Стивън Диас
Скалният крал (29)

27.
Потребна храна

Кемир остави лодката грижливо привързана на брега на езерото, в случай че момчето се върне. Навярно беше мъртво. А дори да не беше, най-вероятно съвсем скоро щеше да е. „Но това не е мой проблем. Не аз му причиних това. Драконът беше.“

„Продължавай да си го повтаряш — изстреля друг вътрешен глас. — Продължавай да си го повтаряш.“

Остави и малко храна. Каквото беше останало от кравата. Месото вече започваше да се вмирисва, но само това имаше. Пряспа наблюдаваше действията му. Усещаше любопитството й.

Защо оставяш храна на някого, който се опита да те убие?

Кемир изръмжа:

— Защото съм човек, а не дракон. Но как би могла да го разбереш?

В такива моменти беше най-плашеща. Приклякаше с прибрани криле и навита пред себе си опашка, напълно неподвижна. Наблюдаваше мълчаливо, докато Кемир не забравеше, че е там. После той се обръщаше и я виждаше, надвесена трийсет фута над него, закрила небето. Как просто наблюдава. Или пък тя решаваше да разпери криле и за няколко секунди хвърляше близо половината свят в сянка.

Искаш ли да оставиш и тази храна?

Тя пусна на земята полуизядено магаре. Около главата му се виждаха остатъци от някаква юзда. Определено не беше пасло на воля из полето, когато Пряспа го е уловила.

— Не вярвам да го иска сурово.

Не можеше да не се запита откъде е дошло магарето.

Пряспа хвърли замислен поглед на добичето, а после се придвижи на четири крака до брега на езерото. Подбра няколко камъка, някои големи почти колкото самия Кемир, и ги нареди в кръг. После събра още камъни и ги струпа отгоре. И после блъвна огън върху им.

Кемир припряно отстъпи назад, когато пламъците плъзнаха по земята край камъните. Пряспа не престана. Дори не спря да си поеме дъх. Просто продължи да бълва още и още, и още.

След малко стана твърде горещо и той се принуди да се скрие между дърветата. Минута по-късно тя продължаваше — от устата й се лееха пламъци. Той се почуди колко ли би могла да издържи, преди да остане без дъх…

Ние нямаме нужда да дишаме, Кемире. Правим го… Усети я как рови в главата му в търсене на подходяща дума. По навик. Механично. Не ни е необходимо.

Което обясняваше как е преживяла пет дни в онова езеро. Той потръпна. Всичко живо дишаше. Всичко.

Най-накрая Пряспа престана. Предпазливо избута встрани горните камъни, сякаш дори тя усещаше колко са нагорещени. После разпори магарето от край до край и изсипа вътрешностите му в първия обръч от камъни. Сложи един горещ камък в кухината, образувана от гръдния кош, после постави тялото върху вътрешностите и натрупа отгоре останалите камъни.

Така по-добре ли е?

„В един момент правиш нещо такова. В следващия ще го изядеш. Него или мен.“

— Откога драконите умеят да готвят? — попита, тъй като не му хрумна нищо друго.

Моята… В мислите й се долавяше странна нотка. Някакъв копнеж, мекота, почти благоговение. Моята първа господарка ми показа как. Когато мислехме, че светът свършва и нищо не може да се направи. Сася.

Кемир вдигна вежда.

— Имала си господарка?

Лунна магьосница. От онези, които ни създадоха. Отдавна не са сред нас. Той я усети как изтласква спомена от мислите си. Открих път. Не бях виждала… Почувства как тя отново измъква думата от главата му. Не бях виждала такива магарета досега. Бях гладна, но ядох само неща с четири крака. На Кемир му се стори, че долавя отсянка на упрек. Тези са… Месото им е като конското, но по-сладко. Повече ми харесват.

Кемир бавно се приближи отново.

— Значи всички двукраки избягаха с писъци?

Някои паднаха там, където стояха, и хванаха главите си с ръце. Не помня толкова страх у твоя вид. Един от тях реши да умре. Беше стар.

