Стивън Диас
Скалният крал (31)

29.
Докосване до щастието

Пряспа кацна в града. Нямаше много места, достатъчно големи за целта. Всъщност имаше само едно, точно до малката постройка, която Кемир беше нарекъл замък. На мястото имаше хора, но Пряспа не им обърна внимание. И естествено, когато се спусна от небето, те се разбягаха с писъци, обезумели от паника. Онези, които се оказаха недостатъчно бързи, бяха премазани или запратени във въздуха, когато тя се приземи тежко върху сбитата земя. Глупавите и бавните. Грохот на падащи камъни и облаци прах белязаха местата наоколо, където обитателите на града не бяха изградили малките си къщички достатъчно стабилно. Пряспа завъртя глава наляво-надясно и нададе крясък.

По навик. Така правим, когато се завърнем в родното място. Това е нашият поздрав към себеподобните ни.

Кемир беше далеч, но тя му говореше така, сякаш е все още на гърба й. Не беше сигурна колко й е потребен, но присъствието му й липсваше. Липсваше й компанията, споделянето на мисли. Липсваше й усещането, че е част от гнездо.

Хубаво ще е пак да съм сред дракони.

Тя изяде двама-трима човека, които беше смачкала при кацането. После се изправи на задните си крака, вдигна глава и от устата й изригна огнена струя.

„Дай им знак, че си тук.“ Готово. Изглеждаше твърде лесно. Нима наистина щеше да е достатъчно, за да привлече други дракони? „Подплаши ги.“ И това беше сторено. Долавяше страх навсякъде около себе си. „Вдигни врява. Нека те забележат. Прави каквото ти скимне.“

Кемир имаше само бегла представа какво би означавало това. Искаше й се да превърне града в пепел, да избие дребните, живеещи тук, и да прекара няколко сладки дни в преследване на онези, които опитат да се измъкнат. Преследването й беше любимо. Чувствата на жертвите й, когато осъзнаеха, че са открити. Безнадеждното отчаяние, смехотворната съпротива, нелепите изблици на гняв, жалкото молене и мрънкане. Все едно биха могли да я разубедят…

Липсва ми онова, което имахме някога. Когато се биехме заедно, всички дракони, рамо до рамо, със сребърните ездачи на гърбовете ни и армиите, стигащи до хоризонта.

Не. Изпепеляването на града нямаше да върне славното минало отпреди сребърните хора да разрушат света. Щеше да се наложи да почака.

Последва продължителна пауза. В съзнанието й постепенно се избистри една мисъл. Беше кацнала на място без необходимото пространство, за да излети отново.

Защо го сторих? Знаеше отговора още преди да си зададе въпроса. Беше постъпила така, за да бъде принудена да разруши поне част от града при излитането си. Само че сега не го искаше. Или по-скоро го искаше, но реши да не го прави. Кемир има право. Ние сме древни и мъдри по свой начин, ала сме нетърпеливи като деца. Такива сме сътворени. Създания, подвластни на импулса, разрушението и прищевките.

Тя огледа пътищата и уличките, отвеждащи към градския площад. Бяха малки и тесни. Плътно заобиколени от къщи. Определено не бяха строени за дракони. Тя се почуди какво да стори и дали наистина ще е чак толкова съществено, ако бутне няколко постройки встрани от пътя си, когато долови позната нотка в мислите наоколо. Гняв. Страх. Предвкусване…

Тя го очакваше. Подскочи във въздуха. Стрела от скорпион се заби във врата й на около ярд от главата. Тя усети остра режеща болка, като от ужилване. Ако не се беше мръднала, можеше да я улучи в главата. Това я изненада. Във великата война от едно време хората не разполагаха с подобни неща. Имаха много други, магии и устройства, които убиваха, но нищо, което би могло да те рани, да те ужили така.

Гневът се стовари върху нея като лавина. Тя се извъртя и се обърна с лице към крепостта. Опашката й се замята напред-назад, превръщайки къщите зад нея в отломки. Тя почти не забеляза. Някой в крепостта се беше опитал да я убие и сега щеше да си получи заслуженото. Съжалявам, Кемире. Знам, че ще се ядосаш.

Да съжалява? Не съвсем, защото това предполагаше разкаяние, а драконите не познаваха разкаянието. Може би съжаляваше, че ще разстрои Кемир. Навярно това беше. Тя се хвърли напред, опря се с предните крака на стената на замъка и се изправи на задните. Дългият й врат се проточи над крепостната стена; бавно и методично тя обгърна всичко в пламъци. Мъже пищяха и умираха. Една подир друга я връхлитаха вълни на радост. Бойте се от огъня ми, почувствайте мощта ми, дребосъци, рече. Трябваше да побегнете, когато дойдох. Тя се протегна по-високо и натисна в опит да си пробие път през крепостната стена и да достигне замъка вътре. Изпопадаха камъни, но стената устоя. Тя се дръпна назад, доколкото можеше, и се хвърли към нея, блъскайки се странично в камъка. Той отново не поддаде.

Сега вече се ЯДОСАХ! Онези, които би трябвало да се бият, се крият в пещери, а тук и зад каменни укрепления. И сега къде да излея гнева си? Къде да търся удовлетворение?

