Стивън Диас
Скалният крал (27)

25.
Непознати земи

Момчето избяга при първия удобен случай. Кемир не си направи труда да го търси. То или знаеше как да оцелее в горите около езерото, или не. Ако знаеше, той му желаеше късмет; ако не, само щеше да се върне, а Кемир си имаше достатъчно други грижи.

Като за начало, изгарянията. Когато Пряспа беше избълвала огъня, дланите му бяха пострадали най-много. През следващите дни кожата се покри с мехури и се обели; раните не бяха дълбоки и в даден момент щяха да зараснат, но дотогава той не можеше да ловува, не можеше дори да опъне тетивата на лъка си, и това спъваше всичките му планове за бягство. Оставаше му единствено да облекчава болката в студените води на езерото и да се надява, че раните ще заздравеят напълно, без да загноят. И да крещи нареждания на дракона.

През цялата следваща сутрин Пряспа поваля дървета, изтръгва ги от земята и ги мята в езерото. Продължи така с часове и Кемир не разбираше какво цели, докато тя най-накрая не спря, застана в единия край и се затича. Земята се тресеше при всяка следваща гръмовна крачка. Когато достигна края на площадката, която си беше изградила, тя разпери криле и се хвърли над езерото. Задните й крака и опашката й разсякоха водата, вдигайки фонтан от пръски, а после се издигна и отлетя. След това започна да ловува сама, като ден след ден отсъстваше все по-дълго, докато накрая престана да се връща през някои нощи. Кемир не я питаше къде ходи и какво намира, но понякога тя въпреки това му казваше.

Има и други като теб. Далеч са, надолу по реката. Има къщи като тази, а после села, после и градове. Не зная дали са от полза или дали пак не са твои побратими по гнездо, затова не ги изядох. Има и коне и крави. Те засищат повече, но не са така забавни.

Пряспа докара лодката обратно на брега, което означаваше, че би могъл да лови риба, след като ръцете му заздравеят. После Кемир откри малко гъби, но от тях само го заболя стомахът. Най-накрая, след като му прекипя и се разкрещя, че бавно умира от глад, драконът се върна привечер с крава. Събра на купчина повалени клони и ги запали. Докато изгряваха звездите, тя разкъса кравата на парчета и ги нахвърля в пламъците. Кемир не можа да сдържи смеха си.

— Много вечери съм прекарвал така със Солос. През голяма част от живота ни спяхме под звездите. Постоянно си правехме такива огньове. Само късовете месо бяха малко по-малки… — Гласът му се изгуби сред изпълнените с копнеж спомени. „Солос. Убит от оня проклет ездач.“

Ако умреш от глад, няма да си ми от полза, а и за ядене няма да си особено подходящ.

— Ха-ха. Тоя драконов хумор направо ще ме убие.

Тя не разбираше. Той вече разпознаваше звука в главата си, когато Пряспа не откриваше смисъл в думите му или просто не й се занимаваше да търси. Нещо като свиване на раменете и въздишка. Усети го и сега, докато Пряспа дояждаше останките от трупа. После тя седна на задните си крака и го загледа. Люспите на корема и шията й проблясваха на светлината на огъня. Потрепващи искри закръжиха около главата й. Протегнеше ли шия, достигаше върховете на дърветата. Опашката й беше още по-дълга. И все пак, въпреки огромните си размери, тя беше слаба. Стройна и жилава, нямаше нищо общо с набитите, излъчващи неудържима мощ бойни дракони.

Кажи ми какво знаеш за алхимиците.

Кемир се засмя и поклати глава.

— Няма да стане, драконке. Тогава вече няма да съм ти от полза и ще ме изядеш.

От аромата на печеното месо му омекваха коленете.

Пряспа го изгледа, после бавно се надвеси над огъня и измъкна със зъби първия къс от кравата. После го глътна, гледайки към Кемир.

Кажи ми какво знаеш за алхимиците.

— Мръсница.

Стори му се, че ще припадне. Пряспа пак се надвеси над огъня.

Вече знам къде да ги търся.

— Дай ми малко храна и ще ти кажа какво знам.

Когато дланите ти заздравеят, още ли възнамеряваш да избягаш от мен?

Той не знаеше какво да отговори. Няколко минути по-късно тя замахна с опашка през пламъците. Половин димящ гръден кош се стовари в краката му. Той го изгледа за секунда, а после му се нахвърли, пренебрегвайки болката в дланите си. Беше овъглен отвън и суров в центъра, но по средата имаше достатъчно месо. По брадичката му закапа кръв. Беше превъзходно.

