Стивън Диас
Скалният крал (32)

30.
Тайната на алхимиците

— Крал Валмеян си замина тази сутрин — каза Джейрос.

Не гледаше Джехал, докато говореше. Гледаше го всъщност, но не в очите. Той се намръщи и се наведе напред.

— Трябва да се отпуснете — настоя, когато Джехал се присви в очакване на поредната болка. — Стойте напълно неподвижно. Никой от двама ни няма да е доволен, ако шевовете ми се изкривят.

„Лесно ти е да го кажеш.“ Пронизваща болка премина от слабините му чак до врата. „И то при положение че във вените ми има повече упойлист, отколкото кръв.“ Той захапа кожената каишка, която му беше дал алхимикът.

— Още ли ви е трудно да се облекчавате?

С това е трябвало да се примирява баща му. В началото, преди болестта да засегне и съзнанието му. Помощ, за да се изправи, помощ, за да яде, помощ, за да се мие. Помощ за всичко. „По-скоро бих умрял.“

— Не бих казал „трудно“. Неприятно — изрече той през стиснати зъби.

„Непоносима, заслепяваща агония, по-точно. Но само Каза вижда колко ме боли, а Каза не може да говори, тъй че никой от вас няма да узнае.“

— Говорителката обеща да ви короняса веднага щом сте в състояние да стигнете до Стъклената катедрала.

— И кога ще бъде това, майстор алхимико?

„Не е идвала да ме види. Нито дума. Нищичко. Да не мисли, че като съм тук, не мога да я наблюдавам? Да не мисли, че не виждам кого води в постелята си?“ Той докосна ивицата бяла коприна, която държеше скрита под възглавницата си. Макар да беше прикован към леглото, вълшебните метални дракони на Тайтакеите обикаляха палата нощем, направлявани от волята му. Принц Тихан, дясната ръка на крал Валмеян — той трябваше да бъде следен. Ръцете му вече бяха плъзнали под роклята на Зафир, а и в други отношения не си губеше времето. Джехал трябваше да узнае какво е намислил. „Трябва да се движа. Да виждам е едно, но трябва и да чувам. Трябва да говоря. Трябва да ходя. Трябва да ме виждат. Колко бързо се забрави, че изобщо съм тук.“

— Още седмица, може би две — поклати глава Джейрос. — Поръчал съм на най-добрите дърворезбари в града да ви изработят патерица за случая.

— За да докуцукам вътре, а безжизненият ми крак да се влачи след мен? Не, благодаря.

— Ще минат месеци, преди да сте в състояние да ходите без чужда помощ. Ако изобщо можете. Трябва да ви коронясат, Джехал. Има твърде много кралства без истински крал. Така. — Джейрос се изправи. — Готово. Шевовете са завършени. Превръзката е сменена. Отървавате се от мен до утре. Преди да ви коронясат, двамата с вас ни чака друга церемония. Предполагам, че вече знаете повечето неща, но Орденът ми пази някои тайни, които споделя само с кралете и кралиците.

Джехал завъртя очи.

— Имате предвид неща като: „О, между другото, драконите, на които летите, са тъпи и послушни създания само ако са натъпкани догоре със специалните ни отвари“.

— Това е едно от нещата, да. Отнема между седмица и месец, за да избледнеят ефектите. Знаехте ли го?

— И тогава те се превръщат в подивели отмъстителни чудовища. Наясно съм какво се случи в редута, Джейрос.

— Значи знаете колко умни стават. Бялата женска е видяна отново. Знаехте ли и това, Ваша Светлост?

— Не. Чух, че била умряла заедно с другите.

Джейрос наклони глава и направи гримаса.

— Това е за пред принцовете. Кралете научават, че бялата е видяна в Гръбнака на света. Този път без ездач. Изпепелила е точно половин град до основи. Част от ездачите на Валмеян отишли да разследват. Трима не се върнали — нито те, нито драконите им. Вече може да са станали и повече.

Джехал се изкикоти.

— Нищо чудно, че Скалният крал така се разбърза да си иде у дома. А предполагам, че Зафир просто гори от ентусиазъм да събере кралствата и ездачите си, за да заловят мистериозния ви подивял дракон.

— Не е смешно.

— Държите ги в упоена робия. Учудвате ли се, че са толкова ядосани, когато се осъзнаят?

— Орденът пази всички ни живи, принц Джехал. Иначе за тях ние бихме били просто храна.

