Стивън Диас
Скалният крал (17)

15.
Дългът на кралете

Джейрос, временно заемащ длъжността главен алхимик, открехна вратата на стаята си, надникна в празния коридор и се измъкна навън като ученик. Едно гласче в главата му се присмиваше на глупостта му. Така нямаше да постигне нищо. Някой щеше да го види как се промъква в мрака и да заподозре нещо. Ако просто беше отишъл посред бял ден там, закъдето бе тръгнал, на никого нямаше да му мигне окото.

Гласчето обаче не го спря. Само го направи още по-предпазлив. „Забравяш — каза той на себе си, — че съм вършил подобни неща и преди.“

„Когато си бил десетгодишен — сопна се гласчето. — Когато си бил малко момче, а така правят всички малки момчета.“

Той стигна края на коридора, който водеше до стълбище. Кулата на портата всъщност се състоеше от две кули, по една от всяка страна на двойка дървени крила, наречени Драконовите порти. Портите сами по себе си бяха по-големи от някои замъци. Бяха високи близо петдесет фута, което ги правеше двойно по-високи от стените около по-голямата част от двореца. Бяха обковани с желязо и щом се затвореха и залостеха, беше нужно стотина мъже да се трудят около час, за да ги отворят. Напълно отворени бяха толкова широки, че през тях би могъл да премине всеки дракон в кралствата.

Той се укори. „Сега вече преувеличавам.“ Взря се в тъмното стълбище и напрегна слух, мъчейки се да дочуе стъпки. Когато не чу, заслиза на пръсти надолу. Алхимиците живееха на горните нива на източното стълбище. За да иде там, където искаше, се налагаше да слезе чак до долу, да премине покрай портите и да се качи горе по западното стълбище. И всичко това, без да го забележат.

Да се върнем на портите. Портите му даваха нещо друго, за което да мисли. Те бяха, по своя собствен ненатрапчив начин, едно чудо. Нямаха панти, защото никой никога не беше правил панти, достатъчно големи или достатъчно здрави. Вместо това се въртяха на ос, като тежестта им се уравновесяваше от огромни железни и оловни противотежести. Само че дори това не беше достатъчно, защото никой не би могъл да изгради ос, способна да понесе подобна тежест, без да се строши, така че по-голямата част от тежестта на вратите и противотежестите се поемаше от редица стоманени въжета, прикрепени към двойка масивни каменни стълбове, разположени от двете страни на оста. Говореше се, че при построяването на двореца преди близо триста години портите отнели толкова време, колкото цялата останала част от строежа. Кулите на портата бяха толкова огромни именно защото трябваше да поддържат портите. Понякога алхимиците се шегуваха, че плетеницата от стаи, коридори и стълбища във вътрешността на кулите служи просто за запълване на излишното пространство.

Готово. Беше стигнал долния край на стълбището, без да го види някой. Поне засега. Той отключи вратата към Двора на портата, отвори я, заключи я отново и потъна в топлия нощен въздух. Никой не гледаше, но все пак една от онези митични отвари за невидимост щеше да е добре дошла.

Той притича от източната към западната кула. Нямаше как да избегне стражите, които стояха на пост пред портите — портите вътре в портите, които позволяваха хора и коне, а дори и каруци и фургони да влизат и излизат, без да се налага да се отварят самите Драконови порти. Но в мрака, с нахлупената на главата му качулка, те нямаше да го познаят. Той ги заобиколи отдалеч и никой не го спря. „Жалък си — присмя се вътрешният му глас. — Като че ли изобщо има значение.“

Само че имаше значение. И то голямо. Той отвори вратата към западното стълбище. Тази врата никога не се заключваше, защото водеше към квартирите на офицерите и висшите служители от Елмазената стража и никой не би се осмелил да стъпи на подобно място без основателна причина. Джейрос изтича нагоре по стъпалата възможно най-бързо, почти до върха, и потропа на една врата. Опасяваше се, че предвид късния час може да се наложи да тропа няколко пъти, но вратата се отвори сама. Дори не беше затворена докрай.

