стойност за кралствата и вече е бил чупен неведнъж. Можете да разполагате с него.

— Тогава ще го ценя като съкровище. — „И един ден ще го отрежа.“ — Ако съм затворник, просто ще се върна в кулата си. Не бих искал да ти причинявам неудобство.

Той присви очи и внимателно се вгледа в Нощния пазител.

— Да, безспорно изглеждам безобиден, но никога не знаеш какво може да се случи, ако позволиш на някой затворник да се разхожда свободно. Може да взема да се разходя до бардака ти и да се претоваря, или нещо също толкова страшно. Кой знае… може да блъсна някого от някой балкон.

Почти незабележима сянка премина по лицето на Вейл. Това стигаше. Джехал се усмихна вътрешно.

Вейл се извърна.

— Говорителката не е оттеглила заповедта си по отношение на затворничеството ви, но впоследствие нареди на Джейрос и алхимиците да се грижат за вас колкото могат. Нека това упражнение бъде част от възстановяването ви. Аз лично ще ви придружа.

— Много любезно от твоя страна. — Джехал не можа да се сдържи: — Но сигурен ли си, че разполагаш с достатъчно време? Изглеждаш сякаш не си си доспал.

— Извинявам се, ако външният ми вид ви притеснява, Ваше Височество. — Те закрачиха към Кулата на портата. — Напрежението в кралствата нарасна неимоверно в последно време. Бях зает.

Прекосяването на двора и изкачването на стълбите до върха на кулата по принцип отнемаше няколко минути. Когато стигна върха, Джехал бе прекарал най-тежкия половин час, който помнеше. Беше плувнал в пот, кракът му издъхваше в безмълвна агония и беше пред припадък. Нощният пазител не каза и дума, не предложи да му помогне. Сякаш разбираше защо Джехал държи да стори това сам.

Той подуши Шезира още преди да я види. Клетките, в които висяха тя и Валгар, бяха недалеч от портите, окачени на високи колове. И от двамата не беше останало кой знае какво, но денят беше топъл и вятърът нямаше намерение да пощади носа на Джехал. Докато стигне върха, вече му се повдигаше. Той се насили въпреки всичко да се изправи и да се взре в двамата. Това му доставяше известна наслада. Наслада от типа „Аз съм жив, а вие не“.

Имаше и трета клетка. Мъжът вътре беше… „Предци мои! Та той още е жив. Едва-едва.“

— Виждам, че сте окачили още някого. Какво е сторил пък той?

Вейл сви устни.

— Джейрос не ви ли каза? Това е принц Сакабиан. Изгубил е двайсет и пет от драконите на Говорителката, пленени от кралицата предателка, и е имал наглостта да оцелее. А после и глупостта да се върне и да разкаже за това.

Устните на Джехал се извиха в усмивка.

— Зафир би предпочела да беше умрял или да не се беше върнал, а двайсет и петте й дракона просто да изчезнат безследно в планините, нали?

„Двайсет и пет! Каква катастрофа! Тя сигурно е отчаяна!“ Той се опита да прикрие злорадството си. „Отчаяна“ звучеше добре. Даже много добре.

— И Алмири стои зад това? Браво на нея. Макар да е малко глупаво. Нека позная, тя иска размяна. Драконите, присвоени от Зафир в Нощта на ножовете, в замяна на онези, които Алмири е пленила сега в Равношпил.

— Не бих могъл да знам. — Вейл сбърчи чело. — Защо дойдохте тук, принц Джехал?

„Той изглежда искрено учуден, дори леко състрадателен. Положението ти се изплъзва, Вейл. Сега поне знам как стоят нещата.“

— Смяташ, че скоро аз самият ще вися там в клетка, нали?

— Не мога да чета мислите на Говорителката, Ваше Височество. Просто изпълнявам нарежданията, които ми се дават.

„О, но искаш да ме видиш там, нали? Точно както искаше да видиш и Шезира. Чака те такова разочарование.“

— Всъщност на мен не ми се искаше особено да идвам тук. Исках ти да дойдеш. Исках да те наблюдавам, докато си тук и гледаш. Затова дойдох.

„Да. Такова разочарование. А сега идва веселата част.“

— Виждам това всеки ден, Ваше Височество.

— И ще го виждаш всеки ден още дълги седмици, а несъмнено ще има и още за гледане. Но от утре ще го виждаш с нови очи. Знам защо си желал смъртта на Шезира. Знам, че си я пуснал да отиде при Хирам, за да се опита да сключи някакво примирие, когато трябваше да я държиш затворена в кулата й.

Вейл не трепна.

— Шезира вече беше отишла при Говорителя Хирам, когато хората ми стигнаха кулата й.

Джехал наклони глава встрани.

— Това е лъжа, Нощен пазителю.

— Това е истината, Ваше Височество. Лъжа ви е казал онзи, който твърди другояче.

— Не — изсмя се Джехал. — Никой не твърди другояче, Нощен пазителю. Аз лично видях всичко.

Беше ред на Вейл да се засмее.

— Не бихте могли, принц Джехал. Вие бяхте в другия край на двореца, в Кулата на въздуха. Оттам не бихте могли да видите това, което твърдите.

— Нима? — Усмивката на Джехал се разля по цялото му лице. — Боя се, че много грешиш, Нощен пазителю. В онази нощ имах шпиони из целия дворец и не всички бяха хора. Дойдох тук горе, защото искам да ти покажа нещо.

Той бавно разви парче бяла коприна от китката си.

— Знам, че можеш да пазиш тайна, Нощен пазителю. Това е съкровище, което ми подариха Тайтакеите за сватбата ми и което аз на свой ред подарих на Говорителката в знак на преданост и доверие.

Той му подаде парчето плат. Вейл го изгледа, видимо озадачен.

