Стивън Диас
Скалният крал (19)

17.
Нежелано внимание

Вейл Тасан наблюдаваше как повдигат и последния скорпион на мястото му. Елмазеният дворец вече гъмжеше от тях. Той въздъхна продължително и доволно, като човек, постигнал точно това, което е искал. Червените ездачи бяха врагове на кралствата и Говорителката най-накрая се беше заела да ги смачка. От южните гнезда излитаха дракони и претърсваха Пурпурния хребет. Елмазените мъже бяха изкарани от казармите. Някои бяха пратени да се присъединят към драконовите ездачи в търсенето, но по-голямата част останаха да пазят Града на драконите и Двореца на говорителя. Беше получил всички оръжия, които поиска. Втори път никой дракон нямаше да се приближи достатъчно, за да изгори Кулата на говорителя. Ако го стореше, това би му струвало главата.

Бяха изминали седемдесет и четири дни, откакто върховният жрец Арух връчи на Зафир Елмазеното копие. Седемдесет и четири дни, отлетели за миг. Последният Нощен пазител, участвал във война, беше служил на лудия стар Анзуин във Войната на тръните и беше умрял в битката с Вишмировите дракони. Смъртта обаче не притесняваше Вейл. Притесняваше го, че три дракона, колкото и нищожни да бяха, бяха прелетели право през отбраната му и бяха изгорили Двореца на говорителя. Не можеше да вини Зафир за това, не и изцяло.

При пристигането на Червените ездачи върху стените бяха разположени петдесет скорпиона. Сега петдесет Елмазени мъже бяха екзекутирани и дадени за храна на драконите на Говорителката. По един от всеки отряд, който беше пропуснал. Все добри момчета. Как бяха могли да се провалят? „Как сме могли да се разсеем така, когато е наш дълг да бдим?“

Бяха неподготвени. Това не даваше мира на Вейл по цели нощи.

— Доволен ли си от постигнатото? — попита нечий глас зад него.

— Принц Джехал. — Вейл се обърна, падна на колене и се поклони. — Да, Ваше Височество. Напълно доволен.

Той остана със сведена глава и забит в земята поглед. Елмазените мъже, дори тези начело, в крайна сметка бяха просто слуги. Слуги на драконовите крале и кралици, принцове и лордове. Понякога това да си нисшестоящ и незабележим имаше своите предимства.

— Може да се изправиш, нали знаеш. Аз не съм Зафир.

— Както заповядате, Ваше Височество.

Той бавно се надигна, без да откъсва очи от краката на Джехал. „Какво ли иска? Нищо добро. Нищо добро не може да очакваш от Усойницата.“

— Кажи ми, Нощен пазителю, какво мислиш за съвета тази сутрин?

Вейл бавно поклати глава.

— Нямам определено мнение, Ваше Височество. Моята роля е единствено да ви служа.

— Това може и да мине пред Говорителката Зафир, но не и пред мен. Говорителят Хирам, доколкото ми е известно, някога ценеше мнението ти.

Вейл запази мълчание. Мълчанието винаги беше най-добрата стратегия. Думите само те вкарваха в беля. Особено с този тук.

— Е? Ценеше ли го, или не?

Вейл сви рамене.

— Не бих могъл да кажа, Ваше Височество. Само покойният ни господар може да каже доколко са му били полезни малкото слова, които е чул от мен. А той е мъртъв.

„Мъртъв е заради мен. По моя вина.“

— Така е. Ти му служи дълго време. Защо според теб той обърна гръб на Шезира?

— Отново не бих могъл да изкажа мнение, Ваше Височество.

„Заради теб. Заради теб и отварите ти и пастрока ти. Заради Зафир и защото в крайна сметка и той самият беше слаб като всички, когато остареят. Но няма да повтори грешката си.“

Вейл се намръщи. Трябваше да внимава с тези мисли — да не би да се превърнат от мисли в думи, а после и в действия и преди да се усети, да тръгне да блъска хората от балкони. Даже знаеше точно с кого би започнал. Той прехапа език.

Джехал се усмихна безстрастно и неискрено.

— Той беше добър говорител, според мен, почти до края. Навярно се е бил вкопчил в живота твърде здраво? Това ли е използвала Говорителката Зафир? Дали просто е била твърде красива, за да й устои, как мислиш?