След първите няколко хапки спря. Достатъчно често беше гладувал, за да знае, че не трябва да бърза.

— Помниш ли, когато уби първия си алхимик? Аз бях там.

Знам.

— Това беше вторият алхимик, когото срещах в живота си. — Той се засмя, докато облизваше кръвта от пръстите си. — Солос щял да става алхимик. Затова го кръстили така. Щели да го заведат в Града на драконите, да го продадат на Ордена и да живеят царски през остатъка от живота си. Или поне така си мислели.

Защо да е толкова глупаво?

Кемир заклати глава при мисълта колко е безумна подобна идея.

— Драконке, ние бяхме Независими. Дори нямахме представа къде точно се намира Градът на драконите. Някой се върнал отнякъде и разказал история, която чул от някой друг, който някога бил на място, където едно време може да се е отбил търговец, който навярно бил посетил Града на драконите веднъж в живота си. Мислели си, че трябва просто да идат там и да предадат Солос, а Орденът щял да го превърне във велик магьосник и да ги засипе със злато. Наивници. — Той си пое дълбоко въздух и облиза устни. — Когато разказах тази история на първия алхимик, когото срещнах, той едва не припадна, толкова силно се разсмя. Но пък и вече добре се беше почерпил.

Той се отърси, за миг сериозен.

— Драконке, там, откъдето идвам, едва знаехме как да намерим съседното село. Вярно е, че Орденът плаща за деца. Подлагат ги на някаква проверка, за да видят колко добър алхимик ще излезе от тях. Ако детето е достатъчно способно, Орденът го купува. За десет златни дракона. За повечето хора това е едно малко състояние. Достатъчно, за да си купиш странноприемница или ковачница, ако не си твърде придирчив.

Не разбирам. Защо купуват деца? Не могат ли да си направят сами?

— Защо не питаш следващия, вместо да го изяждаш?

Може и да го сторя. Това не е интересно. Кажи ми нещо друго за алхимиците.

— Хмм…

Парчето месо вече изстиваше. Той го вдигна и го метна обратно на Пряспа.

— Трябва да се допече още малко. Подай ми друго.

Този път, когато Пряспа му подхвърли един от задните крака, той започна да го реже с ножа си, да изстъргва изгорялото и да отстранява полусуровите парчета отдолу. Както си му е редът.

— Първата ми среща с алхимик беше в бордей. Бях малко закъсал, но Солос беше чувал за него. Той ме приюти и ме закърпи. Обаче не беше истински алхимик. Беше от онези, които се оказали не достатъчно добри. Или поне той така го обясни. Нали разбираш, те наистина купуват деца, а може би си раждат и сами, и после ги обучават десет години, колкото не учат даже кралете и кралиците, между другото. Онези, които се окажат не достатъчно умни, превръщат в Люспести. Помниш ли ги? И ти някога си имаше един. Кайлин. И го изяде.

Пряспа не отвърна и запази мислите си за себе си. След доста продължително мълчание Кемир продължи:

— Люспестите са чудаци още преди люпилната болест да ги превърне в ходещи статуи. Не знам дали алхимиците им правят нещо, или просто десетте години им се отразяват така. Които не станат Люспести, стават чираци. Точно те научават всичките пикантни тайни. Само че по-нататък. Още десет години като чирак и след това половината пак ги отпращат — като онзи, когото срещнах. Беше нещо като полуалхимик, предполагам. Не знаеше много или и да знаеше, беше достатъчно умен да го пази за себе си дори когато е толкова пиян, че да не може сам да си вдигне панталона. Те обикалят из кралствата като пътуващи калайджии или търговци. От време на време Орденът им плаща за някоя услуга. Знаеш ли кое каза, че го вбесявало най-много? Не знаеше коя е майка му, нито баща му. От Ордена не пожелали да му кажат, или пък не били наясно. Най-вероятно отдавна са похарчили парите от продажбата му и отново нямат пукната пара, а той нямаше представа кои са. Горкият нещастник. — Той млъкна, унесен в спомени. — Без близки. Дори не ги познаваше. Гадна работа.

Това ли е всичко? Само това ли знаеш? Не ми се вярва да ми бъде от полза.

Кемир сви рамене.

— Ти на какво се надяваше? Знам маршрутите, по които минават алхимиците, за да доставят отварите си, но това не е никаква тайна. Просто следиш за фургони, придружавани от легион Елмазени мъже, които идват откъм Равношпил. — Той изсумтя. — Макар че заради теб навярно ще почнат да пренасят всичко на гърбовете на дракони.

Точно подобна информация ме интересува. Останалите ти спомени не ме вълнуват.

— Много мило, драконке. Що не си гледаш работата?

