Стивън Диас
Скалният крал (22)

20.
Съветът на кралете и кралиците

Вейл беше на крепостната стена, когато небесата притъмняха от дракони. Дори след трийсет години в Елмазената стража, при вида на толкова много пулсът му се ускори. Никога досега не беше виждал такова стълпотворение, дори и когато всички крале и кралици се бяха стекли заедно да обявят Хирам за говорител след оттеглянето на Иянза. Те долетяха от запад, покръжиха над замъка и после взеха да кацат по бреговете на Огледалните езера. Гнездото на Говорителката вече беше пълно, но това, изглежда, не ги притесняваше. Те си бяха донесли всичко, даде си сметка той. Всичко, от което имат нужда. У него се надигна странна възбуда и той се почуди какво ли го е развълнувало така. По-късно, когато небесата се опразниха и първите ездачи доведоха драконите си до портите на двореца, осъзна какво е. Трийсет години в Стражата. Беше виждал крале, кралици и говорители да идват и да си отиват, но през цялото това време Скалният крал не беше напускал своите планини, за да дойде в двореца. Чудно защо този случай беше толкова специален.

— Оказва се, че тази сутрин за малко да започнем война. Колко вълнуващо. Надявам се, не е имало инциденти.

Вейл подскочи и стисна зъби. Принц Джехал някак се бе промъкнал зад него.

— Всъщност май още не сме съвсем сигурни, а? Баща ми едно време разказваше истории за Скалния крал. Когато още можеше да върже смислено изречение, разбира се. Когато бях малко момче.

Вейл се поклони, без да продума. „Защо ми разправяш тези неща? Да не искаш по някаква причина да се преструваме, че сме приятели?“

Джехал все още говореше и, изглежда, му беше все едно дали Вейл слуша, или не.

— Какви ли не истории. Казват, че Планинският крал имал повече дракони от кои да е двама крале или кралици, взети заедно. Вярно ли е, Нощен пазителю? Ти преброи ли ги?

— Не съм, Ваше Височество, но ще бъде сторено. Бих казал към триста и петдесет, но в Стражата има мъже и с по-зорки очи от моите.

— Триста и петдесет! Предци мои! Значи баща ми не си е измислял.

„Какво искаш от мен?“ Вейл отново сдържа езика си. Отговорът беше очевиден — Джехал искаше да знае дали ще измени на Говорителката. „Е, нищо няма да измъкнеш от мен сега. Съвсем скоро ще разберем.“

— Чудя се дали това означава, че и останалото е вярно.

Откъм Огледалните езера се задаваше драконово шествие. Двайсет бойни дракона, всеки с по четирима ездачи на гърба. С по три скорпиона, прикрепени към всяко седло. Вейл се намръщи. Рядко се виждаха по три. Повечето наставници на гнезда не слагаха скорпион в основата на врата. Случваха се твърде много злополуки при стрелба по враг, застанал точно отпред.

Джехал, изглежда, не забелязваше.

— Баща ми разказваше истории за злосторници — рече. — Твърдеше, че в планините живеела друга раса. Дребни хора, ниски, стигали само до подмишницата ти. С вероломни души, изпълнени със злоба. Казваше, че те служели на Скалния крал и той ги пращал да сеят недоволство и разкол сред добрите мъже и жени в кралствата.

„И защо да си прави труда, след като има зъби, нокти и пламъци, които вършат същото с далеч по-голям успех? И след като сред нас има такива като теб?“ Вейл не отвърна.

— Казваше, че те се промъквали сред нас, невидими, но винаги там.

За момент Вейл не можа да се сдържи:

— Първият Валмеян се е бил срещу Вишмир във Войната на тръните. Сред Стражата се говори, че дори вашият принц Лай не можел да му стъпи и на малкия пръст. След като Анзуин екзекутирал Говорителя Воян, Валмеян го изоставил и полетял към планините, като отвел със себе си половината дракони от Възвишенията. Взел си и собствени алхимици. Никой не знаел къде е.

Джехал се изкикоти.

