Стивън Диас
Скалният крал (18)

16.
Говорителката Зафир

Тя беше във вихъра си, когато се ядоса, и колкото повече нарастваше гневът й, толкова по-великолепна изглеждаше. Джехал я наблюдаваше с безмълвна възхита. Беше невероятно забавно. В днешната развлекателна програма Джейрос, изпълняващия длъжността главен алхимик на Ордена на Люспестите, образно казано, го одираха жив. Вчера беше ред на Тасан. Нощният пазител, изглежда, беше станал редовна жертва на жлъчта на Говорителката. „Така и трябва. Аз досега да съм го овесил на бесилото. Десет хиляди непобедими войници пазят двореца, а виж го в какво състояние е! Трябваше сам да отнемеш живота си и да спестиш на всички ни неудобството да ти гледат физиономията.“

— Неприемливо!

Зафир вече беше скочила на крака, но сега грабна празния бокал за вино от страничната облегалка на трона си и замери с него главния алхимик. Имаше точен мерник и щеше да улучи Джейрос право в лицето, ако не се беше навел. Вокалът издрънча на пода зад него и остана там. Никой от прислужниците, които обикновено бързаха да разчистят ненужните бокали и посуда, не помръдна и на инч.

Последва миг тишина. Джейрос беше поруменял и трепереше, но дали от страх или от гняв, беше трудно да се каже. Навярно доста любопитна смесица от двете, защото нравът на Зафир беше както избухлив, така и непредвидим. Джехал запази каменно изражение, но вътрешно се беше ухилил до уши. „Мятане на бокали, спортът на кралете. Колко ми липсваше…“ И Джейрос, и Говорителката, изглежда, се бяха упражнявали усилено, докато е отсъствал. Може би дори бяха репетирали.

Мълчанието се проточи. Той усещаше как напрежението между Говорителката и нейния главен алхимик расте и расте, докато дори въздухът между тях сякаш се мъчеше да се махне от пътя им. Той се изправи с въздишка. Мигновено усети как през залата преминава вълна на облекчение. Слава на предците за принц Джехал. Напоследък доста често беше поемал тази роля, едва ли не от мига, когато кацна сред руините на Елмазеното гнездо. Нападението на Червените ездачи беше просто драскотина, повърхностна и бързо зараснала, но гордостта на Зафир бе наранена жестоко.

„Виждаш ли какво става, като не ме слушаш? Не че това ще е от полза. Макар че с удоволствие бих ти го казал.“ Той се поклони на Говорителката Зафир.

— Ваша Светлост.

Отне й по-дълго от обичайното да му кимне с неохота и да седне обратно на трона си. После скръсти гневно ръце. Джехал се извърна към главния алхимик. Погледът на Джейрос беше едновременно умолителен и неотстъпчив.

— Съветът на кралете дава думата на принц Джехал! — изрева дворцовият глашатай.

Джехал потръпна. Да наричаш този фарс „съвет на кралете“ беше нелепо, но такава си беше Зафир. Названието поне беше принудило крал Сирион да напусне своята кула и да дойде в залата.

— Грандмайстор Джейрос. — Джехал го удостои с усмивка. — Да поговорим разумно. Никой не държи Ордена отговорен за Червените ездачи, които и да са те…

— Надявам се! Те изгориха…

— Неколцина от Ордена. Знам. Всички знаем. — Джехал остави усмивката си да угасне. — Моля, не ме прекъсвайте, докато говоря. Не се отразява никак добре на настроението ми. Ако го сторите отново, просто ще ви оставя сам да разрешите спора си с Говорителката. Несъмнено винаги сте искали да огледате по-отблизо подземията под Стъклената катедрала.

Лицето на Джейрос премина от алено в пурпурно.

— Как смеете да ме заплашвате, принце! Само един Съвет на кралете може…

Преди да успее да довърши, Зафир отново скочи на крака.

— Това нали е Съвет на кралете, стари глупако! — кресна тя.

Джехал забеляза, че ръката й търси какво друго да запрати. Нож навярно?