— Ако някой стореше подобно нещо с мен, а после проявеше глупостта да ме остави да се измъкна, не се съмнявам, че бих избрал нещо по-болезнено от това просто да го изям.

„Чуваш ли, Вейл Тасан?“

Алхимикът поклати глава.

— Това не е всичко. Откъде идват, къде отиват, когато умрат? Дори ние не знаем това. Но знаем, че духът им преминава през безкраен цикъл. Те не са като нас. Помнят миналите си животи, или по-скоро биха ги помнели, ако се пробудеха. Знаете ли колко пъти дракони са ни се измъквали и са се събуждали от упоението?

Джехал никога не беше чувал за подобно нещо, поне не и преди случилото се с белия дракон в редута.

— Не, принц Джехал, редутът не беше първият случай. Сред нас има дракони, които са се събуждали и преди. Събуждали са се и са били унищожавани. И са се завръщали като новоизлюпени, помнещи всичко, което им се е случило. Знаещи какво точно им причиняваме.

— И тогава вие го правите отново.

— Ако успеем, да — кимна Джейрос. — Ако не успеем, те умират. Както виждате, принц Джехал, има немалко неща, които дори вие не знаете. Знания, които споделяме с кралете и кралиците и с висшите членове на Ордена ни, и с никого другиго.

— С крале, кралици и висши алхимици? Защо се скъпите?

— Знанието е опасно нещо, принц Джехал. Точно вие би трябвало да го разбирате. Знанието е средство за властване.

Джехал се засмя, въпреки че от това винаги го болеше.

— А пък аз си мислех, че трупате всички тези знания само за да придадете някакъв смисъл на съществуването на Ордена си.

Алхимикът не захапа стръвта. Дори прозвуча тъжно:

— Преди седемдесет години един ездач попаднал на някои от тайните ни. Наел се да освободи дракона си от влиянието на отварите. Решил, че така ще е по-могъщ, и не сбъркал. Драконът го изял. После изял и мнозина други. Разрушил едно кралство. И не се случвало за пръв път.

— Никога не съм чувал за това!

— Напротив, чували сте, принц Джехал. Знаете почти всичко за случая. Историята на кралство, разкъсано от вътрешните борби в кралското семейство? Гнездата им унищожени, ездачите им избити, драконите им откраднати? Кралство, толкова отслабнало, че околните просто си взели каквото им харесало. Кралство, което вече по-скоро не съществува, без крал, без кралица. Кралство, чийто народ се лута в безкрайни странствания из Морето от пясък…

— Сайусите.

— Сайусите. Нали виждате. Наистина знаете историята.

— Но това… Мислех, че…

Алхимикът отново се усмихваше.

— Принц Казан? Гражданска война? Бунт срещу потисничеството на крал Тернел? Не. Казан е ездачът, сглупил да пробуди дракона си. Още дванайсет дракона изчезнали в опитите да го намерят. За щастие, половината нямали време да се пробудят, и все пак била нужна намесата на три съседни кралства и Говорител Айзалмир, за да се сложи край. Стотици ездачи били убити. Повечето от онова, което сте чували, е истина — разпокъсването на земите след това, разрухата на някогашното кралство. Но началото… — Джейрос се ухили. — Не е каквото си мислите. Броят на драконите в кралствата не се променя, принц Джехал. Затова имате толкова много яйца в развъдника, а само малка част от тях се излюпват — никое яйце не може да се излюпи, докато не умре друг дракон. Но знаете ли защо? Знаете ли колко са? Когато се излюпят, четвърт от новоизлюпените дракони оцеляват едва няколко дни. Пак питам, знаете ли защо? Знаете ли как са опитомени драконите? Не знаете.

— Не, тук грешите, майстор Джейрос. — Джехал изкриви лице и се намести на леглото. — Знам тази история. Последният от великите магьосници изсмукал всичката магия от кралствата в едно могъщо заклинание…

Той млъкна. Джейрос едва сдържаше смеха си.

— Простете, Ваша Светлост. Историите за Елмазеното копие, за последния велик магьосник и прочее небивалици. Това са приказки за деца, не за крале, дори не и за принцове. — Той наклони глава. — Знаете как бяха победени драконите при редута, отровени от собствената си лакомия. Огнените водят традициите си от първите свободни мъже. Дали сме първите си отвари на неопитомените дракони по единствения начин, който сме знаели. После сме издирили яйцата им. Първоначално сме избивали новоизлюпените, но после сме осъзнали, че можем да ги използваме. Така много по-лесно сме намирали останалите.

Той се изкиска.

