Стивън Диас
Скалният крал (26)

24.
Гръбнакът на света и хълмовете отвъд

Колкото по-навътре в Гръбнака на света навлизаха, толкова по-високи ставаха планините. Назъбени върхове и скалисти хребети стърчаха над монотонната снежна покривка, черни и безмилостни. Дърветата изчезнаха, после и езерата, а после и всичко, освен глетчерите и камъните. Нямаха нищо за ядене и само разтопен сняг и лед за пиене. Всеки ден летяха все по-високо, докато въздухът така се разреди, че само да вдигнеше ръка, Кемир започваше да се задъхва. Ако не беше Пряспа да го топли, студът щеше да го вкочани само за час. След първия ден предизвиканият от крилете на Пряспа порив стана така режещ, че той не смееше да вдигне глава да провери накъде летят; стореше ли го, въпреки забралото на драконов ездач, което носеше, му се струваше, че кожата му се съдира от хиляди бръсначи, потопени в киселина. След първия ден се беше схванал целият от усилието да напряга мускули, за да се притиска плътно към Пряспа. На края на втория едва се движеше. А да не забравяме и нощите. Ако дните бяха студени, какво остава за нощите?

— Драконке, изобщо знаеш ли къде отиваш? — заекна той, когато за стотен път реши, че му е втръснало.

Ревът на вятъра отнесе думите му, но драконът го чу. Не беше сигурен как точно става, но му се струваше, че Пряспа чува мислите му.

От другата страна, Кемире. Мислите на Пряспа бяха далечни, потулени в отдавнашните спомени, които старателно пазеше за себе си. Не я беше грижа за него и Кемир бавно започваше да си дава сметка за това.

— Познавам кралствата като петте си пръста, от край до край. Никога не съм чувал за „друга страна“ на Гръбнака на света.

Каквото и да си чувал Кемире, там отиваме. Всяко място си има отвъдна страна.

— Ами ако си няма, а? — измърмори той. — Ами ако продължава така до безкрай и само става все по-високо?

Тогава ще умреш от глад, а в един момент и аз ще те последвам. Но нищо не продължава безкрай, Кемире.

Това го разсмя.

— Освен теб. Ти продължаваш вечно. И ти е много лесно да говориш за умиране. Нали дори когато умреш, се раждаш отново?

Вярно е.

— Е, с мен не е така. Ти може и да живееш вечно, но аз си имам само един живот и ми се ще да се възползвам от него.

Откъде си толкова сигурен, Кемире? Той усети как мислите на Пряспа пак се връщат към него, как стават по-топли и по-близки. Постараеше ли се, тя можеше почти да се престори, че не е чудовище.

Ние сме различни, това е всичко. И ние не сме вечни. Бяхме създадени много отдавна, от чародеи, стари като света. Когато светът свърши, и ние ще загинем с него, точно като всичко останало.

— Като гледам, скоро няма намерение да свършва.

Между животите си от плът и кръв ние бродим из селенията на мъртвите. Там съм виждала разни неща. Нередни неща. Бяха се освободили от магията, която ги държеше в плен. Бездна зее на мястото, където някога се издигаше една от четирите колони на съзиданието.

Кажи ми, Кемире, ще познаеш ли края на света, ако го видиш?

— Не знам, но в момента виждам само бяло долу и синьо горе, с още бяло и синьо в далечината, а много, много далеч, навярно на стотина мили оттук, знаеш ли какво виждам? Можеш ли да познаеш? Да! Пак същото! Колко разстояние изминахме от онова езеро, а? — Наложи се да изсъска думите през стиснати зъби, без да смее да вдиша твърде дълбоко от страх, че студът ще изгори дробовете му.

Недостатъчно, за да стигнем до отвъдната страна.

Кемир ядосано изстена и се намести, за да притисне и лицето си към драконовите люспи в опит да се стопли.

— Това е отговор на дракон, а не истински отговор. Независимо дали има отвъдна страна, или не, аз определено няма да издържа вечно, ако продължаваме така още дълго.

Обаче нямаше как да слезе. Беше принуден да продължи, за добро или лошо. „Което значи, че не ми остава друго, освен да мрънкам и да се тръшкам, нали?“

Прав си, наистина пак започвам да огладнявам.

Настъпи тишина, а после Кемир изръмжа:

— Това шега ли беше, драконке? Чувство за хумор? Защото, ако е така, изобщо не беше смешно.

Бяха минали само два дни, но непрестанният брулещ леден вятър почти беше изтласкал Надира от съзнанието му.