Джейрос направи крачка напред.

— Тогава къде са кралете? — кресна той в отговор.

Зафир слезе от трона си и запристъпва към него, крачка по крачка.

— Искаш ли да довлека кралица Шезира и крал Валгар от килиите им? Принц Тихан е тук от името на крал Валмеян. Крал Тиан е мъртъв, а принц Джехал още не е коронован. Крал Силвалан все още не е благоволил да отвърне на призива ми, а крал Наргон предпочита да ни остави да разрешим този проблем без негово участие. Какво очакваш да направя?

Джейрос изсумтя.

— Затворници и принцове. Пак питам, къде са кралете? Къде са кралиците?

— Крал Сирион е тук — прогърмя гласът на Зафир, — а аз съм кралица!

Последва пореден миг мълчание. Джехал го наруши, започвайки бавно да ръкопляска. „Преди някой от вас да е направил нещо непоправимо глупаво.“

— Браво, грандмайсторе, браво. Лесна победа, но затова пък смело извоювана. Да, Говорителката Зафир все още не е определила наследник на собствения си престол и не е предала короната си. — Той стрелна Зафир с поглед, който й казваше да замълчи. Напоследък рядко можеше да разчита, че ще изпълни молбите му, но в този случай тя го стори. — Поздравявам ви за куража.

Грандмайстор Джейрос направи крачка напред.

— Докато тя не…

— Но не и за далновидността! — излая Джехал. — Къде нападат Червените ездачи? Южно от Пурпурния хребет. Владенията на кралица Зафир, владенията на говорителя и по границата между тях. Един от добре известните закони на войната, споменат в първа глава на „Законите“ на принц Лай, е, че за да е успешна една военна кампания, е нужен пълновластен командир. По-разумно е кралица Зафир да запази короната си, докато тези отцепници не бъдат разгромени. Убеден съм, че щом това се случи, тя с радост ще посочи свой наследник.

Той отново стрелна с поглед Зафир. „Гледай да го сториш.“

— Принц Джехал… — поде Джейрос.

— Червените ездачи летят на гърбовете на дракони, грандмайсторе. Какво ще се случи, ако тези дракони не получават от вашите отвари, грандмайсторе?

Джейрос завъртя очи.

— Както е добре известно на всички ни, ще подивеят. Ще се обърнат срещу собствените си ездачи.

Което беше само върхът на айсберга, но само толкова би признал главният или кой да е друг алхимик — освен навярно пред Съвет на кралете, на който реално присъстват крале.

— След като това очевидно не се е случило, трябва да приемем, че те получават отварите ви, грандмайсторе. Кой приготвя отварите?

— Орденът, разбира се.

— Някой друг? Навярно бихте изказали предположение, грандмайсторе? Кой снабдява тези бандити с вашите отвари?

Алхимикът изсумтя и издаде долната си устна.

— Не бих могъл да предположа. Те откраднаха завидно количество от гнездата на Говорителката. Колкото до останалото, разпитайте помежду си. Разпитайте кралете и кралиците в знаменития си съвет.

Гласът му прозвуча малко несигурно; беше достатъчно умен да разбере какво цели Джехал с тези въпроси.

— Отварите са си ваши, грандмайсторе, затова питам вас. Несъмнено ще се допитаме до владетелите и владетелките на кралствата, но нима не е възможно онези ездачи да имат приятели във вашия Орден? Изменници или не, те определено са влиятелни мъже от влиятелни семейства.

„Не че семействата им ще знаят какви ги вършат, тъй като наказанието несъмнено ще засегне жестоко целите им родове.“

— Нелепо.

— Нима? — Джехал вдигна вежда. — Не звучите напълно убеден.