Яж, Кемире.

Пряспа му подхвърли още една мръвка от опечения труп на кравата. Не каза нищо, но когато той приключи, когато така се беше натъпкал, че едва мърдаше, и беше отделил всичкото месо, което смяташе да задържи, тя втренчи поглед в него.

Онзи, който беше тук преди, пак е дошъл. Малкият, когото нарече побратим по гнездо. И когото каза, че не бива да изяждам. Още ли искаш да си вървя?

Кемир се навъси.

— Прочети ми мислите, драконке.

Изчака я да схване посланието и да се понесе с тътен в огряното от луната небе. Когато вече я нямаше, остави на земята близо до дърветата част от месото, което беше запазил, и се отдръпна.

— Може да излезеш! — извика. — Дракона вече го няма. Няма да те нараня. Сигурно си гладен. Вземи си от нашата храна.

Кемир изчака, оглеждайки се, но момчето не се показа. „И как бих могъл да го виня? Изскочихме от нищото, изядохме близките му и разрушихме дома му. Знам точно как се чувства.“ Остави месото на същото място и продължи скришом да наблюдава още малко. Тъй като момчето не дойде, той се настани до огъня и притвори очи. Чакаше с полуспуснати клепачи. „Празният стомах и миризмата на печена сланина те доведоха тук, но знам какво ти е в главата.“

Момчето не го разочарова. Изчака много дълго, преди да се покаже, а Кемир вече толкова време се беше преструвал, че хърка, че чак гърлото го заболя. То излезе на полянката, вдигнало тежък клон в ръка, и дори не погледна оставеното месо. Кемир гледаше изпод спуснатите си клепачи как се приближава бавно и целенасочено. „Добро момче. Знаеш си приоритетите. Знаеш и какво правиш. Един нож би бил за предпочитане, но откъде да намериш нож тук, а?“ Момчето пристъпваше бавно и предпазливо, крачка по крачка. Дори да се боеше, не го показваше. Стигна Кемир и вдигна пръчката, чак тогава се поколеба. „Е, какво ще правиш? Още ли си момче? Или вече си мъж?“

Пръчката се спусна надолу. Замахът не беше нищо особено и определено не би могъл да го убие. Все пак беше добър опит. Кемир се усмихна, когато улови пръчката и я стисна. Дръпна я силно, а после, когато момчето я затегли към себе си, я пусна. Момчето се претърколи назад. Кемир скочи върху него и го затисна така, че да не може да стане.

— Не искам да се бия с тебе, момче. Как ти е името?

Момчето изкрещя нещо неразбираемо и го заплю.

— Няма да те нараня.

Той предпазливо се отмести от момчето. То скочи на крака, грабна пръчката си и отстъпи назад. После се нахвърли върху Кемир, като първите два удара попаднаха над китките му и той потръпна от болката от изгарянията, които все още зарастваха под ръкавите му. При третия замах се дръпна встрани и изрита момчето по краката така, че те се подгънаха.

— Мога да те науча да се биеш, ако искаш.

Момчето отново изкрещя, обърна се и побягна. Когато видя, че никой не го гони, спря колкото да грабне къс месо и после се скри между дърветата. Кемир сви рамене и седна с гръб към огъня, за да наблюдава.

— Бях по-голям от теб, когато дойдоха ездачите — извика той. — Не много, но достатъчно, за да е от значение. Добре ме чуй, момче! Живеехме на брега на езеро. Точно като това. Дори имахме малко добитък. Мислехме, че драконовите ездачи никога няма да ни открият. А дори и да го стореха, мислехме, че ще ни оставят на мира. Точно както и вие тук. Тук ли си още, момче? Слушаш ли?

Той повиши глас, после се отпусна обратно на земята и поклати глава. Гласът му замря. „Не. Естествено, че не е.“ Тук нямаше кой да го слуша. Освен звездите. Винаги имаше звезди или поне луна, а понякога и облаци, когато му трябваха слушатели.

— Всички побягнахме в гората, когато дойдоха драконите. Те запълниха полянката, която бяхме разчистили на брега на езерото. Заловиха няколко от нас, но не изгориха нищо и не убиха никого. Имаха ездачи, които ни казаха, че принадлежим на Скалния крал. Че трябва да им дадем всичко, което поискат, като данък. Като заплащане в замяна на закрилата им. Искаха същото, което искат винаги. Мъже, които да продадат като роби, и жени, които да… Е, като му дойде времето, ще ти стане ясно. По-възрастните мъже решиха да им дадем онова, което искат. Трябва да се бием, казах им аз. И не бях единственият, но какво ли разбирах? Едва бях станал мъж, като теб, и кипях от жлъч и злоба. А и ти го видя. Помисли, момче. Как ще се биеш с дракон?

