Стивън Диас
Скалният крал (23)

21.
Кралицата в кулата

Отвориха вратата, изблъскаха го вътре и я хлопнаха зад него. Джехал седна и разтри натъртените места по тялото си. Двама прислужници се втренчиха в него, ококорили очи като подплашени зайци, после побързаха да се отдалечат. Когато вратата се затръшна, го обгърна сумрак. Въпреки високия таван въздухът беше наситен с дим. Снопове светлина проникваха през пролуки в стените и образуваха огнени петна по пода; навсякъде другаде танцуваха трептящи сенки.

— Привет, принц Джехал. Не ставайте, ако обичате. Ще стрелям, ако го сторите.

Джехал замръзна. Гласът идваше от едната му страна. Шезира. Той извърна глава и я видя да седи полускрита зад една от масивните колони, които се размиваха в сумрака на купола над тях. Тя държеше арбалет, голям арбалет, и спокойно и уверено се беше прицелила в него.

Сърцето му заби учестено. „Колко ли знае?“

— Проблемът с обречените — каза той бавно и тихо — е, че почти нямат какво да губят. Изглежда, сте ме очаквали, Ваша Светлост.

— Да не мислехте, че съм напълно безпомощна тук? Нощният пазител се изпусна, че тази сутрин ще се присъединиш към мен. Освен това изпусна и арбалет и една стрела. Много небрежно от негова страна, не мислите ли?

— Много. — На лицето на Джехал се изписа жлъчна усмивка. — Изглежда, съм бил истински и отдавна… чакан.

— Явно много те мрази, Джехал. Мен знам, че ме мрази. Мисли, че съм убила Хирам. Не вярвам да го е грижа кой от двама ни ще умре. Навярно се надява и двамата.

— Той каза ли ви, че заговорничих с него с цел да ви помогна да избягате? — Джехал се намръщи. — Е, поне се опитах. Чудя се колко ли дълго е обмислял предложението ми, преди да изприпка при Зафир.

— Чух, че си заговорничил не малко. Интересно колко от слуховете са истина.

— Доста голяма част, предполагам — сви рамене Джехал. — Много си падам по хубавите заговори.

— А аз по това да слушам за тях.

Джехал изсумтя.

— Какво сега, ще убиваме времето с цивилизовани разговори и после ще ме застреляте? Защо не направите услуга и на двама ни и не приключите по-бързо.

— Очевидно от мен се очаква да те убия, но не съм в настроение да правя услуги. Ако е възможно, смятам да те прострелям някъде, където боли, и да те оставя да живееш като инвалид. Би ми донесло много по-голямо удовлетворение.

— Жалко само, че няма да сте тук да го видите, нали. Но ако ме убиете, три от деветте кралства ще се контролират от вашите дъщери и всички ще ревнат за война и отмъщение. Съмнявам се Зафир да оцелее дълго. Изненадан съм, че не се заехте веднага с това.

— Нямам особено желание за война, Джехал.

Джехал не можа да сдържи смеха си.

— И аз все това им казвам. Само че… — Той сви рамене и въздъхна. — Ето докъде ме докара нежеланието да водя война.

„Не спирай да говориш. Да говорите е добре. Щом говорите, не стреля.“

Шезира почти му се усмихна, но арбалетът дори не трепна.

— Останах с впечатлението, че присъствието ти тук да водиш този разговор по-скоро е свързано с принцеса Листра. Трудно ми е да преценя дали тя ще живее по-дълго, ако си жив или ако си мъртъв. Разбираш, надявам се, че само от това зависи как ще се разправя с теб.

— О. — Джехал обмисли думите й заедно с всички изводи, до които водеха. — Да. Доста злощастно обстоятелство. Предполагам, съзнавате, че Зафир получи известна помощ, за да стигне до там, където е в момента. Не беше нужно да й помагам да прелъсти Хирам, но определено я оставих да открадне отварите, които започна да му дава. Съюзих се с вас и се постарах Хирам да узнае за това. Някъде около настоящия момент Хирам трябваше да го сполети злополука. Листра щеше да последва година по-късно. Аз щях да се оженя за Зафир и след време щях да я наследя. Това бяхме планирали, както несъмнено вече сте се досетили. Но Зафир стана нетърпелива, а аз открих у Листра нещо, което не съм очаквал, и ето че се озовах тук. В това се състои заговорниченето ми, Ваша Светлост. Сега може да ме застреляте, ако желаете. Предупреждавам ви обаче, че може да пропуснете. И тогава смятам, че ще стане интересно.

Той се завъртя на колене в опит да заеме по-удобна поза, като същевременно се подготвяше да скочи на крака. Шезира леко поклати глава.

— Остани да си седиш там, където си. Не отделяй крака от пода.

Джехал завъртя очи.

— Ако предпочитате, Ваша Светлост, ще легна по корем. Или по гръб, с вдигнати във въздуха крака.

— Както си в момента е напълно достатъчно.

Шезира стана от стола си и бавно приближи към него, но запази предпазлива дистанция, обикаляйки в кръг.