Това е отговорът, който ти би дал.

— Да. — Сега Кемир се изкиска. — Май си права. Е, постави ме на мястото ми.

Гневът му се стопи.

— Дано си права, драконке. Дано това чудо има край. Много ще ме е яд, ако съм те спасил само за да умреш от глад.

„А и Надира заслужава повече. Иначе смъртта й ще е съвсем напразна.“

Ти не си ме спасявал, Кемире.

— Не съм ли? Значи всичко щеше да си е наред, ако беше сторила каквото си беше наумила — да стоиш и да гледаш как Пепелявият и останалите изгарят отвътре? Точно ти, по някаква причина, щеше да оцелееш?

За миг той рискува да погледне надолу. Вятърът обрули лицето му и заледи сълзите на бузите му, а успя да види единствено безкрайна безлична белота.

Не. Но не ти ме спаси, Кемире. Спасиха ме ледените води на езерото.

— А кой те завлече до езерото, драконке?

Вече казах, че съм ти признателна за съвета, Кемире.

— Не си личи.

Всичките им разговори неизбежно опираха дотук, най-вече защото Кемир не можеше да се сдържи. Беше спасил живота на дракона. Той го знаеше; драконът го знаеше; Надира го знаеше… беше го знаела; навярно дори алхимиците го знаеха, но драконът за нищо на света нямаше да го признае. Дори признателността си изразяваше с видима неохота. Самият факт, че някой от „дребните“ може да й е помогнал дори малко, изглежда, беше повод за огромен срам. Драконите изпитваха ли срам? Драконите изпитваха ли каквото и да било? Той не знаеше, но този дракон определено се държеше така, сякаш изпитва. Голяма глупост. „Какво бих могъл да сторя? Да изтичам при другите дракони, да я посоча с пръст и да й се присмея?“

Наистина съм много гладна, Кемире.

„А, да. Четеш мисли. Е, тогава ще знаеш, че още се боя от теб, драконке. По мой си собствен необичаен начин. И още те мразя за онова, което стори.“

Пряспа, Кемире. Името, с което ме нарекоха себеподобните ти, е Пряспа. Не е истинското ми име, но ще свърши работа.

— Просто не ме похабявай, Пряспа. Имаш нужда от мен. Не ме похабявай, както похаби Надира. Имаш нужда от знанията ми.

„Да, ще продължавам да си повтарям това. Най-накрая може би поне един от двама ни ще го повярва. Предци мои! Какво правя тук?“

Оцеляваше. Това правеше, макар да трябваше да си го напомня от време на време. Не мръзнеше или гладуваше до едно ледниково езеро някъде из дебрите на Гръбнака на света, това правеше. Съществуваше. Отчаяно се бореше да оцелее. Точно както беше правил винаги. Чакаше първата възможност да слезе и да побегне.

Знаеш, че не мога да те пусна.

Нямаше представа колко надалеч са летели. Може би бяха прекарали във въздуха три дни и три нощи, а може и да беше пропуснал една, премалял от студ и глад, и да са били четири. Беше замаян от изтощение, когато най-сетне забеляза, че въздухът пак се затопля. Когато си направи труда да погледне, видя, че планините се снижават. Под него отново имаше езера и реки, тъмни тънки ивици в сенките на долините, ярки проблясъци на местата, където отразяваха слънчевите лъчи. Докато драконът плавно се спускаше все по-ниско, искрящобели снежни поля се заиздигаха и от двете им страни. Летяха между туфи облаци, притиснати между назъбени черни върхове, които отстъпваха на сиви скални склонове и обрасли с дървета черни долини. Пряспа продължи напред и планините се снижиха още повече, преминаха в нагънати хълмове, а после в безкрайно море от ширнали се гори. Кемир, твърде изтощен и изгладнял, за да мисли, усети как гладът на дракона се слива с неговия собствен. Докато дърветата се простираха навсякъде около тях, усети как у него се надига и раздразнение. Пак Пряспа.

Виждаш ли нещо, с което бих могла да се нахраня, Кемире?

Кемир се взря надолу над рамото на Пряспа.

— Виждам само дървета.

Очите му бяха твърде уморени, за да се фокусират, така че през повечето време виждаше само огромно тъмно петно на мястото, където трябваше да е земята.

Не обичам дърветата. Трудно се намира плячка.

Кемир обмисли това.

— Затова ние Независимите строим селата си дълбоко в гористите равнини — обясни й той. — За да не можете вие и вашите драконови ездачи да ни откриете. И ги качваме на колове, за да не ни изядат разкъсвачите, докато спим.