— Грандмайсторе.

Нощният пазител седеше на наклонен назад стол с висока облегалка, вдигнал босите си крака на малка масичка и присвил очи към книга, която държеше на ръка разстояние от лицето си.

— Мислех, че ще спите.

— Ние никога не спим, забравихте ли?

Вейл Тасан бавно се наведе напред, свали крака от масичката и остави там книгата. Джейрос не разбра дали го казва на шега, или говори сериозно.

— Трябва ви тайтакейски монокъл — каза той, за да смени темата.

— Не, не ми трябва. — По устните на Вейл заигра лека усмивка. — Трябват ми книги, написани с по-едри букви. Нощният пазител не може да носи монокъл.

— Може, поне в уединението на собствените си покои.

Джейрос влезе и затвори вратата зад себе си. Когато се обърна, Вейл го гледаше многозначително.

— И за какво уединение по-точно говорите, грандмайсторе? Както виждате, за хората ми и приятелите ми вратата ми е винаги отворена.

— Е, сега е затворена.

Джейрос потърси ключалка или резе, но не откри.

— Нужни са ми няколко мига от времето ви, Нощен пазителю. — Гримасата му се смекчи и той разсеяно прехапа кокалчето на пръста си. — Нужен ми е слушател, както изглежда.

— Тогава вървете при Арух. — Вейл поклати глава и понечи да се върне обратно към книгата си.

— Не, вие сте този, който трябва да ме изслуша, Нощен пазителю. Кому служите?

— Що за странен въпрос. — Вейл наклони глава, а после бавно се изправи на крака. — Служа на Говорителката, грандмайсторе. Аз съм нейният меч и нейният щит. Следвам волята й и преследвам враговете й. Това е пълната и единствената ми цел. Желаете ли питие? Аз самият не пия, но посетителите ми понякога изявяват желание. Имам колекция от плодови вина, за които твърдят, че били отлични, и би било жалко да се похабят.

— Не!

Джейрос направи няколко бързи крачки към вътрешността на стаята и затърси къде да седне. Виждаше се единствено стол до покрита с карти маса. Направи още една крачка, но усети върху ръката си длан, която го възпря и го дръпна назад.

— Тази маса е за Елмазените мъже — отбеляза Вейл тихо. — Вземете моя стол. Аз ще седна на пода. Свикнал съм.

— Учат ли ви на история, когато ви правят войници? Не ми се вярва.

— Учат ни да се бием и да се жертваме за другарите си — отвърна Вейл меко. После хвърли поглед на стените наоколо, покрити с полици, книги и свитъци. — Но аз понатрупах допълнителни знания през годините.

— Знаете ли как е възникнал Орденът на Люспестите?

Вейл се усмихна.

— Не. Знам поне половин дузина различни истории, които описват как е възникнал Орденът. Всички те твърдят различни неща и всички са доказуемо неверни, или поне отчасти. Вие знаете ли, грандмайсторе? С коя версия сте дошли да ме залъгвате тази нощ? Тази, според която алхимиците са ни повече, ни по-малко от кръвни магове под друго име? Онази, според която сте ги посекли, или другата, според която сте ги прогонили? Кои сте днес? Доблестни герои или черни злодеи?

Джейрос стисна юмруци.

— Ще ви кажа кои сме. Ние сме онези, които поддържат драконите покорни. Не вие, не Говорителката, не владетелите и владетелките на деветте кралства. Ние. Без нас никой от вас не струва пукната пара. Всички ще измрете за броени мигове. Да, ние сме наследници на кръвните магове. Нашата магия се корени в тяхната. Ние сме потомци на неколцината, взели страната на онези, които след разгрома на кръвните магове щели да станат крале и кралици на деветте кралства.

Вейл дружески се усмихна.