— Вие навярно бихте могли да прецените това по-добре от мен, Ваше Височество.

Вейл вътрешно потръпна при собствените си думи.

„Мълчание! Помни, мълчанието е твоята защита.“

Очите на Джехал проблеснаха.

— Нима?

— Любовта към жените и дългият живот са две неща, от които ние от Стражата отдавна сме се отказали.

Джехал се засмя.

— О, тогава никога не бих могъл да стана един от Елмазените. Макар че наистина ме обърка. Край казармите ви има публични домове и мога да твърдя от богат личен опит, че някои от тях са наистина доста добри.

— Любовта към жените, принц Джехал. Отказали сме се от любовта, не от похотта. Ние сме мечове. Задоволяваме нуждите на плътта, когато ни връхлетят, и продължаваме напред.

— Студени думи, Нощен пазителю!

— Простете, Ваше Височество. — Вейл се поклони. — Това не са мои думи, нито са на някой пазител преди мен. Така ни е описал принц Лай.

— В „Законите“? Не мисля. Щях да го запомня.

— Принц Лай е писал и други произведения, не толкова известни или добре приети, Ваше Височество. Имам малка лична библиотека.

„Това пък защо го каза, Вейл? Прозвуча като самохвалство, а Елмазените мъже не изпитват нужда да се хвалят.“

Джехал наклони глава.

— Ти си просто удивителен. Особено за човек, който няма собствено мнение. Винаги съм се възхищавал на „Законите“. И ние имахме всичките му останали трудове в библиотеката, но после избухна пожар. Не знаех, че има оцелели екземпляри.

— Манастирът в Пясъка има най-пълната колекция, Ваше Височество. Аз имам едва няколко, но за мен би било чест да ви ги предложа.

„Ето, това стига ли ти? Сега ще си отидеш ли и ще ме оставиш ли на мира?“

— Ще се възползвам, Нощен пазителю, но не като подарък. Не бих отнел подобни съкровища от никого, особено пък от човек, който се е простил с любовта. Само войната ти е останала.

Джехал се обърна, но Вейл не бързаше да се отпуска. „Хирам го наричаше Усойницата, защото от устата му се лее отрова, но у него има и скорпионово жило, бих казал.“

И наистина, Джехал направи една крачка и после спря.

— Нощен пазителю, може ли да ти задам въпрос, по който мнението ти несъмнено е от значение? Колко дракона според теб могат да спрат скорпионите и легионите ти? Повече от три, надявам се.

„Няма да се хвана на въдицата.“

— Не мога да спра драконите, Ваше Височество. Само ездачите им.

— Колко ездачи тогава, Нощен пазителю?

— Отговорът на въпроса ви е в „Законите“, Ваше Височество, както несъмнено ви е известно. Един легион може да се пребори най-много с десет дракона и ездачите им, преди да се разпадне. Аз имам двайсет легиона. Следователно, на бойното поле, най-много двеста ездачи. Тук, зад тези стени и кули, може би двойно повече.

— Сигурен ли си?

— Никой не би могъл да е сигурен в подобно нещо, Ваше Височество. Никой никога не е опитвал.

— Ще бъде касапница.

— Дворецът и градът ще изгорят и повечето от нас ще загинат. Навярно всички. Но ние затова сме тук.

Джехал се засмя, макар че, изглежда, не виждаше нищо смешно.

— Тогава се подготви, Нощен пазителю, защото, когато Зафир изпрати Шезира на смърт, Северът ще ви обяви война. Най-личните им мъже ще загинат от стрелите ви, а тези кули и стени ще рухнат и ще изгорят, а с тях и твоите легиони. От вас няма да остане и помен. Всичко, което опази Хирам, ще лумне в пламъци. Той ще бъде запомнен като Големия глупак.

Вейл сведе глава.

— Ако Говорителката ни заповяда да се набучим на копията си, това и ще сторим.

„Човек би се почудил ти къде ще си, когато започне войната, принце. Тук с нас, за да браниш сърцето, което сплотява деветте кралства? Или ще наблюдаваш отдалеч и ще се разправиш с оцелелите? Нека позная.“

— Направете го, Нощен пазителю, направете го.

Джехал все още се усмихваше ехидно, когато отново тръгна да си върви. Вейл стоеше напълно неподвижно и едва се сдържаше да не изтрие усмивката му с юмрук. Поне Джехал не се обърна втори път.