Откриха река. Пряспа се снижи, за да я последва, все още високо над върховете на дърветата, но толкова близо, че Кемир различаваше отделните дървета. Той се огледа с копнеж наоколо, обхвана мъглявия зелен простор. Не просто дървета, а величествена гора като гората Ракшех в кралствата. Видя и сърни, излезли на водопой по края на потока. Твърде дребни за Пряспа, но идеални за човек с лък. Той затвори очи. „Бих могъл да живея тук. Да ловувам и да си построя заслон, да живея сред пустошта. Просто ме пусни тук и ме остави. Не ми пречи да съм сам. Просто ме остави да си почивам, да спя и да имам нещичко за ядене. Остави ме сам с духовете ми.“

Не. Пряспа продължи да лети, докато зелените хълмове не се отдръпнаха, а реката не се вля в езеро.

Погледни.

Кемир се наведе напред и се взря във водата. Виждаше вълнички, предизвикани от миниатюрна лодка, а когато Пряспа се снижи още, различи седнал вътре човек. Обзе го вълнение.

— Приземи се!

Защо? Има само един, и то дребен и кльощав. Нищо и никаква хапка.

— Това е лодка, драконке. И човек. Където има един от нас, ще има и още, а където намериш хора, ще намериш и добитък.

Така ли? Значи вашият вид се е променил, защото аз не това помня от света.

Без предупреждение Пряспа прибра криле. Паднаха като камък от небето и Кемир изведнъж се оказа твърде зает да се държи, за да я гледа какво прави. Може да беше закопчан в седлото на драконов ездач, но все още не можеше да се насили да се довери на това чудо. Сграбчи люспите на Пряспа с вкочанени пръсти, докато не спряха да падат и не се плъзнаха по езерото. За миг пак зърна лодката, право пред тях, после Пряспа внезапно взе да се издига. Кемир се люшна напред и заби лице в гърба на дракона. Стори му се, че чува писък, но не беше сигурен.

О! Безполезно! Вие хората сте твърде крехки. Пряспа подхвърли нещо във въздуха пред тях. Кемир със сигурност различи размахани ръце и крака, преди тя да го сграбчи в челюстите си.

— Това беше човекът от лодката, нали?

„Не, не. Не искам да знам. Не искам да мисля за това.“

Не исках да го счупя.

— Не беше нужно да го изяждаш!

Гладна съм, Кемире. Почти не съм яла от близо десет заника на слънцето. Ооо…

Вкусът на мислите на Пряспа се промени. Кемир долови задоволство, нетърпение. Тя смени посоката, стрелна се към другия край на езерото. Кемир се опита да види какво е забелязала.

Къща. Видя къща на брега на езерото. По-скоро колиба, отколкото къща. С хора, които стояха и ги зяпаха…

Той ги видя за миг, видя лицата им, зиналите усти, ококорените очи, краката, заковани на място от ужас, твърде шокирани, за да побягнат; а после Пряспа отвори уста и блъвна огън. Стена от изпепеляващ въздух изригна пред тях. Пряспа се гмурна през нея. Кемир изпищя. Пряспа изкряска. Може да е имало и други писъци, но и да е имало, Кемир не ги чу. Той покри лице с длани и вдигна ръце над главата си, но закъсня. Подушваше опърлена коса. Своята коса.

В следващия миг Пряспа се стовари върху земята. Дъски се натрошиха и пръснаха на трески. Кемир се люшна напред, запремята се безпомощно насам-натам и само седлото го задържа на гърба на Пряспа. Главата и вратът й се издадоха напред и тя отново блъвна огън. Кемир залегна, притисна се към нея, прикри лицето си, доколкото можа, но този път нямаше стена от горещ въздух. Тя нападна втори път, после трети, после спря.

— Какво направи? — прошепна той.

Дланите, ръцете и лицето му бяха в агония. Дрехите му все още пареха при допир и миришеха на изгоряло. Пряспа, осъзна той, се хранеше. Зад колибата имаше малка кошара с около дузина прасета. Сега всичките бяха обгорени. От миризмата му потекоха лигите, спомни си колко отдавна не е ял и той самият. Драконът ги вдигаше от земята с нокти, мяташе ги във въздуха и ги улавяше с уста. Така братовчед му Солос ядеше грозде.

Още съм гладна. Не ме заситиха.