Той въздъхна. Не знаеше на кого говори. На дърветата и водата. На мъртвите навярно. Със сигурност не на момчето в гората, което несъмнено отдавна си беше отишло.

— Тогава неколцина от нас заминаха. Просто станаха и си тръгнаха. По-умните. Нямаше ги, когато след няколко дни драконите се върнаха с дървените си клетки за роби. Предадохме собствените си близки. Момчета и момичета бяха завързани от собствените си майки и бащи, за да бъдат продадени на драконовите ездачи. Така беше, момче. Имаше боеве. Хора, убити от собствените си семейства. Никога преди не се беше случвало. Бяха поискали много. Десет млади мъже и десет момичета между десет и шестнайсет години. Аз бях един от онези, които трябваше да заминат. Избягах и се крих с дни, не ме намериха. Някой друг отиде на мое място. Познавах го. Всеки познаваше всеки. Беше ми почти роднина. Приятел. Мразех всички. И не само аз. Онези, които бяха изгубили синовете и дъщерите, братята и сестрите си, се озлобиха към останалите, които не бяха. Момчето, което отведоха, защото аз се скрих, имаше брат. Той ме нападна с нож. Отблъснах го с пръчка. Не исках да го убивам, но той не спираше. Нападаше ме отново и отново. Май искаше да го убия.

Кемир подсмръкна и премигна и с изненада откри сълзи в очите си. Сега говореше единствено на себе си. Вече почти не виждаше дърветата. Пред очите му беше само споменът, пламъците. Гласът му се снижи до шепот.

— Трябваше ми много време да разбера как се е чувствал. Беше нужен дракон, за да ме научи. Ездачите ни отнеха сърцата — на всички ни. Бяхме празни обвивки. Вече никой не се смееше. — Той премигна. — И после те се върнаха за последен път. Когато дойдоха, със Солос бяхме от другата страна на езерото. Докато се върнем, не беше останало нищо. Само пепел. Този път не бяха взели роби. Нищо не бяха взели. След като бяха изпепелили всичко, бяха кацнали. И бяха посекли с мечовете си всички, които не бяха загинали в огъня. Този път не бяха същите ездачи от преди. Личеше си по драконите им. Бяха различни. И знаеш ли какво, момче? При всичките клетви, които изрекох в онзи ден, може би тези ездачи са били милостивите. Избавили са ни от мъките. — Той се изсмя горчиво. — Беше принц Валмеян. Вече беше станал крал, когато узнах името му. Заклех се, че ще го унищожа заради стореното. Него и всичките му ездачи до един. Никога не съм знаел по какъв начин, но исках да го видя как изгаря. И още искам. Бавно, докато пред погледа му е пепелта на всичко онова, което обича. Нали виждаш, момче, знам как се чувстваш. Двамата със Солос станахме войници, за да се научим да се бием. Мен винаги ме е бивало с лъка. Захванахме се да избиваме ездачи. Убихме двамина и трябваше да се заврем в най-отдалеченото кътче на кралствата. Из блатата на изток. След това се захващахме за работа, когато успеем да намерим. Наемническа работа, ако ме разбираш. Така беше по-лесно, но се радвам, че свърши. Никога не ми е харесвало. Не убийствата имам предвид. Нямах нищо против да убивам. Но не и да получавам заповеди от тях.

Кемир подсмръкна. Размърда се, за да се намести. Момчето не се беше върнало. Това го радваше. По бузите му още имаше сълзи, а не биваше да има. По-добре бе да не го вижда така.

— Всичко това беше много отдавна. Солос вече го няма — прошепна той на празнотата и изведнъж престана да го е грижа дали момчето ще се върне, или не.

„Нека ми пукне главата, докато спя. Тогава Пряспа може да ме изяде. Най-вероятно така ще е по-добре и за двама ни.“ Той си легна. „Знам какво си мислиш, момче, защото и аз си го мислех. И знам докъде ме докара това, и знам точно какво е да си на мое място, и определено не си струва. Това се опитвам да ти кажа, момче. Това се опитвам да ти кажа. Не бъди като мен. Забрави всичко.“ Той заспа, но не спа добре. Сънищата му бяха познати и неспокойни.

След като превърнеш нечий дом във въглен и близките му в пепел, е малко трудно да ги върнеш и да се престориш, че никога не се е случвало. Да забрави? Той дори не знаеше откъде да започне. Дори не можеш да кажеш, че съжаляваш. В случая това е по-скоро обида.