— Великият лов на дракони. Да, знам всичко за него. Само че не мисля, че го е сторил от преданост към говорителя. Не, според мен постъпката му по-скоро е била продиктувана от това, че Анзуин и вие, Елмазените мъже, сте плячкосали Сребърния град. Не е било особено умно да разрушавате дома на най-могъщия си драконов господар. Но разбирам накъде биеш. Вярно е, че ние южняците никога не сме се погаждали особено с планинците. Баща ми казваше, че всички злини водят началото си от пещерите и тунелите из Гръбнака на света.

— И отварите, които подчиняват драконите ви, произлизат оттам, Ваше Височество — промърмори Вейл.

— Отново си прав, Нощен пазителю. Оттам водят началото си и хубави неща, смея да кажа.

— Великият пламък ни учи на две неща: всичко онова, що е въдворило порядък в света, е произлязло от Гръбнака много отдавна; и онова, що ще превърне света в пепел, пак там ще се зароди.

Принцът направи гримаса.

— Не ми казвай, че се вслушваш в тия жречески дивотии.

— Може и да съм се простил с любовта и дългия живот, принц Джехал, но не съм се простил с вярата. Пламъкът гори ярко сред Елмазените мъже.

Той говореше смирено, прикривайки отвращението, което изпитваше. „Ако не беше принц, щях да се пресегна и с една ръка да ти извия врата и да ти прекърша гръбнака.“ Пред очите му изплува мимолетно видение как набутва юмрука си право в гърлото на Джехал и изтръгва езика му от корен. Беше невероятно удовлетворяващо.

— Не знаех — каза Усойницата меко. — Ще го запомня в бъдеще. Прощавай, ако съм те засегнал, Нощен пазителю.

Вейл запази лицето си безизразно.

— Не сте ме засегнали, Ваше Височество.

„Безсрамен, безбожен никаквец такъв!“

— Чудесно. Да видим ли тогава какво ни е изплюл Гръбнакът на света този път? — Джехал се изсмя. — Скалният крал приближава. И покрай приятния ни разговор, изглежда, съвсем забравих поръчението си. Говорителката те вика незабавно. Трябва да посрещнеш краля от нейно име и да го отведеш на Съвета на кралете и кралиците. Все пак той закъсня и всички го чакат. Даже може да му го кажеш.

За миг железният контрол, на който разчиташе Вейл Тасан, се пропука и разклати. Лицето му пребледня.

— Аз да посрещна Скалния крал?

— Говорителката си е говорителка, а Валмеян, въпреки всичката важност, която си придава, е най-обикновен крал и трябва да се преклони пред нея. Не може тя да отиде при него. — Джехал се усмихна доволно. — Естествено, ако те хваща страх, с радост ще те отменя.

„Няма да го бъде, хитрецо.“

— За мен ще бъде чест, Ваше Височество, поласкан съм. Ще изпълня онова, което ми е наредено, както винаги са правили Елмазените мъже. Можете да кажете на Говорителката и съвета, ако желаете.

Усмивката на Джехал не трепна.

— Мисля, че идеята е да го сториш заедно с няколко хиляди от твоите Елмазени, строени зад гърба ти. Демонстрация на мощта на Говорителката, ако щеш, в отговор на предвидимо надутото пристигане на Валмеян. — Той хвърли поглед надолу. — Според мен имаш още няколко минути, преди драконите му да се озоват пред портите. Дано ти стигнат.

