Стивън Диас
Скалният крал (20)

18.
Скалният крал

Един по един те пристигнаха. Шестима Сайуси на гърба на двойка катраненочерни ловни дракони. Крал Наргон и двайсетима от ездачите му. Крал Силвалан и шестима от неговите Златни стражи. Из двореца се разнесе мълва, че принцеса Джаслин е зарязала гнездата си на север и идва със сто дракона. На другия ден драконите бяха двеста, после триста; после се чу, че идвала сама и инкогнито. Гнездата на Говорителката край двореца гъмжаха от драконите на Джехал, Сирион и останалите крале, но най-вече от тези на Зафир. Много от ездачите й сега бяха тук, както и почти всичките й възрастни дракони, и всички претърсваха Пурпурния хребет. Постоянно имаше поне дузина дракони на пост в небето над Елмазения дворец, в случай че предателите на Хиркалан отново изпълзят от пещерите си. От мястото си горе на портата Джехал наблюдаваше как всички те идват и си отиват. Той прекарваше все повече време там, загледан надолу към гнездата. Чакаше Нощния пазител. Изпречваше се на пътя на Вейл. Търсеше отговор.

„Отговор, който няма да получа.“ Пак беше там вечерта преди съвета, на който щеше да се реши съдбата на кралствата. Вгледа се надолу по протежение на крепостните стени, почернели от скорпиони. „Ако бях на мястото на Вейл, щях да запазя мълчание. Щях да оставя нещата да се развият и после да взема решението, от което имам изгода.“

Той въздъхна. Всъщност нямаше кой знае какво значение какво ще реши Нощният пазител. Е, освен ако не се тревожиш за дреболии като хилядите и хилядите хора, които щяха да загинат в една драконова война, и за десетките хиляди, които щяха да гладуват след това. Но стига тя да се задържеше на север, нищо особено значимо нямаше да бъде разрушено. По-лесно щеше да е, разбира се, да се гарантира, че съветът поначало ще вземе правилното решение. Наргон щеше да направи, каквото му се каже: и по-точно, каквото му кажеше кралица Фион, а след смъртта на Тиан Фион беше най-възрастната в рода на Джехал. Силвалан не беше глупак и нямаше да спечели нищо от смъртта на Шезира. „Обаче Сирион… Ти какво ще избереш? Виждам, че Зафир те е оплела, но не виждам с какво. Какво ти предложи? И доколко ще се поддадеш?“ Той беше посветил доста време на Сирион, беше се постарал до него да достигнат разни слухове. Подходящите слухове. Той беше ключът, но трябваше само да остане безмълвен. Бездействието би било достатъчно. „Дали да не ти кажа, че братовчед ти падна сам, че не беше блъснат? Бих могъл да ти кажа какво точно стана. Бих могъл да ти кажа, че аз го докарах до ръба на пропастта, досами бездната, но последната крачка направи сам. Бих могъл да ти кажа, че видях всичко. Дори бих могъл да ти покажа как. Заслужавам ли наказание заради това? Като се вземе всичко предвид, навярно би трябвало. Все пак да не забравяме отровите.“

Така в много отношения би било най-добре за кралствата. Да се изправи пред съвета и да им каже как точно е докарал Хирам до лудост. Да им каже за всичко, което е сторил. Като внимава да не намесва Зафир. Шезира ще бъде пощадена. Северът ще е умиротворен. Зафир ще е невинна и позицията й — стабилна. В най-лошия случай ще го прокудят. Ще бъде принуден да прекарва дните си в Устиярост със своята кралица. Нима и бездруго не искаше точно това?

„Не. Това е само част от онова, което искам, така че няма да стане.“

Джехал наблюдаваше как Нощният пазител обикаля стените и знаеше, че няма да получи отговор. Най-накрая той се оттегли в леглото си в Кулата на говорителя. Допреди броени месеци — леглото на Хирам. Но когато спеше в него, призракът на Хирам не си правеше труда да го безпокои. Вместо това винаги сънуваше дома си. Отдавна отминалите години, когато крал Тиан беше силен и здрав. Листра в прегръдките му. Тайтакеите и техните странни, великолепни подаръци. Последното, което беше сторил, преди да напусне Устиярост. Нощ подир нощ той виждаше себе си, надвесен над леглото с възглавница в ръцете, да гледа как угасва и последният лъч светлина в очите на баща му.

Само че този път фигурата не беше на баща му, а на Листра и възглавницата не беше възглавница, а нож, и леглото беше плувнало в кръв, и устата и очите й бяха зейнали от ужас, и тя се тресеше и гърчеше, и макар че сърцето му се изпълваше с ужас след онова, което беше сторил, не можеше да я остави така и вдигаше ножа, за да я довърши, заслепен от собствените си ридания, само че колкото и да се мъчеше, тя отказваше да умре, а писъците й ставаха все по-силни…

Кошмарът го събуди. Той лежеше в мрака на покоите си, втренчен в тавана над леглото, заслушан в хъркането на Каза, прислужника си. Сърцето му постепенно спря да блъска в гърдите. Отвън дворецът тънеше в тишина.