— Не, символите на говорителя са пръстен и копие, но те са си само това, символи. Някога може и да са притежавали мощ, но вече не.

Джехал присви очи.

— Лъжете ли ме, майстор алхимико? Винаги съм мислел, че Сребърният крал е опитомил драконите.

Лицето на Джейрос беше безизразно.

— Ние пазим добре тайните си и ако ги знаехте, и вие щяхте да ги пазите.

Той стигна до вратата и се поклони.

— Приятна вечер, принц Джехал. Когато станете крал, пак ще поговорим за тези неща.

— Един момент, майстор алхимико. Колко от тях знае Зафир?

Джейрос поклати глава.

— Тя е кралица, Ваша Светлост, и говорителка. Знае колкото трябва. Повече от вас.

С тези думи той се поклони за последно и излезе. Джехал затвори очи. „Това дава доста храна за размисъл, а напоследък нямам сили. Тогава едно по едно. Сайусите.“ Той се разрови в спомените си, опитвайки се да разсъждава, но всички разкази, които помнеше, имаха празнини. Усещаше как се унася, как губи концентрация. Упойлистът си казваше своето. „По-добре упойлист, отколкото неспирна, изгаряща агония.“ Той потрепера. Ако някой някога пожелаеше да го измъчва, щеше да е достатъчно да го върне в тази стая, да извади нощно гърне и да го размаха пред него.

„Джейрос трябва да има книга. Може да ми я даде назаем. Може да ми заеме и някой, който да ми я чете, за да не се налага да събирам сили да седя.“

Не беше сигурен дали случилото се след това е сън или спомен. Както се унасяше в сън, в следващия миг бе напълно буден и в стаята бе много по-тъмно; в промеждутъка — той беше говорителят, стиснал Елмазеното копие в една ръка и клетка с птици в другата. Когато пусна птиците от клетката, не беше сигурен дали е в ролята на Айзалмир, който носи мир и порядък в разрушено кралство, или в ролята на Зафир, а птиците сеят хаос и смърт.

Обзе го хладна увереност, че в стаята има още някого. Той напрегна слух. Каза тихо хъркаше, но Каза не се броеше. Долавяше чуждо присъствие. Някой, спотаен в сенките, безмълвен и невидим, но несъмнено там.

— Кой си ти?

Той проговори тихо, почти шепнешком, обаче в тишината думите прозвучаха силно. Но спокойно. Поне прозвучаха спокойно.

Сега видя да помръдва сянка. Понечи да се надигне, но го прониза остра болка.

— Да запаля ли свещ? — попита сянката. — Не искам да събудя момчето.

— Не разговарям с призраци и сенки. Покажи си лицето.

Джехал плъзна ръка под възглавницата си. Там винаги държеше нож.

— Сигурен ли си?

— Да, напълно сигурен, благодаря.

„Би трябвало да викна стражите, макар че най-вероятно те са го пуснали.“

— Добре тогава.

Сянката се отдалечи от леглото на Джехал и застана в далечния ъгъл на стаята, където гореше свещ. Запали друга и бавно се върна. Сега Джехал виждаше добре. Сянката притежаваше лице на мъж. Лице, което беше виждал и преди.

— Познавам те. Беше един от хората на Шезира.

„Сега вече трябва да викна стражите.“ Но гласа? Него беше чувал по-скоро.

Мъжът тихо се засмя.

— Боиш ли се от мен, принц Джехал?

— Не съм свикнал непознати да се промъкват в покоите ми нощем. Това ме изнервя.

„Гласът. Познавам този глас. Не е на ездач.“

— Аз пък съм напълно свикнал. Бил съм тук при теб и преди. Помниш ли? Имахме уговорка. „Като за предсмъртно видение, ми допадаш.“ Така ми каза. Говори ли ти нещо?

— О! — Устата на Джехал беше пресъхнала. — По-скоро се надявах, че си бил халюцинация. Така ми допадаше много повече.

— А ти ми допадаше повече, когато беше на прага на смъртта.

— Кой си ти?

— Имам много имена. Китир ще свърши работа. Кръвен маг съм. Никой друг не би могъл да ти спаси живота, и говорех напълно сериозно, че мога да върна отровата обратно в кръвта ти, откъдето я изсмуках. Съхранявам я на сигурно място, ако някога ми потрябва. Ти си мой, Джехал.

— Ясно.

Пръстите на Джехал се сключиха около дръжката на ножа. „Забрави болката. Един бърз замах и готово. После можеш да крещиш.“

— И сега искаш нещо от мен в замяна на живота ми. И ако не ти го дам, ще ме убиеш? Наистина ли мислиш, че така ще постигнеш нещо?