Ето, пак се появи онова мимолетно видение, само че този път Вейл просто си представи как избива и всички зъби на Усойницата до един. „О, с какво нетърпение чакам деня, когато ще изтрия тази снизходителна усмивчица от устните ти.“ Очите му се присвиха от усилието да се съсредоточи. Няколко минути да отзове повече от четири легиона от стените и да ги подреди в строй. „Благодаря на Пламъка, че Драконовите порти са обслужвани и подготвени…“ Джехал дори не помръдна. Стоеше си, сключил ръце зад гърба, наблюдаваше и се усмихваше. Широко, като змия. „Хубаво. Виж тогава защо толкова се боят от нас.“ Той изсвири с уста. Силно. Толкова силно, че Джехал подскочи, което беше поне някакво удовлетворение. Войниците по стените се извърнаха в очакване на заповедите му. Той направи три ясни знака с ръка. „Всички легиони. Почетен шпалир. Незабавно.“ После посочи към портите. Войниците, които бяха с него по стените, нямаха нужда от думи. Те вече тичаха към най-близките командири на легиони, в случай че не са видели сигнала. Глупаво, да оставят стените без надзор заради най-обикновена церемония, при толкова много разквартирувани около двореца дракони. Несъмнено един легион би бил достатъчен. Тогава той се почуди дали Джехал не е преувеличил или дори изфабрикувал заповедта на Говорителката по собствено усмотрение. Не му се вярваше. Беше свикнал да очаква подобни недомислици от Зафир.

„Не е моя работа да оспорвам тези неща.“ Виждаше как заповедта му се изпълнява навсякъде по крепостните стени. Войниците напускаха постовете си и се стичаха надолу по стълби и стъпала.

— Много впечатляващо. — Джехал все още се усмихваше. — Много внимателно те наблюдават, Нощен пазителю.

— Ние се подчиняваме непоколебимо и безусловно, Ваше Височество. Така сме научени. Всички ние. Подобно подчинение е нужно, за да оцелееш срещу враг, който бълва огън.

Джехал стоеше на пътя му. На Вейл почти му се наложи да го избута, за да слезе от кулата, надолу по стъпалата до широкия Двор на портата. Когато стигна там, стотици войници вече се подреждаха в стройни редици, като всеки знаеше с точност мястото си в своя легион. С няколко отривисти жеста той направи дребни корекции в разположението на легионите, докато строят продължаваше да се оформя. Едва забеляза, че Джехал го е последвал.

— Все едно гледам майстор кукловод. Или магьосник. Не ти ли се отразява някак, Нощен пазителю — съзнанието, че разполагаш с такава власт само с едно махване на ръцете?

„Ако бях магьосник, щях да махна с ръце и да те пратя надалеч, все едно изтръсквам фъшкия от ръкава си.“ Вейл се поклони.

— Тази власт е на говорителя, Ваше Височество. Не е моя.

„И нямам време разни принцчета помияри да ми се мотаят из краката.“

— Всичко е под контрол. Моля, не позволявайте да ви отклонявам от работата ви. Ако желаете, може да уведомите Говорителката, че почетният шпалир ще е готов. Ще отворя портите за крал Валмеян, когато пристигне.

Принц Джехал стисна устни и рязко си пое въздух.

— Ясно, Нощен пазителю. Искаш да кажеш, че несъмнено си имам нещо по-полезно за вършене, така че да те оставя на мира.

— Ни най-малко, Ваше Височество.

„Макар че ако си в услужливо настроение, може и да си отрежеш езика и да се удавиш в собствената си кръв. Ще е малко досадно да почиствам мръсотията после, но смея да твърдя, че ще се справя навреме.“ Вейл отривисто закрачи към портите. Джехал отново тръгна с него, повдигайки вежда.

— Е, ако действително не ти преча да изпълняваш задълженията си, истината е, че аз самият в момента съм без работа и любопитството ме кара да остана. Бих искал да видя този Скален крал със собствените си очи.

— Лицето му без съмнение ще си е същото и на Съвета на кралете и кралиците.

Вейл стисна зъби. „Ето, видя ли. Принуди ме да покажа колко ми досаждаш. Това ли искаше? Сега защо не си вземеш малката победа и не се разкараш?“

— Сигурен съм в това. Но както несъмнено ти е известно, Нощен пазителю, аз все още не съм крал и присъствието ми не е задължително. Не съм убеден, че трябва да отида.

— Моето мнение е ненужно и незначително, но съм забелязал, че Говорителката Зафир цени вашето, Ваше Височество.