Той стана и отиде до прозорците, отвори ги и излезе на балкона. Покоите на Хирам, балконът на Хирам, където двамата с Шезира бяха стояли в онази съдбовна нощ. Тогава в тялото на Хирам вече имаше три различни отрови. Не би трябвало да е способен да се движи, и все пак се беше завлякъл навън. Там го беше заварила Шезира да бълнува безсмислици.

Джехал стоеше там, където беше стоял и Хирам. Той погледна надолу. Беше наблюдавал всичко през очите на малкия механичен дракон, сватбения подарък от Тайтакеите. Шезира дори не беше докоснала предишния говорител. Можеше да сподели това, ако пожелае. Но тогава щеше да се наложи да признае, че Хирам падна само защото той беше накарал дракона да полети право към лицето му. Мислеше си, че постъпва дяволски умно, а беше успял единствено да обърка един съвършен план.

Зафир се беше омъжила за Хирам. Хирам я беше направил говорителка. Трудната работа беше свършена. Хирам щеше да изгуби ума си през следващите месеци. Никой нямаше да се изненада, ако паднеше от собствения си балкон, след като вече дори не можеше сам да си бърше задника. Листра щеше да умре при раждането. Той и Зафир щяха да управляват заедно кралствата в продължение на две десетилетия. И повече, ако успееха да намерят начин. Враговете им можеше и да подозират нещо, но щяха да си останат само с подозренията.

Той въздъхна. Шезира нямаше да умре. Сирион щеше да се поколебае и да се въздържи. Наргон и Силвалан щяха да гласуват да живее. Зафир щеше да остане без подкрепа и да изгуби. И щеше да обвини него. Сега не беше моментът за нерешителност. Преди съвета и последствията от него, каквито и да бяха те, той трябваше да избере между любовницата и кралицата си, иначе нещата щяха да си продължат все така и преди да се усети, щеше да му се наложи да предотвратява друга драконова война. Не, една от тях трябваше да умре, и то скоро. Нямаше място за човечност, нямаше място за милост.

Той бавно се върна вътре. До зазоряване оставаше още час, но беше задушно и невъобразимо горещо и кошмарите нямаше да му позволят да заспи отново. Той срита Каза, за да го събуди.

— Донеси ми светлина! — нареди с отривисти жестове.

Нямаше смисъл да използва думи, Каза беше напълно глух. Говореха си със знаци, на измислен език, който само те разбираха. Каза припряно излезе и скоро се върна със свещ.

— Дрехи!

Джехал занесе свещта до маса край балкона и се разтършува наоколо, докато не намери перо, малко мастило и хартия за писма. Зад него Каза държеше туника и панталон. Джехал се облече. После отпрати прислужника. Седна и се втренчи в празния лист пред себе си.

„Лорд Метероа,

Оттеглям предходните си инструкции относно принцеса Листра.

Джехал“

Той се вгледа с ужас в думите, които беше написал. Така прости, така безобидни, така невинни сами по себе си, а щяха да съобщят на Метероа всичко, което трябваше да знае. Повече би било излишно. Наставникът на гнездата щеше да разбере точно какво се иска от него.

Джехал поклати глава. „Не мога да го изпратя. Думите може и да не издават значението си пред другите, но аз винаги ще знам какво съм сторил. Нареждам убийството на Листра.“

Думите си стояха на листа, като всички думи. Застинали, неподвижни, обвинителни. Той прехапа устна. „И точно това трябва да направя. Тя ми пречи и трябва да бъде отстранена. Такъв беше планът от самото начало и ако не си готов да го изпълниш, не биваше изобщо да се жениш за нея. Можеше да я отпратиш, когато така и не получи белия дракон, който ти бе обещан. Признай си, беше просто алчен. Типично за теб, никога не можеш да откажеш нещо, което ти се поднася на тепсия. Е, вече се възползва от нея по всички възможни начини, така че може да продължиш напред. Прости се с нея. Ожени се за Зафир. Наследи я като говорител. Не е нужно дори лично да държиш ножа, не и ако не искаш. Само кажи и Метероа ще го свърши вместо теб. Ти може да си на хиляда мили и ръцете ти да останат чисти като копринените чаршафи на Зафир.“

„Обаче май я обичам. Ето. Това беше самопризнание, нали?“

„Стига! У един крал няма място за чувства, забрави ли? Кой го беше казал, Джехал? Ти ли? Да, мисля си, че беше точно ти. Зафир е много по-добра в леглото. Възползвай се и бъди благодарен.“

„Листра носи наследника ми. Първородното ми дете. Син навярно. Син, който един ден ще носи короната на баща ми. Хайде де. Какво ще кажеш на това?“

Но нима беше нещо толкова специално? Първородно дете? Досега сигурно бе направил поне дузина копелета. Зафир откровено признаваше, че навярно е заченала поне два пъти от него, и двата пъти е пила една доза „Утринно вцепенение“, за да прокърви. Нима това беше по-различно? Ако Листра знаеше какъв е залогът, навярно дори би приела съдбата си. „Моят живот, за да спася майка си? Да, любов моя.“

Без дори да се замисля, той беше капнал разтопен восък върху листа. И тя стоеше и го чакаше, чакаше притискането на пръстена му да превърне думите в кралска заповед и да реши съдбата на Листра. Проблемът беше, че ръката му отказваше да помръдне.

