Стивън Диас
Скалният крал (25)

23.
Да гледаш пожари

Промъкваха се между върховете на Пурпурния хребет в сумрака. Тогава бяха в безопасност, мислеше си Семиан, през тези няколко кратки часа преди да настъпи нощната тъмнина и след като се разсее. През деня се криеха от летящите високо дракони на Зафир, като се спотайваха из огромните гори в равнината, сред дървета, в сравнение, с които дори техните дракони изглеждаха дребни. През повечето време спяха. През нощта се разхождаха край потоците, пиеха и се хранеха, като никога не се застояваха дълго на едно място. Нощем можеха да се придвижват. Тогава ездачите на Говорителката бяха пияни, а драконите им — прибрани на сигурно място по гнездата още със залеза на слънцето. Врагът владееше само дните.

Когато наближиха източния край на Хребета, този откъм двореца, започнаха да се измъкват само в мрака и да летят надолу през долините, съвсем близо до земята, по няколко мили дневно, не повече. Драконите го мразеха — да летят ниско в тъмното. Нервността и безпокойството им се предаваха и на ездачите, но Семиан ги тласкаше напред. Излязоха на открито в равнините и оставиха Събирача и кръвния маг на един ден път от Града на драконите. Вече можеха да го сторят, кръвният маг беше изпълнил предназначението си. После се шмугнаха обратно сред безопасните върхове. Говорителката така и не разбра колко близо са били.

И там зачакаха. Семиан седеше кротко, докато новите му последователи се щураха край него. Великият пламък го беше довел тук, знаеше го. Усещаше го. Довеждането на Събирача и Китир в града, за да служат като шпиони, беше само оправдание, привидна цел, зад която се криеше нещо по-значимо. В действителност той съжаляваше, че се разделя с кръвния маг. Между тях се беше зародило странно разбирателство, докато магьосникът се бореше да спаси крака му. Той служеше на Пламъка всеотдайно и Семиан се чувстваше по-силен, когато е наоколо.

Но Пламъкът го беше призовал. Беше го довел тук. Кракът му съвсем не беше излекуван и едва ли някога щеше да се излекува, но в раната вече нямаше отрова. Магьосникът беше сторил нужното и Семиан със съжаление го беше пуснал да си върви. „И на двама ни е писано да стигнем далеч.“ Така беше казал магът и Семиан го разбираше напълно. В сънищата му жрецът с обгорените ръце го посещаваше нощ подир нощ и все повтаряше едно и също: „Чакай. Бъди силен. Има нещо, което трябва да сториш.“

В деня, когато храната им свърши, на ръката на Семиан кацна комар. Семиан понечи да го смачка, но се спря. Комарът вече се беше подул.

„Когато кръвта те подири, трябва да я послушаш…“

Той го остави да се намести и да го ухапе. Във вените му се разля познание. „Шезира и Валгар са мъртви…“

Имаше и още, още много. Крал Тиан, Джехал, Валмеян. Чудесно. Всичко това говори за хаос, кралствата кървят и молят за избавление. Когато узна всичко, Семиан плесна с ръка и размаза комара в петно кръв. Не неговата собствена. Кръвта на Китир. Кръвта на маг. Помисли си, че тя може да изгори ръката му, но нищо не се случи.

Той се наслади на наученото и се почуди колко да сподели с останалите Червени ездачи. Бяха се заклели на Хиркалан да отмъстят за смъртта на Хирам и да освободят Шезира. Бяха се провалили, но това вече беше без значение. Сега служеха на Великия пламък. Бяха негови. Шестнайсет дракона, двайсет ездачи.