— Според всички истории, които съм чел, кръвните магове искали жертви, за да умилостивят драконите. Техният контрол над чудовищата изисквал кръв, и то много. Стотина убити всяка седмица. Тази цифра се споменава в не една история. А сега вие ползвате отвари. Изобщо ли не ви трябва кръв?

— Станете алхимик и ще разберете — сопна се Джейрос. — Нали държим драконите в подчинение. Това ни е работата и това трябва да знаете. Преди всичко. Над всичко. Вашите истории споменават ли как Нарамед станал първият говорител?

— В това отношение са доста по-единодушни.

— Деветте кралства били пред прага на войната. Ние сме избрали Нарамед. Ние. Алхимиците. Ние сме застанали зад гърба му и сме го поставили начело. Той е бил достатъчно мъдър да разбере какво правим и защо. Говорителят държи юздите на владетелите и владетелките на деветте кралства, за да можем ние алхимиците да си вършим работата без спънки. Това е целта на говорителя. Те са арбитри, нищо повече. Повечето, дошли след него, не са го разбирали и никой освен самия Нарамед не би го признал, но ние не служим на говорителя. Говорителят служи на нас.

Вейл се изкиска.

— Не мисля така, грандмайсторе, но може да изпитате теорията си на следващия съвет и да видим докъде ще стигнете.

— Говорителят служи на кралствата, Вейл. Както и аз. Както и вие. Всички имаме един и същ господар. Нали знаете, на теория, според всички закони на Ордена, служим на Арух. И двамата.

Вейл замълча за миг. Когато проговори, гласът му беше много тих, почти шепот:

— Признавам, че част от думите ви са истина. Първите Елмазени мъже се заклели на Нарамед, защото разбирали каузата му. Бил се отказал от драконите си и от властта, която те носели, за да служи като посредник в споровете между други крале. Историята, която всички си мислят, че знаят, е как Нарамед убил дракон с голи ръце.

Той наклони глава и изгледа Джейрос, подканяйки го да възрази.

— С Елмазеното копие, Нощен пазителю. Така гласи легендата. Само че не е истина.

— Не. — Вейл се усмихна и подпря ръце на хълбоците си. — Защото не е бил Нарамед; бил е друг воин. Безименният герой. Всички останали владетели, които сега наричаме крале и кралици, били просто главорези, при това безжалостни. Дори онези, които били достатъчно умни да осъзнаят мъдростта на Нарамед, не биха се съобразили с нея. Затова ние сме им показали мощта му. Ние. Елмазените мъже. Дори ние не знаем името на мъжа, убил дракона, но го тачим много. Бил е най-големият герой. Отстъпил е мощта на името и делата си на Нарамед. Ние сме им показали, че можем да убием драконите им, и затова те свели глави пред Нарамед. Пътували сме от гнездо на гнездо, за да предадем посланието му. На Убиеца на дракони.

Вейл се залюля на пети. Вече не гледаше Джейрос, а някъде далеч назад в миналото.

— Да не ми се размекнете сега, Нощен пазителю.

Джейрос си пое дълбоко дъх и млъкна. Елмазените мъже едва ли не боготворяха историята си. Орденът имаше друга версия, която споменаваше доста повече драконова отрова, но крайният резултат беше същият. Беше възнамерявал да я сподели с Нощния пазител, но погледът в очите му го разколеба. Вместо това се спря на нещо друго.

— Хубава легенда си имате. Но помислете. Вашите истории описват самотни мъже, които убиват дракони с мечове и брадви. Нима това е възможно? Един-единствен мъж не би могъл да убие възрастен дракон. Дори най-добрите ви войници никога не биха могли да го постигнат. Не и със силата на мишците си. Онзи мъж трябва да е бил доста находчив, не мислите ли?