— Какво искаш да кажеш с това „реши да умре“? Имаш предвид, че си го изплашила до смърт?

Без да искам. Бях гладна. Оставих себеподобните ти на мира. Изядох толкова четирикраки, от колкото се нуждаех.

— Магарета?

И други. Коне и кучета и биволи. Дори не изгорих каруците им, Кемире.

— Разбрах, драконке. Постарала си се да не нараниш никакви хора. Някои въпреки всичко са умрели, но вината не е била твоя. — Той се изплю и се извърна. — Обаче изяде Надира.

Пряспа се взря в него. На лицето й беше изписано познатото настървено изражение, но мислите й бяха променени. В тях се долавяше мелодичност. Тя му се смееше.

Виждам в главата ти, Кемире. Мислиш си, че можеш да бъдеш различен от себеподобните си. Мислиш, че и малкият, когото оставихме, също може да е различен, само да можехме да го намерим и да го вземем с нас. Но няма как да го сторим, ако сам не дойде, и освен това се заблуждаваш. Не разбирам защо се опитваш да промениш начина, по който стоят нещата, Кемире. Аз съм дракон. Някои от нас са бели, други черни; някои са по-едри, други по-дребни; но отвъд люспите всички сме просто дракони. Твоите себеподобни също са еднакви, Кемире. Всички вие. Винаги сте се биели едни с други и никога няма да престанете. Помня повече, отколкото би могъл да си представиш. Помня стари времена, преди светът да се прекърши. Вие бяхте такива дори и тогава, и ти, Кемире, не си по-различен. Виждам вътре в теб и знам, че е така. Приеми същността си, Кемире. Не се опитвай да бъдеш нещо друго. Враговете ти просто имат по-големи армии и по-остри мечове. Това е единствената разлика между вас.

Кемир прехапа устна.

— Враговете ми имат дракони. Драконите не са оръжия.

Не, Кемире, точно такива сме. Но не за вас. Вие сте храна. Естественият порядък е изопачен.

— Аз не съм храна, дявол те взел!

Пряспа не отвърна. Отново му се смееше.

Разсмиваш ме. Навярно това ще те спаси, когато огладнея.

— О, сега съм забавна храна, така ли? Точно когато си мислех, че от „потребна“ по-зле няма накъде. — Той си пое дълбоко въздух. — Щом има път, и то оживен, значи недалеч има и град.

Пак мислиш за момчето.

— Някои неща не могат да бъдат поправени, някои грешки никога не се прощават. Не можеш да поправиш онова, което му стори. Нито пък онова, което стори на Надира. Но можеш да опиташ.

Пряспа го гледаше. Кемир долови недоумението й.

Защо?

— Опрощение.

Опрощение, Кемире? Не разбирам какво е това. От мислите ти ми се струва, че е противоположното на отмъщение. Често виждам у теб жажда за отмъщение. И у всички като теб. Ти, Кемире, по-скоро би умрял в напразен опит да си отмъстиш, отколкото да живееш и да простиш. Защо е така? Не разбирам нито опрощението, нито отмъщението.

Кемир се засмя.

— И все пак стремежът към него тласка и теб.

Не, Кемире. Стремя се да освободя себеподобните си от робството. Целта ми не е умишлено да накажа онези, които ни го причиняват. Ще сторя, каквото е нужно, не повече. Ще се храня, когато съм гладна, Кемире, или може би за удоволствие. Но не от злоба.

— Според някои хора опрощението е най-хубавото нещо на света. Но не можеш да го оцениш, ако не се сблъскаш и с малко отмъщение.

Не виждам нищо хубаво в глупостта. Тя наклони глава. Обаче виждам, че ти много силно искаш това опрощение. Защо?

Беше стиснал юмруци. Не беше забелязал кога, но сега ги стискаше така силно, че чак болеше. „Защо наистина?“

— Защото трябваше да ти попреча. Трябваше да ти попреча да изядеш хората, които живееха тук. Трябваше да ти попреча да изядеш Надира.