Трябваше да направят нещо, реши той. Искаше пак да засегне Зафир, но ставаше все по-трудно. Тя вече беше предпазлива. Драконите й бяха навсякъде, а също и Елмазените мъже. Дротанов връх може би. Там винаги е било слабото й място. Ако го атакуваше с всичките си налични хора, може би…

Не. Той се усмихна на себе си, когато осъзна какво трябва да стори, осъзна защо всъщност е дошъл тук. Заповяда на ездачите си да излетят на зазоряване, но не ги поведе на запад, обратно към убежището на Гръбнака на света. Поведе ги на север, над Великата скала при Изумрудения водопад и високо над безплодните равнини отвъд, в Пустинята от камък и земите на кралица Алмири, чак до Равношпилския път. Летяха цял ден, по-близо до небето, отколкото до земята, или поне така им се струваше. Великият пламък бдеше над тях и никой от Зафировите ездачи не се изпречи на пътя им. Докато слънцето се снижаваше, той се спусна ниско и миниатюрните точици и ивици по земята долу се превърнаха в гигантски късове тъмночервен камък върху прашната земя и сенките им, които се простираха мили зад тях. И там, на Равношпилския път, той видя онова, което търсеше. Огромна върволица от войници и фургони. Десетки и десетки фургони.

Той поведе ездачите си надолу, оставяйки слънцето зад гърбовете им, срещу цял легион Елмазени мъже. Достатъчно, ако се вярваше на принц Лай, да победят повече дракони от неговите; но принц Лай говореше за редовно сражение, битка за завземане и отбраняваме на територия, при което единият противник или се оттегляше, или биваше унищожен. Семиан не се интересуваше от територии. Не му трябваха нито фургоните, нито ценният им товар. Искаше единствено да ги гледа как горят.

Не, и това не отговаряше на истината. Докато оглеждаше равната и безжизнена земя, докато размаханите крила на Възмездие вдигаха огромни облаци прах зад него, докато войниците си разменяха предупредителни възгласи и търчаха, за да изградят стена от щитове, престана да го е грижа. Фургоните можеха да изгорят и без да ги гледа, важното беше да изгорят. Той искаше да лети, да се бие, да излива огън от небето. Нищо, нищо друго не можеше да се сравни с това — да седиш на гърба на чудовище, чиито криле се простират на стотина фута от всяка страна, но въпреки това умее да завива като лястовица. Чиито нокти и зъби биха могли да смачкат човек като яйчена черупка, чиято опашка би могла да срути замъци и да премаже коне, сякаш са мухи. И което въпреки това вдигаше потрошения си ездач, когато падне, и го пазеше с кротко търпение.

Стрела от скорпион профуча край рамото на Възмездие. Втора улучи дракона в гърдите и Семиан почувства прилив на гняв, гняв, който премина във възторг, когато наближи врага. Още стрели прелетяха край него. Една прониза крилото на Възмездие, други улучиха ездачите зад него, но никоя не засегна него самия. Той беше омагьосан. Благословен. Закрилян от Великия пламък.

„Зъби и нокти и опашка, но преди всичко…“

Той пусна забралото на шлема си в последния момент. Усети как Възмездие потръпва и чу рева на огъня. Вкуси въздуха, нажежен и парещ, и пое дълбоко дъх, вдишвайки мириса на войната, на изгоряло дърво и овъглена плът. Притисна се плътно към врата на Възмездие, затвори очи и му се наслади, докато драконът прелиташе ниско над главите на войниците и ги шибаше с опашка. Когато драконът пое обратно нагоре, Семиан пак вдигна забралото. Възмездие искаше още, искаше да се върне и да напада и изпепелява, напада и изпепелява, докато не унищожи всичко. Семиан го възпря. „Не.“

Той погледна през рамо, докато се отдалечаваха. Поне четирима от ездачите му бяха мъртви, а драконите им се спуснаха към земята, верни на дресировката, която бяха получили като новоизлюпени, обучени да защитават падналите си ездачи, дори да са в плачевно състояние. Нямаше представа колко Елмазени мъже е убил. Навярно не много. Но повечето фургони бяха премазани или пламнали и това беше важното. Фургоните превозваха отвари. Позна по засилената охрана, позна благодарение на дните, които беше прекарал в крепостта на алхимиците — мястото, където се прероди.

Няма да има повече отвари за Говорителката. Това щеше да свърши работа. Той поведе драконите си нататък.

Но не беше идеално. Не беше преброил фургоните. Бяха може би към една дузина. Няколко навярно бяха оцелели. „Дори един да е — хрумна му внезапно — пак ще е много.“

Така че след като измина половин час и слънцето потъна зад хоризонта, той поведе драконите си обратно през пустинята и всичко се повтори. Както изглежда, явно все пак обичаше да гледа пожари.