— Простете, принц Джехал, но не ви разбирам. Какво ми показвате?

— Парче коприна, Нощен пазителю. Превържи с него очите си. На твое място първо бих седнал. Първият досег често е съпътстван с объркване. — Той забеляза, че Вейл се колебае. — Едва ли съм в състояние да избягам.

Нощният пазител се изсмя.

— Да избягате? Принц Джехал, щом става дума за вас, не бих се учудил. Повече ме притеснява да не получа нож в ребрата.

— Не си падам по ножовете, Нощен пазителю. Когато трябва да се справя с неприятел, предпочитам да го гледам как сам подготвя погребалната си клада, а после стои безпомощен отгоре известно време, докато аз долу небрежно си играя със запалена клечка. — Той се ухили широко на Вейл. — Сложи си превръзката. Ще погледнеш през очите на… нещо друго. Няма да ти кажа какво.

Нощният пазител бавно вдигна плата пред очите си, но го задържа с ръце, вместо да го завърже. И не залитна, нито се олюля. „Впечатлен ли съм? Май трябва.“

— Какво виждаш?

— Гнездо. — Вейл дръпна плата от очите си. — Дротанов връх. От върха на Хирамовата кула.

— Да, именно. А в Нощта на ножовете, когато сложих тази превръзка на очите си, знаеш ли какво видях? Видях теб, Нощен пазителю. Видях те да пускаш Шезира, вместо да я задържиш.

Вейл пребледня. „Най-накрая бронята ти се пропука.“

— Да, Нощен пазителю, наистина видях всичко. Ти пусна Шезира.

— Беше за доброто на кралствата. — Гласът му беше станал дрезгав.

— Нещата не се развиха точно така, нали? Искаш ли да знаеш още нещо? Може да те накара да се чувстваш малко по-добре. Все пак това е играчката на Зафир, не моята. Предполагам, че и тя е видяла всичко.

— Никога не е споменавала…

— Никога не е споменавала, че не си изпълнил пряка заповед? В крайна сметка всичко се обърна в нейна полза. — Джехал сви рамене. — Все пак да пуснеш Шезира си беше явно неподчинение, а смятам, и двамата знаем, че нашата Говорителка не гледа с добро око на неподчинението. Може би все пак не е видяла всичко. Ще я питам, ако искаш. — Той наклони глава с престорена изненада. — Колко интересно може да се окаже. Кажи ми, Нощен пазителю — всички свидетели сред хората ти ли загинаха в онази нощ?

— Не, принц Джехал, не загинаха. Не прахосвам собствените си хора. Пратени са на места, където не биха могли да навредят. — Вейл звучеше така, сякаш дъвче чакъл.

— Браво на теб — усмихна се Джехал. — Сега да ти кажа ли още нещо? — Той кимна към клетките от другата страна на стената. — Видях Хирам да пада от балкона през същите очи, през които те видях да изменяш на Говорителката. Шезира дори не го докосна. Ти обезглави невинна кралица.

— Изпълнявах заповедите на Говорителката.

— Наистина трябва да вземеш решение, Нощен пазителю. Какво си, закрилник на кралствата, чийто свещен дълг е да съхрани мира и начина ни на живот? Или мъж, който върши онова, което му наредят, независимо кой глупак издава заповедите? — Джехал изсумтя. — Но не, и двамата знаем, че в момента дори това не можеш да сториш, нали?

Изражението на Вейл не се промени.

— Да кажа ли на майстор Джейрос за кръвния маг, който идва да ви навести, Ваше Височество? Навярно би било разумно да се допитаме до него.

Джехал сви рамене.

— Защо не кажеш и на Говорителката?

— Подозирам, че тя вече знае. — Той на свой ред сви рамене. — Ние сме Елмазените мъже, Ваше Височество. Традициите ни могат да се проследят до най-ранните дни на Огнените. Ние първи сме се опълчили срещу кръвните магове, защото не сме имали какво да губим. Били сме пушечно месо, принасяни против волята ни в жертва на драконите. Днешните Огнени могат сами да избират съдбата си, но първите Елмазени мъже не са могли. Сега алхимиците бранят кралствата от драконите. Драконовите крале ги бранят от алхимиците, говорителят ги брани от драконовите крале, а ние ги браним от всички тях. Ние сме последната брънка, Ваше Височество. Ние предпазваме от тирания. Равновесието е в най-добрия случай неустойчиво. Хора като вас са ми противни. Кажете на Говорителката каквото желаете.

Джехал се взря във Вейл при последните му думи.

— Ти наистина вярваш в това, нали?

Той с усилие се изправи на крака. Кулата на здрача му се струваше много далеч, но поне стъпалата над портата щяха да се преодолеят по-лесно на слизане.

— Сега май искам да се върна в затвора си. Ти мини пръв. И бъди готов да ме подхванеш. Не искам неволно да се подхлъзна и да си счупя врата. О, и като се замисля, по-добре да си потърся уличници на друго място. Не искам да обидя никого, Нощен пазителю, но бих предпочел да съм по-сигурен в качествата им.

Вейл заслиза безмълвно. Джехал седна на най-горното стъпало и се плъзна на по-долното. Болеше и го караше да изглежда като идиот, но той просто нямаше сили за нищо друго. Долу Нощният пазител си продължи и Джехал го гледаше как се отдалечава. „Първата победа беше твоя, Вейл Тасан. Но сега виждаш какво предстои и ти обещавам — всички останали ще са мои. Всяка една, дори най-незначителната, докато не ми дойде до гуша да те измъчвам.“

Но първо по-важните неща. Трябваше да разбере дали кръвният маг ще изпълни обещанията си. А съществуваше и дребната подробност, наречена наследници, и въпросът дали все още би могъл да създаде такива. Или поне да се наслаждава на опитите.