О, разбирам.

Пряспа много бавно се наведе, докато главата й не се оказа точно над земята. Премести се по-близо, точно пред него. Толкова близо, че би могъл да се протегне и…

Докосни ме, Кемире.

Сърцето му биеше до пръсване. Тя беше топла. Усещаше горещината й. Беше и грамадна. Той протегна ръка и докосна люспите на муцуната й. Осъзна, че трепери като лист.

Когато снеговете се стопят по планинските върхове и водата запрепуска по склоновете, и реките се препълнят и запенят и прелеят, кой ще спре потопа? Тя изръмжа и се отдръпна. Глупав човеко. Дойде ли потопът, бягаш. Сринат ли се планините, бягаш. Разцепи ли се земята, бягаш. Така е и щом дойде дракон. Освен ако не се наричаш Кемир, който кърши ръце и казва „Трябваше да ти попреча“.

За миг страхът му се стопи. Кемир заобиколи главата на Пряспа и стигна до мястото, където предните й лапи бяха затънали в меката земя. Ритна я с все сила. Не че тя щеше да усети нещо, но му направи удоволствие да изрита дракон.

— Хубаво. Остави момчето. Просто ме заведи до града, който си видяла. Ще разберем къде сме. И не го изпепелявай. Храната там е все потребна храна, нали помниш, а и може да поискам да остана там. Ти може да разбереш къде са Валмеян и драконите му и пак да започнеш да гориш наред.

Както желаеш, Кемире. Днес вече не съм гладна.

— А мен не ме е страх от теб.

В такъв случай може би съм те научила на нещо ценно.

— И престани да ми се присмиваш.

Той изтика момчето от мислите си, доколкото можа и се покатери на гърба на Пряспа. Тя се запъти към края на просеката, която беше разчистила в гората, и се затича. Кемир затвори очи. Тази част винаги го стряскаше най-много. Цялото тяло на дракона потреперваше с всяка крачка. Земята се тресеше и дърветата съпричастно се клатеха. Той се почувства като лодчица, подхвърляна от вълните на бурно море — подмяташе се насам-натам, оставен на милостта на сбруята на някакъв драконов ездач, която бяха откраднали преди месеци и дори не му беше по мярка. Когато стигна ръба на езерото, Пряспа направи последно усилие. Кемир усети как тялото му натежава, а после полетяха над водата, мятайки пръски навсякъде. С всеки плясък на крилете Пряспа се издигаше все по-нагоре, а той прилепваше към люспите й. Тя направи една обиколка, а после обърна гръб на утринното слънце. Под тях Кемир виждаше единствено безкрайна гора и една сребриста панделка — река, която лениво се виеше откъм езерото.

„Може би е права. В крайна сметка, как да попречиш на изгладнял дракон?“ Но мисълта прозвуча кухо. „Все някак.“ Това беше отговорът. А не просто да вдигнеш ръце и да кажеш, че е невъзможно. В това поне беше сигурен.

След като цял час летяха по реката, в гората взеха да се появяват открити пространства. После видяха по реката нещо, което навярно бе лодка. После село, още поля, още лодки, пръснати наоколо като миниатюрни играчки. Което му напомни как като деца с братовчед му Солос си играеха на драконови господари. Правеха купчини в пясъка, слагаха малки камъчета вместо хора, а после се преструваха на дракони и разрушаваха всичко.

Е, сега знаеше как се чувстват тези камъчета. Почуди се какво ли си мислят, онези дребни хора на земята под него, когато вдигнат очи и видят дракон. Дали по гърбовете им полазваха тръпки? Застиваха ли по местата си, питайки се дали днес ще е денят, когато чудовището ще се спусне и ще ги грабне в челюстите си? Или просто свиваха рамене, промърморваха на съседите си „Я виж, още един“ и се връщаха към обичайната си работа? Все едно драконите са просто поредната прищявка на времето.