Той изтика Усойницата от съзнанието си и се посвети на инспекцията на отбранителните съоръжения. Войниците му бяха поставили върху стените над триста скорпиона за по-малко от три дни и всеки от тях трябваше да е идеален — той не би се задоволил с по-малко. Наблюдаваше как ездачи обикалят двореца на коне и изстрелват от седлата хвърчила мишени. До края на деня с всеки скорпион беше стреляно. Всеки един от тях беше в изправност. Той знаеше кои отряди са улучили мишената с първия изстрел, кои са я улучили с втория и кои не са успели и ще трябва да се сменят. Вече щяха да се упражняват всеки ден, докато не приключи Съветът на кралете и кралиците и владетелите на кралствата не се разотидат по собствените си земи. Дълго след мръкнало той седя буден в малката си стаичка и гори факли, вглъбен в дежурства и разписания, втренчен в картите си, размествайки отрядите, за да разположи най-добрите в точките на двореца, които беше най-вероятно да бъдат нападнати. Уверяваше се, че ще е подготвен.

Беше на път да се признае за победен и да приеме, че някои решения ще трябва да почакат, докато поспи малко, когато вратата му бавно се отвори. Той вдигна поглед, като донякъде очакваше да види Джейрос, дошъл да опита отново да промени мнението му, но не. Пак беше Усойницата. Вейл незабавно застана нащрек.

— Видях светлината под вратата ти и разбрах, че още си буден.

Джехал мина покрай Вейл и се настани. С небрежна нетактичност той се загледа в картите и взе да ги прелиства.

— Мъчиш се да прецениш кога и къде ще нападнат Джаслин и Алмири?

Вейл присви пръстите на краката си. „Защо си тук и какво да направя, за да се разкараш?“

— Повече ме притеснява, Ваше Височество, че Червените ездачи може да се опитат да смутят съвета.

— И да обрекат кралицата си на още по-сигурна смърт? Защо да го правят?

— Вече ни нападнаха веднъж, Ваше Височество.

„Книгите. За тях е дошъл. Книгите на принц Лай. Ще ми е жал да се разделя с тях, но когато се налага, се налага.“ Той се зае да преглежда рафтовете.

— Да, така си е. Доколкото знам, ги води Ездач Хиркалан. Чудя се каква ли лудост го е обзела, за да изгори двореца. Винаги ми е правил впечатление на много разумен човек. Жалко само за чувството му за хумор. Понякога се чудя дали на север не правят нещо на децата си. Да не им отрязват някоя част, за да станат такива? Кралица Шезира беше същата, а що се отнася до дъщерите й… — Той се усмихна и поклати глава. — Направо не ми се говори.

Вейл свали три стари книги.

— Чух слух, че Хиркалан изоставил Червените ездачи преди седмици и го били виждали на север. Склонен съм да вярвам, че е истина. Разбирах какво целят с действията си, когато ги водеше Хиркалан. Сега изобщо не ги разбирам. Сами се погубват. Няма да изкарат дълго.

— Един враг е най-опасен, когато не разбираш основанията за действията му — усмихна се Джехал. — „Законите“, Нощен пазителю. Навярно е номер.

Вейл сви рамене.

— Ето, Ваше Височество. — Той остави трите книги на масата. — Обзалагам се на тези книги, че когато Червените ездачи паднат, няма да откриете сред тях Ездач Хиркалан. За тях сте дошли, нали?

Джехал го изгледа лениво.

— Не, Нощен пазителю, не дойдох заради тях.

Те се взряха един в друг. Вейл не каза нищо. „Мълчание, нали помниш.“

Дълго време се наблюдаваха взаимно в мълчание. Накрая Джехал проговори:

— Трябва да ти го обяснявам на прост език ли?

— Простете, Ваше Височество, но аз съм войник. Ние сме хора на действието, не на лукавството. Не ни бива много с намеците и инсинуациите. Освен книгите, нямам представа какво може да искате от мен, Ваше Височество. Да, най-добре на прост език.

Джехал се намръщи, сякаш се чувстваше объркан.

— Хирам ме мразеше, а и аз не го обичах много-много. Чудя се защо ли ме тревожи фактът, че всичко ще бъде съсипано. — Той въздъхна и поклати глава. — Наистина ли си толкова глупав, Нощен пазителю? Не, не мисля.