Вейл отново махна с ръце, за да раздалечи предните легиони. Щеше да е нужно по-голямо пространство, за да могат драконите на Валмеян да преминат между тях. После направи жест към масивните порти, които незабавно започнаха да се отварят. Отвън драконите на крал Валмеян бяха на по-малко от сто ярда от двореца. Той потисна импулса да погледне през рамо и да се увери, че легионите му са строени съвършено. Разбира се, че бяха.

Инч по инч портите със скърцане се разтваряха, като всяка от тях се теглеше от сто мъже. Вейл излезе напред и спря в сянката им. Първият дракон пристъпи в пространството пред него, като сякаш се снижи, за да премине под колосалната арка на портата. После спря, а главата му беше само на няколко фута от на самия Вейл, който усети дъха му, горещ и зловонен. Златистите очи на създанието бяха колкото главата на Вейл, зъбите — колкото крака му, главата беше с размерите на кон, а туловището — колкото цял обор. Същинско чудовище, най-големият боен дракон, който някога беше виждал. Създание, което би могло да срути величествените Кули на портата само като се блъсне в тях. В сравнение с него човекът изглеждаше нищожен и навеждайки глава, за да го погледне, то изпръхтя и премлясна с устни, сякаш за да му напомни, че дракон с такива размери винаги, ама винаги е гладен.

„И точно в това — каза си Вейл — е моята сила и силата на всеки един от строените зад мен.“ Защото, докато обикновен човек би се разтреперил, олюлял и подмокрил, той стоеше неподвижен, твърд и безучастен. Потърси страха, който всеки би изпитал в присъствието на такова чудовище, но не откри нищо. Съвсем нищичко. Седналият на врата на бойния дракон ездач свали шлема си. Принц Тихан. Вторият син на Валмеян и негов посланик в двореца.

— Крал Валмеян! — изрева Тихан. — Скалният крал се отзовава на молбата на Говорителката.

„Трябваше да молиш за разрешение да влезеш, както помоли всеки друг крал. И не беше молба, а призив.“ Вейл се поклони. Джехал все така стоеше до него. И той не се беше разтреперил, олюлял и подмокрил.

— Говорителката ви приветства и кани вас и хората ви да влезете, както се полага според древните закони на гостоприемството — извика Вейл.

Канеше се да се отдръпне и да позволи на Тихан и чудовището му да преминат в Двора на портата, но внезапно Джехал постави ръка на рамото му.

— Вие можете да влезете, принц Тихан — викна Джехал. — Вие и всички зад вас. Но ничии дракони, освен тези на Говорителката нямат право да престъпват границите на Елмазения дворец. Би трябвало да го знаете.

Последва дълго мълчание.

— Довели сте със себе си достатъчно ездачи да отведат тези бедни създания обратно там, откъдето са дошли, надявам се?

Вейл запази лицето си безизразно. Добре че имаше такъв богат опит.

— Освен това закъсняхте — продължи Джехал достатъчно високо, за да чуе не само Тихан, но и ездачите зад него. — Заседанието на съвета започна на зазоряване. Ако имате късмет, ще са ви изчакали. Би било жалко такова грандиозно пристигане да се окаже напразно.

Няколко дълги мига принц Тихан не помръдна. После драконът снижи глава още повече и тя се опря в земята. Тихан разкопча сбруята си и се плъзна долу. Подмина Вейл и спря пред Джехал.

— Тази сутрин си особено груб и злобен — каза.

Джехал префърцунено се поклони.

— Мери си думите, Тихан. Ще ме наричаш Ваша Светлост, преди да дойде време да си вървиш.

— И аз така чух. Значи днес ти говориш от името на Говорителката, Джехал. Това не бива да ме учудва, предполагам. Баща ми ще е разочарован, че тя не дойде лично да го посрещне.

Джехал отвърна с печално поклащане на главата.

— Ако на крал Валмеян му се ще да се постави на равна нога със Зафир, боя се, че това ще е едва първото му разочарование. Може да ви се прииска изобщо да не бяхте идвали.

Тихан изсумтя.

— Няма да сме единствените. Е, ще трябва ли да тичаме, щом сме закъснели?

— О, според мен малко по-енергична крачка ще е достатъчна.