Пряспа зави и се устреми надолу, спускайки се ниско над следващото село. Докато се снижаваше, Кемир не чуваше нищо освен воя на вятъра в лицето си, но когато подаде глава над рамото на Пряспа, видя хората. Неколцина зяпаха, заковани на място, но повечето бягаха. Бягаха пред Пряспа, навън в нивите си. Не можеше да чуе писъците им, но знаеше, че пищят.

„Е, ето и отговора, значи.“

— Защо хората винаги се втурват пред онова, което ги преследва? — извика той. — Защо не се пръснат встрани?

„А аз защо викам? Никой не би могъл да ме чуе при този вятър, а драконът така или иначе няма нужда от това.“

Храната винаги бяга, помисли Пряспа. Долавяше самодоволството й. Реакцията на хората долу й допадаше.

— Те не са храна!

Всичко, което бяга, е храна.

Кемир усети как у дракона се надига глад, почти копнеж. Представи си я как нахлува в селото, бълвайки огън, как натрошава къщите на трески и подхвърля пищящите мъже и жени във въздуха просто за удоволствие, точно както бяха правили двамата със Солос в игрите си. Виденията продължиха известно време, дълго след като Пряспа беше подминала селото и се беше издигнала обратно в небето. Той потрепера. Това не бяха негови собствени видения, сигурен беше. Бяха изпълнени с твърде много злорадство. Други села се появяваха и изчезваха, случайни кръпки открито пространство сред безбрежния килим от дървета. После гората взе да се разпокъсва. Виждаха се повече хора, повече ниви, прилепени една до друга, повече лодки по реката и най-сетне град. Кемир не беше сигурен какво е очаквал — навярно потънала в кал сбирщина къщи, едва ли не поредното село, разраснало се малко повече. Не беше очаквал обаче истински малък град — разполовен от реката, със здрави крепостни стени, предпазващи и двете страни. Имаше си даже малък замък. Пряспа промени посоката, запазвайки дистанция.

— Тук има ли дракони?

Това беше първата му мисъл.

Не. Ако имаше, щях да съм ги избавила. Пряспа взе да се снижава. Ще летим още, докато не намерим.

— А защо не им дадеш знак, че си тук? Изгори малко ниви, изяж няколко крави, такива неща. Или магарета, щом са ти по-вкусни. Подплаши ги. Прави каквото ти скимне. Вдигни врява. Нека те забележат. Това ще е достатъчно да изкара няколко ездачи от гнездата, за да проверят какво става. А когато дойдат, ще ги изядеш.

„Бавно. Хрус-хрус. Все едно дъвчеш ледена висулка.“ Като Пепелявия.

— Да. Като Пепелявия. Не ги търси там, където са силни. Привлечи другите дракони към себе си.

Пряспа се замисли за малко. В този град ще има ли бойци?

— Това е крепост, Пряспа. В крепостите има войници. Иначе няма особен смисъл от тях.

Значи ще имат оръжия за бой с дракони и хората, които ни яздят.

Кемир усещаше как тя претегля възможностите. После се обърна и се отдалечи от града.

— Какво правиш, драконке? Боиш ли се?

Не. Тя се смееше. Докато върша това, не си ми нужен, но все още може да си ми от полза и не искам да умреш. Ще сторя това, което предлагаш. Ще изгоря това място. Ти може да гледаш отдалеч. Ще е по-безопасно.

— Не! Без пламъци! Няма нужда да убиваш никого, Пряспа. Просто ги подплаши и си тръгни. Потребна храна, нали помниш?

Разбирам, Кемире, но сама ще преценя кои от вас ще ми бъдат потребни.

Тя не каза нищо повече, само кацна на върха на един хълм на няколко мили от града и изчака, докато Кемир се разкопчае и слезе. Той предположи, че би могъл да остане. Би могъл да остане на седлото, но какво значение щеше да има? Тя можеше да го изскубне с един замах на опашката си или просто да не му обръща внимание. Потрепера, когато Пряспа отново се издигна в небето. Беше много доволен, че е именно там, където е, реши Кемир. На земята, далеч от мястото, където отиваше Пряспа.