„Това е глупаво. След минута восъкът ще се втвърди и ще трябва да го изстържа и да започна отначало.“

Той затвори очи. Не му оставаше много време за никой от множеството богове, които кралствата можеха да предложат. Повечето хора запазваха молитвите си за своите предци, но стигнеше ли се дотам, Джехал се сещаше единствено за баща си, пръскащ слюнка и безполезен. А дори и смъртта да беше възвърнала здравия разум на Тиан, Джехал никак не беше убеден, че е редно да се моли на някого, когото е убил, особено щом ставаше дума за убийството на друг. „Съвестта ли те гризе, синко? Не се моли на никого, преди да свършиш с мен, нали? Сега да не би да изпитваш зрънце вина? И по някаква причина си решил, че аз бих могъл да ти помогна?“ И все пак той не можа да се сети за никой по-подходящ, когото да помоли за опрощение.

Някъде над двореца, под първите лъчи на изгряващото слънце, изкрещя дракон. Два къси крясъка, последвани от един дълъг; при последния явно беше минал точно над двореца, и то ниско. Цялата кула се разтресе от гръмовното му преминаване.

Джехал се смръзна, а после изтича към прозореца. Никой здравомислещ човек не би сторил това, не и сега, не и при скорпионите на Нощния пазител, опасали крепостните стени. Долу се чуха викове, но не бяха разтревожени и когато Джехал извърна очи, видя, че драконът не е прелетял над двореца, а е кацнал в Двора на портата. Към него тичаха мъже с факли. Един ездач слезе и не дочака помощта на Люспест, нищо подобно. Хукна право към Кулата на въздуха. Към Зафир. Джехал заряза писмото. Нахлузи ботушите си и изтича от стаята, изскочи от Кулата на говорителя и също се втурна да търси Зафир. Когато стигна Кулата на въздуха, край него минаха войници, устремени в обратна посока. Той беше по средата на стълбището, когато заби камбана. Тревога. Още дракони. Затича се по-бързо и скоро пресрещна Зафир, облечена набързо, която идваше от срещуположната посока.

— О, знаех си, че ти ще си пръв — сопна се тя.

Тя забърза край него, не съвсем тичешком, но не и със спокоен ход. Джехал се завъртя и пое след нея.

— Пръв в какво?

— Започва война — на какво ти прилича?

— Какво? Нападат ли ни?

— Още не си крал, Джехал. Нямаш право на глас, но щом държиш да узнаеш, от Гръбнака на света настъпват дракони. Стотици дракони. На Алмири и Джаслин.

Джехал изсумтя.

— Сигурно има някаква грешка.

„Не, не, не, какви ги вършат.“

— Защо? Промъкнали са се в Гръбнака, за да не ги види никой. Смятат да нападнат двореца.

— Не може да бъде.

„Или може? Наистина ли са толкова дръзки? Ако е вярно…“

— Джехал, слушай ме внимателно, ще повторя съвсем бавно. Стотици дракони прииждат откъм Гръбнака на света. Идват насам. Вдигнали са се на война.

— Ако е така, шапка им свалям. Можем ли да ги спрем?

„Побъркали са се. Не може да имат достатъчно дракони. Не и при положение че толкова много от драконите на Зафир вече са тук…“

— Естествено, че мога да ги спра.

Вече бяха почти в основата на кулата. Умът на Джехал препускаше. Ако Нощният пазител беше прав, навярно Хиркалан бе начело на атаката. Но не беше възможно, нали? Хиркалан бе твърде обигран. Не би позволил на Джаслин да стори подобно нещо. Беше самоубийство.

— Познавам Хиркалан. Той ще чака и ще чака и ще чака, и ще удари чак когато е сигурен, че е настъпил моментът. Още не е. Той е предан на Шезира, а едно нападение сега би гарантирало смъртта й. Той би изчакал.

— А Джаслин е нетърпелива и не обича майка си кой знае колко. И какво?

— И какво? — Джехал се засмя, но преди да успее да каже нещо повече, втори вестоносец се хвърли на земята пред тях.

— Ваша Светлост! — задъха се той. — Не са северняците. Скалният крал е! Скалният крал пристига!