Те поеха редом един до друг между идеалните редици на Елмазените мъже към Залата за аудиенции. Отвън нанесените при нападението на Червените ездачи щети бяха заличени. Отвътре обаче залата все още пазеше следи от него. Вейл ги наблюдаваше как се отдалечават и чакаше. Не беше тук заради принцове, беше дошъл за крал. Трябваше да изчака останалите пред двореца ездачи да се организират. Един по един драконите бяха обърнати обратно и отведени. Последен беше на Тихан. Когато и той си тръгна, през портите закрачиха две колони ездачи. Вейл ги изучаваше внимателно, докато приближаваха. Ездачът начело носеше същите доспехи, но притежаваше излъчване, добре познато на Вейл. Беше и твърде възрастен за ездач.

Когато се изравниха с него, Вейл се поклони ниско, точно както би сторил пред всеки крал или кралица.

— Ваша Светлост, Говорителката ви приветства и кани вас и хората ви да влезете, както се полага според древните закони на гостоприемството.

Те го подминаха, без да го удостоят с поглед. Вейл остана неподвижно на мястото си, докато не отминаха и последните ездачи. После с жест нареди портите да бъдат затворени. Докато Валмеян и ездачите му влизаха в Залата за аудиенции, той даде знак на хората си да се върнат по стените и към задълженията си. Там, където трябваше да бъдат поначало.

Почти всички. Неколцина повика при себе си. Дузина щяха да са достатъчно. Те последваха Валмеян и тихо влязоха в залата. Въздухът вътре миришеше на ново, на прясно дърво и боя. В дъното седеше Говорителката Зафир със своите крале. Пред тях беше застанал Валмеян. По-далеч стояха ездачи от дворовете на всички събрани крале и кралици, за да станат свидетели на казаното от съвета — по една рота от всяко кралство, дори неколцина от Севера. Джейрос и Арух също, а около тях се бяха скупчили алхимици и жреци. Вейл мина енергично между тях и стигна чак до масата на Говорителката. Чак до мястото, където принц Джехал се беше отпуснал арогантно и се хилеше, докато Говорителката и Скалният крал разменяха първия си ритуален поздрав от трийсет години насам. Вейл застана зад него. Даде си секунда да се наслади на онова, което му предстоеше.

— Принц Джехал.

Джехал вдигна поглед. Не изглеждаше разтревожен, значи нямаше представа какво ще се случи.

— Нощен пазителю.

В живота на един Нощен пазител нямаше много мигове на неподправена радост. Вейл го беше осъзнал още много отдавна, така че не бързаше да приключи с този.

— Принц Джехал — повтори той, натъртвайки на всяка дума, — обвинен сте в заговор за подпомагане на враговете на кралствата. По заповед на Говорителката ви се отнемат всички титли и правомощия.

— Какво?

Джехал се надигна от стола си. Вейл сложи тежка ръка на рамото му, принуждавайки го да седне обратно. „Не можеш да си представиш какво удоволствие ми доставя това.“

— Ще бъдете отведен в Кулата на здрача. Там ще останете до края на дните си в очакване на присъдата на Говорителката.

По даден знак четирима от войниците на Вейл сграбчиха Джехал и го издърпаха от стола.

— Зафир! — викна той, но лицето на Говорителката беше студено. Тя дори не го удостои с поглед. — Нощен пазителю, пусни ме! Напълно съм способен да вървя сам. Няма къде да избягам.

Вейл не го погледна. Той снижи глас, така че само Джехал да го чуе.

— Вярно е. И признавам, бях впечатлен, че дори не трепнахте при вида на чудовището на принц Тихан. Но въпреки това, като се вземе всичко предвид, май предпочитам да бъдете завлечен, Ваше Височество.

Дворът на портата отвън беше пуст. Войниците вече се бяха върнали по стените и кулите. Вейл поспря, за да се огледа.

„Работа за цял ден, а едва започваме.“ Той вече беше наточил тежък меч за главата на кралица Шезира. Лесно би могъл да отсече и нечия друга. Надеждата умира последна.