Бясна, тя се извърна към града. Отново се изправи и забълва огън в яростни дъги навсякъде около себе си. После приклекна и се втурна по най-широката улица, премазвайки сбутаните паянтови сгради по пътя си с деликатността и грижливостта на лавина. Къщи се разцепваха и рушаха под напора й. Прах и пушек се виеха край нея, парчета отломки се сипеха в неравномерен порой, а после тя стигна до градската стена и тромаво се закатери по нея, като се мъчеше да намери опора отгоре с помощта на главата, врата, опашката и предните си крака, за да изтегли туловището си. Крилете й заплющяха яростно и с подскок тя се озова горе и се прехвърли от другата страна. Без да спира, се втурна напред, затича се стремглаво през околните ниви и подскочи във въздуха.

Още докато се издигаше, тя се завъртя и се обърна обратно към града. Гневът й се беше разгорял дори още по-бурно, отколкото в началото. Значи така се чувстваха драконите.

Няма да ми избягате. Камъкът няма да ви спаси. Не и този път.

Тя обгърна града в пламъци. Бълването на огън винаги я ободряваше. И чифтосването също, преди алхимиците да притъпят ума й. Ще трябва да се нахрани, когато приключи тук, и то обилно.

Долу, сред пушека и пламъците, мъже и жени търчаха и пищяха. Храна, това сте всички вие. Просто храна. Тя обиколи замъка, избълва огнена струя към кулата в центъра му и после кацна на върха й. Под краката й се зарониха камъчета и едва не я събориха. Толкова беше разгневена, че опита да забие зъби в кулите. Когато не поддадоха, тя ги заблъска с опашка. Щом зейнеше нова дупка в камъните, тя бълваше огън в отвора.

Най-накрая камъните изстенаха и се разхвърчаха. Половината крепост рухна и я събори сред дъжд от разрушена зидария. Тя падна по гръб и размахва крака няколко мига, докато успее да се изправи.

Къде? Как? Как да стигна до тях? Бяха още живи, поне неколцина. Бяха затрупани вътре, извън обсега й, но тя долавяше мислите им. Неподправен, изгарящ ужас, който изпълваше сърцето й с радост. Също и болка. Много болка, но бяха живи, а трябваше да са мъртви.

Гневът й се беше превърнал в жива твар със своя собствена воля, сякаш носеше в себе си колективния дух на всички дракони, избавен от притъпяващите обвивки, в които го бяха приковали човешките алхимици. Стига толкова, опита се да му каже тя. Те навярно умират. А дори и да не умират, не могат да избягат. В капан са.

Не! Не им стига!

Но нали трябва да оставя неколцина живи. Такъв е планът. Някои трябва да оживеят, за да разкажат за случилото се. Тогава ще дойдат други дракони и ще ги вземем с нас.

Не и тези! Тези опитаха да те убият! Да ги избием до един. Да оставим само пепел и руини. Да ги изпепелим!

Но защо? Защото одраскаха люспите ми? Тя млъкна, за да издърпа стрелата от врата си. Ето. Няма я. След един-два изгрева почти няма да си я спомням.

Защото дръзнаха!

Тя нямаше отговор на това. С катерене и разблъскване си проби път и излезе от замъка. Значителна част от източната половина на града бе в пламъци. Останалото беше обречено. Всичко, което можеше, щеше да изгори. Камъните щяха да се напукат и разцепят от горещината. Хората щяха да изпопадат, задушени от дима. Дори да излееше още от гнева си върху тях, нямаше да има особено значение.

А и отмъщението е безполезно, забрави ли. Нали така казах на Кемир. Драконите не проявяват милосърдие. Драконите не прощават, но и не отмъщават. Но тогава какво е това желание?

Тя вече знаеше отговора. Гневът се уталожваше. Останалото беше удоволствие. Забавление. Забавление, забравено твърде дълго, за да му устои. Тя се понесе отново във въздуха. Западната част на града, по-далеч от замъка, беше непокътната. Още не беше подпалила дори част от нея. На източния бряг на реката вече притичваха хора и търсеха начин да преминат.

Толкова лесно би било да ги унищожа всичките. И толкова удовлетворително, но какво ще постигна, ако го сторя?

Тя понечи да си тръгне, да им обърне гръб и да се издигне в небето, за да чака да пристигнат други дракони, но в последния момент се поддаде на желанието си, завъртя се, пикира и се хвърли в реката. Правила съм го и преди. Помня. Едната половина от града ще остави недокосната. От другата никой няма да оцелее. Когато хората се мъчеха да гребат, тя преобръщаше лодките им. Опитаха ли се да преплуват, ги изхвърляше от водата с опашка. Някои улови и изяде. Други просто запрати обратно в черната бездна от потрепващ пушек. Да, правила съм го и преди. Тогава имаше и други дракони. И твари, които не бяха дракони, но бяха дори още по-страховити и ни караха да се чувстваме нищожни; и не всички, които изскачаха от дима и пламъците бяха човеци. Помня. Помня какво е усещането.

Беше знаменито.

Тя остана, докато на брега престанаха да идват хора. Измина близо час, може би и повече. Слънцето определено се беше преместило, когато тя отново се издигна във въздуха. Почувства се наситена. Удовлетворена? Свободна? Щастлива. Така се чувстваше. Щастлива. Много отдавна не се беше чувствала щастлива. От цяла вечност. Това не е отмъщение, Кемире. Ако знаеше истината, ако чувстваше същото, което чувствам аз сега, щеше да ти се прииска да беше. Чувствам радост.

Той не биваше да узнава. Не сега, не още, поне за известно време. Не и докато не приключеше с него. Затова тя не бързаше да се върне обратно на хълма, не и докато не беше потиснала чувството в дълбините на съзнанието си. Докато не го беше съхранила на място, което Кемир никога нямаше да види, но тя самата никога нямаше да забрави.