Не искаше да мисли за хората, които видя. Може би Пряспа вече ги беше изяла. Може би си ги пазеше за по-късно. Определено бяха мъртви. Превърнати в пепел.

— Искам да сляза.

Сигурен ли си? Там, където си, е далеч по-безопасно.

Той не й обърна внимание. Бавно и болезнено разкопча коланите и сбруята, която го държеше на седлото. Наполовина се плъзна, наполовина падна на земята. Когато погледна дланите си, бяха яркочервени. Боляха все повече. Изгорени. Като се прибави и фактът, че всеки мускул и става го боляха след полета през планините, направо му призляваше.

— Беше ли нужно всичко това, драконке?

Когато не получи отговор, той предпазливо прекоси димящите останки и стигна брега на езерото. Легна на самия му край с наполовина потопено във водата лице и прострени напред ръце. Водата беше приказно хладна. Болката отшумя. Той пийна малко. Вкусна беше.

Чу как зад него драконът се размърда, разпръсвайки още отломки, а после чу остър протяжен писък. Когато се обърна, Пряспа държеше в ноктите си момче. Канеше се да го изяде.

— Не! — Кемир скочи на крака, размахвайки ръце. — Не, Пряспа! Недей! Да не си посмяла!

Устата й вече беше отворена. Тя го изгледа и наклони глава.

Но аз съм гладна, Кемире. Защо да не се храня?

— Защо? Защо?! Защото това е жив човек, затова! Момче! Като мен!

Храна е, Кемире.

— Момче е, глупав дракон такъв. Още е малко. Дори не си струва гълтането. Не можеш… — Как се спори с дракон? — Аз храна ли съм? Само това ли съм?

Изражението на Пряспа не се промени. Храна беше. Сега като имаше време да се замисли — да, това мислеше тя за него. И Надира беше храна.

Ти ми беше от полза, Кемире. Навярно пак ще ми бъдеш.

— Потребна храна. — Той седна и се разсмя, или се разплака, или може би по малко от двете. Не беше сигурен и определено не му пукаше. — Потребна храна. Това ли съм?

Да.

— Но Надира ползата не я спаси, нали, драконке?

Пряспа едва ли не сви рамене.

Но, Кемире, тя изобщо не ми беше потребна. Не знаеше нищо. Нямаше никаква друга стойност.

— Защото ти оставах аз да ти обяснявам всичко за света? — Идеше му да се разплаче.

Да. Виждам, че това те разстройва, но такъв е естественият ход на нещата.

— Да ме разстройва? Да, би могло да се каже.

„Крещя. Крещя на дракон. Лошо.“ Той се опита да си събере мислите.

— Когато спра да съм ти от полза, Пряспа. Тогава какво?

Тогава ще се разделим, Кемире. Или преди това, ако пожелаеш.

— И ако случайно си гладна, когато се разделяме, ще бъда изяден? — Той се извърна. — Не. Не ми отговаряй. Не мисля, че искам да знам.

Ще те изям не само заради това че съм гладна. Ще те изям, за да не можеш да разкажеш за мен на другите като теб. Или като мен.

Момчето все още висеше от лапата на Пряспа. Изглежда, беше припаднало. Кемир вдигна камък и го претегли в дланта си.

— Тогава го пусни. Или това, или изяж и двама ни още сега.

Пряспа не помръдна. Вгледа се продължително в него. Мълчаливо, с безизразни очи, чужда и непроницаема. Когато срещна погледа й, Кемир откри нещо, което не беше очаквал. Не беше изрекъл думите просто така. Наистина, ама наистина ги мислеше. И двамата бяха Независими, той и момчето. И двамата бяха видели как дракон унищожава домовете им, семействата им, целия им свят.

— Той е като нас, Пряспа — каза той, този път по-меко. — И той е побратим по гнездо. Ти си сама, аз съм сам, а сега и той е сам. — Той поклати глава. — Трябва да бъдеш различна, Пряспа. Ако не можеш, остави ни на мира. Остави ни тук. Не искам да имам нищо общо с теб.

Пряспа внимателно пусна момчето на земята в краката на Кемир. „Сигурно е към десетгодишен — реши Кемир. — Още момче, но скоро ще се превърне в мъж. Достатъчно голям, за да е от полза.“

Достатъчно голям, за да е от полза, повтори Пряспа. Мисля, че разбирам.

— По-възрастен е от теб, драконке. И всички ние сме от полза. Всеки по свой начин.

Да. Пряспа вдигна обгорелите останки на — по всяка вероятност — един от родителите на момчето и ги схруска. Вярно е.