— Не съм блъснала Хирам от балкона, между другото.

— Знам. Видях.

— Така ли?

— Той падна. Доста се помъчих да убедя и други в невинността ви.

— Нима?

Гласът й беше студен. Не му вярваше, вероятно и за Листра не му беше повярвала. Вече го дебнеше. Хватката й върху арбалета беше непоклатима като скала, а очите й… в очите й нямаше прошка, нямаше милост. На север я наричаха Каменната кралица, Кралицата от кремък. Джехал също я беше наричал така зад гърба й, но сега разбираше какво всъщност са имали предвид. Сърцето му прескочи. Той прехапа устни.

— Тровеше ли го, Джехал? — попита тя.

Джехал се поколеба. Ако излъжеше, а тя вече знаеше… но той и без това се беше издал, като не беше отговорил веднага.

— Да — отвърна.

— А баща си?

Този път беше готов. Лицето му се изкриви в усмивка.

— Всички, изглежда, мислят така. Защо да ви разочаровам?

Тя го изгледа със странен поглед, сякаш беше отговорил на друг въпрос, въпрос, който не беше задала, но имаше много по-голямо значение.

— А мен, Джехал? Мен защо се опита да отровиш?

Той изсумтя от изненада.

— Вас? Защо да отравям вас? Вие не представлявахте заплаха за мен.

— Сега представлявам.

— За беда, способностите ми да предвиждам бъдещето не се простираха чак дотук. Зафир да ме хвърли в подземие, когато на вас ви предстои екзекуция, да, това донякъде го очаквах. Но да сме в едно и също подземие и моят добър приятел Нощният пазител да ви е превърнал в такава заплаха — опасявам се, че подобна възможност напълно ми е убягнала.

— Пак те питам, Джехал, защо се опита да ме отровиш? Не мога да проумея какво би спечелил от това, но не виждам и кой друг би могъл да бъде.

Джехал сбърчи чело и поклати глава. „Какви ги говориш, жено?“

— Ваша Светлост, никога не съм се опитвал да ви отровя. Всъщност, въпреки разните фантазии на Хирам, съм убил забележително малко хора. Дъщеря ви например. Очевидно не е убита, колкото и политически удобно да е. Вие. Също не сте убита. А ви гарантирам, кралица Шезира, когато си набележа някого, той умира. Помогнах на Зафир да ви отнеме Пръстена на говорителя, но да ви отровя? Не. Бих се радвал просто да се приберете в Наблюдателницата и да си гниете там. Никога не съм се опитвал да ви навредя по никакъв начин; всъщност, след като Хирам имаше глупостта да падне от собствения си балкон, направих всичко по силите си да ви опазя жива. Не от особена привързаност към вас, както се досещате, а, вярвате или не, от любов към кралствата. Към всичко. Към живота. Зафир не иска само вашата глава. Тя ще екзекутира и крал Валгар, а после ще премине и към трите ви дъщери. Аз се опитвам да я спра. — Той печално огледа Кулата на здрача. — Но очевидно не постигам резултатите, на които се надявах.

Шезира изсумтя и поклати глава.

— Защо да вярвам дори на една твоя дума? Хирам те наричаше Усойницата, и с право. Всички ние трябваше да го послушаме.

— Дъщеря ви Джаслин седи на вашия трон. Алмири властва в Равношпил. Заради Зафир ще обгърнат всички кралства в пламъци. Не е нужно аз да ви го казвам.

— Джаслин има Хиркалан да я напътства.

За миг Джехал се почуди откъде кралицата би могла да знае, че Хиркалан е изоставил Червените ездачи и се е върнал на север. После осъзна, че тя вероятно изобщо не е знаела за съществуването на Червените ездачи.

— Освен това повече я е грижа за драконите й, отколкото за мен. — Сега в гласа на Шезира се долавяше нотка на горчивина. — Тя не би се вдигнала на война, не и заради мен. Единственият човек, за когото я е грижа, е малката й сестра, твоята Листра. Опазиш ли я жива и здрава, Джаслин ще си стои при гнездата си.

— Листра носи моя наследник.

— И аз така чух. Още една причина да я опазиш жива.

— Полагам големи усилия да го сторя.

Шезира кимна.

— Добре. За нещастие, се боя какво ще стане с дъщеря ми, след като ти е дала онова, което искаш. Така че смятам да сторя нещо, което едновременно да ти помогне и да те насърчи.

С тези думи Шезира насочи арбалета между краката на Джехал и стреля.

Ударът го запрати назад по полирания мраморен под; а после дойде болката, непоносима, пареща, ослепителна, влудяваща болка, която сякаш се лееше като течен огън по всеки нерв и кост.

— Сега Зафир ще трябва да си намери нов любовник — каза Шезира, макар че Джехал едва я чуваше отвъд бученето в главата си. Освен това не виждаше нищо. — Сега помежду ни има истинска връзка, кръвна връзка, принц Джехал. Ако моят род загине, загива и твоят.

Бученето, осъзна Джехал, се дължеше на собствените му писъци.