— Орденът никога не би…

Джехал виждаше какви мисли минават през главата на главния алхимик. Мислеше си, че почти без съмнение е прав. Че почти без съмнение няма изменници сред членовете на Ордена. Че почти няма от какво да се бои. Но си мислеше и за последствията, ако едно от тези „почти“ се окаже невярно. Катастрофални поне за него, без всякакво съмнение. Мислеше си и за Джехал, за онова, което знаеше за принца, кръстен от Хирам Усойницата, принца, който все излизаше сух от водата и знаеше тайни за хората, които дори те самите не знаеха. Джехал го остави да се поти секунда-две, преди да заговори с най-благоразумния си тон:

— Съветът на кралете ви моли единствено да прегледате запасите си от отвари, грандмайсторе.

— Да броите, грандмайсторе — процеди Зафир жлъчно.

Джейрос тропна с крак.

— Да не мислите, че вече не го правим? Прекарах месеци — месеци, в опити да преброя всички дракони в кралствата, за да установя дали избягалата от кралица Шезира женска — той изгледа злобно Джехал — е жива или мъртва. Изобщо имате ли представа колко трудно се броят дракони? И въпреки това ме молите да броя отвари? А и честно казано, както този съвет би трябвало отлично да знае, почти всичките ми алхимици са постоянно заети да ги приготвят.

Джехал се усмихна.

— Червените ездачи не са някакви си местни метежници, грандмайсторе. Те нападат Говорителката, нападат всичко онова, което символизира тя, а оттам и всичко, което символизирате вие. Моля ви единствено, грандмайсторе, да ни кажете кой поръчва повече отвари от обичайното. Защото не може да не знаете. Ако не знаете, значи сте пренебрегнали задълженията си, а съм уверен, че случаят не е такъв. Получим ли отговора ви, ще знаем откъде подновяват запасите си.

— Все едно вече не знаем. Крадат от гнездата на Говорителката!

— Само оттам ли, грандмайсторе? Тогава бихте ли ни показали отчетите, които са ви довели до този извод?

За секунда Джейрос просто стоеше отпред и трепереше. После сведе глава.

— Ще бъде направено.

— И да е скоро, грандмайсторе — сопна се Зафир. — По-скоро.

Съветът премина към други въпроси: възстановяването на гнездата, подготовката за посрещането на останалите крале и кралици, предстоящият съд. Джехал наблюдаваше иззад полуспуснати клепачи. Основно наблюдаваше крал Сирион, който изглеждаше така неспокоен, сякаш беше седнал върху мравуняк. „Намерила ти е цаката, а? Каквото и да ти е предложила, явно си е струвало. И сега чий лагер ще избереш, когато те избутат от ничията земя?“ Най-вероятно крал Сирион си мислеше същото за него самия. „Само дето аз не приличам на човек, разкъсван от колебания. Или приличам?“

Съветът постепенно се разпръсна. Сирион побърза да се върне в кулата си. Зафир обикновено правеше същото, пренебрегвайки компанията на Джехал, но днес се застоя. Джехал преброи погледите, които се извърнаха да я проследят. Тирин, братовчед й Сакабиан, дори принц Тихан. „Заминах съвсем за кратко и те вече душат след нея като след разгонена кучка.“

— Поразходи се с мен — покани го тя и му предложи ръката си.

Поведе го навън, на открито. Стените и кулите на двореца гъмжаха от скорпиони и Елмазени мъже, а над главите им кръжаха дузина дракони, постоянно на пост. Повечето нанесени от Червените ездачи щети бяха заличени, но Кулата на говорителя още носеше следи от нападението; по-ниските етажи, включително и Залата за аудиенции, все още се разчистваха. Зафир беше привикала едва ли не всички занаятчии от Града на драконите в стремежа си да я възстанови навреме за съдебния процес.

— Приключи с наемниците, а? Предупредих те, че тези Червени ездачи могат в един момент да се окажат неконтролируеми — отбеляза Джехал.

— Вече не са голяма заплаха. Наистина вдигнаха ужасен шум и предизвикаха бъркотия, но са станали неблагоразумни. Сигурно им е коствало поне една трета от хората им, а аз вече си върнах всички дракони и дори се сдобих с още. Но е вярно, че ме направиха на глупачка пред съвета. Дотегнаха ми вече. Искам да се отърва от тях.

Тя се извърна, за да го погледне.