Свещта хвърляше странни сенки върху лицето на кръвния маг. Караше чертите му да трептят и да се размиват и изменят, така че беше почти невъзможно да се различи изражението му.

— Изсмукването на кръвта от раната ти ми коства много, принц Джехал. Тогава ти казах, че още не разполагаш с онова, което искам в замяна. Сега съм дошъл по-скоро за първата вноска, която доста по-лесно би могъл да ми дадеш. Сега ме интересуват пари.

Пръстите му около ножа се отпуснаха.

— Пари? Колко досадно. Все пак, щом казваш, че си ми спасил живота…

— Не твоите пари. — Магът изглеждаше истински раздразнен. — А на Говорителката. Тя предлага собственото си тегло в злато за всеки от Червените ездачи. Доста изкусителна перспектива, не е ли така?

— О, не знам. — Джехал се прозя. — Тя е доста дребна и слабичка. — Той наклони глава. — Така или иначе, ако това търсиш, изглежда, си се промъкнал в грешните покои, кръвен магьоснико. Аз очевидно не съм Говорителката.

Магът тихо се засмя.

— Дори да се проснех по очи пред трона й, не съм сигурен дали Зафир не би ме пратила на смърт само заради това, което съм.

— Зафир определено е прагматична. — Сега и Джехал се изсмя. — Предци мои! Щом Шезира е допуснала край себе си кръвен маг, явно Указът на Вишмир все едно не съществува.

— Каквато и да е Зафир, тя е дъщеря на Сребърния град. Нейната и нашата кръв имат много стари сметки за уреждане. А колкото до кралица Шезира, тя нямаше представа какъв съм.

Това трябва да беше истина, което означаваше, че маршал-рицарят на Шезира е открила кръвния маг. „Една жена с отличен поглед върху нещата. Смела и дръзка, хитра и безпощадна. Всичко, което ценя в Метероа, и още — и така фанатично, неотменно предана.“ Той въздъхна. „Колко жалко. Сега да викна ли стражите, или не? За какво си дошъл, кръвен магьоснико?“ Винаги можеше да разчита на ножа, още му беше подръка.

— Искам Червените ездачи, принц Джехал. Изпълниха предназначението си и сега искам да се отърва от тях. Мога да ти ги поднеса на тепсия, а ти да ги поднесеш на Говорителката. Ще заслужиш златото и благоволението й. Половината злато ще дадеш на мен. Благоволението си го задръж. Така ще докажем, че можем да си имаме доверие.

„Доверие? Ха!“

— Сериозно? Можеш да ми кажеш къде са?

Китир духна свещта и стаята потъна в мрак.

— Да. Дротанов връх, принц Джехал. След като Валмеян се завърне в планините си. Рано или късно отново ще нападнат Дротанов връх. И когато го сторят, ще паднат в ръцете ти.

— А ако откажа?

— Тогава връщам отровата в кръвта ти, принце, и умираш.

— Скоро ще стана крал.

Китир се спря до вратата.

— Ще си и дясната ръка на Говорителката, но и това няма да те спаси, Джехал. Моля те за нещо съвсем просто. Няма да ти коства нищо, а ще спечелиш много.

— Вярно е.

Джехал се усмихна и изчака магът да излезе. После избърса ръката си, отпусна се назад и се взря в тавана. „Съвсем вярно.“

— Рано или късно е доста широко понятие, кръвен магьоснико. Можех да се сетя и сам.

— Да, можеше. — Гласът долетя от другия край на стаята. — Тогава какво ще кажеш за това, принце? Точно след четири седмици те отново ще нападнат Дротанов връх. Така по-добре ли ти звучи? Мога да го уредя и по-скоро, но предполагам, че ще ти трябва време да се подготвиш. Надявам се, че като видиш, че съм прав, ще разбереш с кого си имаш работа и ще обмислиш дълго и старателно другата ни уговорка.

Джехал не отговори. Чу как вратата тихо се отваря и затваря. Когато беше сигурен, че е сам, изпусна дълбока въздишка. Сърцето му препускаше.

— Да — прошепна той в нощта. — Дълго и старателно. Май ще трябва.

Наложи се доста да почака, преди сънят отново да го споходи. Чувстваше се жив, както не се беше чувствал седмици наред, както не се беше чувствал от падането на Хирам. Когато най-накрая потъна в сън, се усмихваше широко.