Вейл стоеше напълно неподвижно. Не проговори, просто чакаше. Усойницата или щеше да си тръгне сега, или да каже онова, за което е дошъл. И после да си отиде.

Джехал цъкна с език.

— Всъщност, бих казал, че си един от най-проницателните в Съвета на говорителя, Нощен пазителю, макар че признавам, това не е кой знае какъв комплимент. Добре тогава. — Той отново се намръщи. — Дойдох да те помоля за помощ.

— Живея, за да служа, Ваше Височество.

— И точно в това се състои проблемът, Нощен пазителю, защото помощта, която ще искам от теб, налага да пренебрегнеш службата си и ще ти коства главата, ако бъдеш разкрит.

Безмълвен и неподвижен. „Остави го той да говори, не казвай нищо.“

— Така. Ако съветът прати кралица Шезира на смърт, ще има война. Червените ездачи са само началото. Не си ли съгласен?

Вейл не отговори. Той запази лицето си безизразно и неподвижно и със задоволство видя как устните на Джехал се присвиват раздразнено.

— На прост език. Да, да, добре. Шезира има три дъщери. Кралица Алмири сега седи на трона в Равношпил и несъмнено помага на Червените ездачи. Зафир скоро ще има и доказателство. Предстоящата кралица Джаслин седи на трона на Шезира и е сгодена за глупавия син на крал Сирион. Две кралици и един крал. Три кралства и много дракони, и всички те вече са бесни на Зафир. И на мен всъщност, но се съмнявам, че това е от значение в случая.

Пак този проблясък на раздразнение. Или беше нещо друго? Дали не беше…? Вейл усети как у него се надига неочаквано вълнение. Джехал беше нервен. Може би дори уплашен.

Джехал раздразнено тропна с крак.

— Ти знаеш всичко това. Ако убийството на Шезира не е достатъчно да вдигне Севера на война, Зафир ще поиска главата и на Алмири. Мислиш ли, че собствените й сестри ще я изоставят? — Той поклати глава. — Само ако кралица Шезира седне на полагаемия й се трон, всичко това ще престане. Тя не би позволила кралствата да бъдат разпокъсани от война, независимо колко е била уязвена. Останалите… — Той сви рамене. — Кой знае? Така че ето и избора ти, Нощен пазителю. Може да седиш и да гледаш отстрани как Говорителката руши всичко, което си се клел да защитаваш. Или може да действаш.

Устата на Вейл беше пресъхнала. Той усети, че главата му се замайва. „Джейрос бих могъл да разбера, но теб? Защо си въобразяваш, че би ме заинтригувал с подобно нещо, при положение че несъмнено мислиш само за себе си? И все пак се хващам, че още те слушам. Защо? Защо не викна собствените си хора да арестуват този предател?“

Той тръсна глава, за да прогони въпросите.

— И какво точно предлагате да сторя, принц Джехал?

„Това е. Заслужавам да ме обесят дори само заради този въпрос.“

Джехал сбърчи нос.

— Искам от теб единствено това, което Елмазените мъже правят по принцип. — Той оголи зъби. — Да бъдеш бдителен. Да не изгубиш още един говорител, Нощен пазителю. Да я наблюдаваш, да я следиш постоянно. Дори това да означава да пренебрегнеш някои други. — Гримасата му най-накрая се превърна в усмивка. — Мисля, че си достатъчно умен да ме разбереш.

Той вдигна ръка, сякаш да даде знак на Вейл да не отговаря. Ненужен жест, тъй като Вейл нямаше такова намерение.

— О, и не бързай да се радваш, Нощен пазителю. Каквото и да се случи, бъди сигурен, че ще съм твърде далеч, за да ме засегне. Най-много да убиеш неколцина мъже, които искат единствено да има мир в кралствата.

Кимна отривисто и се измъкна обратно през вратата. Вейл остана напълно неподвижен и го проследи как си отива.

„Ето един принц — каза си той с нотка на развеселено удивление, — който се мисли за далеч по-умен, отколкото е всъщност.“

Той остави думите на Джехал да кръжат из главата му няколко мига, докато реши какво да предприеме. После се зае да оправи безпорядъка, в който бяха оставени картите му.