— А като споменах съвета, не помня да съм те канила, принц Джехал. Струва ми се, че каних крале и кралици.

— Звучиш като Джейрос.

— А ти трябваше да си стоиш у дома и да си играеш с красивата си гургулица. Как е тя? Все така ли се перчи с красивата си перушина?

— Не е красива колкото твоята, Зафир.

Тя го изгледа с вдигнати вежди.

— О, и ти затова ли се върна?

— Разбира се, защо иначе?

— Тогава не мога да не се почудя защо изобщо замина. Макар че действително чух слух, че някой починал.

— Може и да съм го споменал. Оказва се, че съм станал крал след последната ни среща.

Зафир се засмя — красивият звън на разбиващ се кристал.

— Не си крал, докато аз не те обявя за крал.

Джехал посочи Стъклената катедрала.

— Тогава ме обяви.

Тя се усмихна.

— Предполагах, че ще се върнеш. И аз очаквах да чуя, че някой е починал. Всъщност имах доста конкретни очаквания в това отношение. Новината за кончината на баща ти ме натъжи и разочарова. Много тъжно ме разочарова. Имаше ли свидетели? Трябва ли да изправя и теб пред съда? Или си бил изключително внимателен?

„Понякога — помисли си Джехал — животът би бил много по-прост, ако се поддам на импулса да увия ръцете си около деликатната й шия и да стискам, докато не млъкне.“

— Крал Тиан си отиде в мир, както ще установиш и сама. Сега Устиярост се нуждае от крал и съответно аз се нуждая от корона.

— След съвета, Джехал. Не преди това.

Джехал сви устни. После бавно кимна.

— Значи ще поискаш главата на Шезира.

— А ти ще се опиташ да ми попречиш да я получа.

— Ами да, Ваша Светлост. Понеже нямам никакво желание да видя кралствата разкъсани от война, като нищо може да го сторя. И тъй като несъмнено ще успея, може да демонстрираш малко от благоволението, за което ти споменах, вместо да се покажеш като глупачка пред кралете и кралиците. Точно аз би трябвало да съм ти съюзник, Зафир. Устиярост и Възвишенията винаги са стояли рамо до рамо. Дори във Войната на тръните на страната на Вишмир са се били поне толкова рицари от Кралството на Жътвата, колкото и срещу него. А и какво са всички тези северняци — все потомци на кръвните магове.

Зафир присви устни.

— История ли, Джехал? Ще ти припомня малко история. Възвишенията са сърцето на кралствата. Там се е появил Сребърният крал. Там е опитомил драконите. Оттам са управлявали кръвните магове. Оттам е управлявал и Орденът на Люспестите. Дори след като Нарамед изградил Елмазения дворец и Града на драконите, ние пак сме били сърцето на всичко. През повечето от тези векове Устиярост е бил само колиби и кал.

Джехал сви рамене.

— А я ни виж сега. Ти си задръж историята, аз ще си задържа богатствата. И двамата обаче имаме достатъчно дракони.

Зафир изсумтя.

— Искаш да пусна Шезира, така ли?

— Да.

— Да оставя над нея да тегнат съмнения? Да оставя света да се чуди? Паднал ли е Хирам, или е бил блъснат?

— Виждам, че помниш.

— Отговорът ми е не.

Джехал оголи зъби.

— Тогава нямам търпение да те засрамя пред съвета.

— Няма да си там, принце.

— Въпреки това.

Зафир застина. Обърна се и го изгледа с широко отворени, откровени очи.

— Сега враг ли ще ми бъдеш, Джехал?

Джехал постави длан отстрани на врата й, вековният жест на братство.

— Аз съм най-добрият и най-верният ти приятел, любима. Ще познаеш враговете си на съвета, защото те ще са онези, които ще скочат и ще се развикат одобрително, когато ги призовеш да погубят кралица Шезира.

Тя отстъпи крачка назад, отдръпвайки се от ръката му, и поклати глава.

— Не. Враговете ми ще са онези, които се опълчат на волята ми. И няма да им простя, принц Джехал. Които и да се окажат те.