— Бил е единствен по рода си подвиг. Не би могъл да се повтори. — Вейл се върна в настоящето. — Какво точно целите, грандмайсторе? С радост бих дискутирал по-често историята с вас, но подозирам, че имате нещо конкретно наум. Проблемът при вас алхимиците е, че до такава степен сте свикнали да увъртате, че сте забравили как се пита направо.

— Искам да ви внуша определен начин на мислене.

— Тогава нека ви спестя смущението да се оплетете още повече в кълчищата. Ще се съглася с вас, зад тези четири стени и никога отвъд тях, че по отношение на Говорителката Зафир има още доста какво да се желае. При все това, дойде ли който и да било в стаята ми късно посред нощ и започне ли да намеква, че трябва да се включа в някакъв заговор с цел да се отървем от нея, ще се почувствам длъжен да я уведомя и тя без съмнение ще се погрижи той да бъде убит или нещо също толкова неприятно. Аз служа на говорителя, грандмайсторе. Заповеди. Стражата се подчинява на заповеди. От люлката до гроба. Ни повече, ни по-малко. — Той се усмихна и този път в усмивката му нямаше нищо дружелюбно. — Това е нашето кредо.

Джейрос поседя напълно неподвижен и смълчан няколко секунди. После си пое дълбоко въздух и много бавно го издиша.

— Но чии заповеди, Нощен пазителю?

— На говорителя, грандмайсторе.

„Май си го търсех.“ Той обаче не стана.

— Аз знам как се става един от Елмазените мъже. Вие знаете ли как се става алхимик?

Вейл въздъхна и изражението му стана по-сурово. Джейрос вече не беше добре дошъл, личеше си.

— Всяка година гледам как хиляди отчаяни хора и бедняци се стичат в Града на драконите, за да се опитат да продадат децата си на Ордена. Знам, че някои от онези, които не вземете, биват оставяни на нашия праг. Знам, че има хора, които срещу определена сума вземат децата от родителите им и ги водят тук. Знам, че неколцина от тях дори са честни. Знам и че по-голямата част не са. Знам, че тайтакейските търговци на роби изкарват добри печалби. — Той се ухили. — Какво искаш да ти кажа, алхимико?

— Че има тайни, които никой не бива да знае, Нощен пазителю. Дори и Говорителката. Дори и вие.

— Не обичам тайните, Джейрос. Кръвните магове са градили мощта си върху тайни. Вие алхимиците сте ги сразили, като първо сте разкрили тайните им, но вече сте го забравили и сте поели по същия път. Така че сега се чудя какво бихте могли да знаете, което не бива да стига до ушите на Говорителката?

Джейрос се изправи.

— Трябва да вървя. Но се сещам за две неща. Първото е, че ние алхимиците не сме чак толкова различни от кръвните магове, които сме надвили, и ако всички знаехте истината за това, никой нямаше да е спокоен. Второто е тайна, която и вие знаете, само трябва да се върнете назад във времето и да си припомните. Знам какво е казал Нарамед, когато ви е дал името, Нощен пазителю. Спомняте ли си?

„Когато падне нощта, Елмазените мъже са тези, които трябва да бдят и да опазят деветте кралства.“ Обаче нямаше нужда да го казва. Вейл несъмнено знаеше думите наизуст.

— Колко тъмно трябва да стане, Вейл?

— Нека аз ви попитам нещо, грандмайсторе. Ако се готви война, можете ли да я спрете? Не можете ли просто да им отнемете драконите? Колко градове ще трябва да изгорят, преди да го сторите? Ако земите ни бъдат изпепелени от дракони, които по случайност имат ездачи на гърба си, защо това да е различно от дракони, които нямат? Ако всичко и без това изгори, какъв е смисълът изобщо да ви има?

Гласът на Джейрос стихна до сух шепот.

— Когато драконите имат ездачи, остава поне някаква надежда — промълви той. — Това е смисълът.

Думите му обаче прозвучаха кухо.

Вейл не помръдна, когато Джейрос се запъти към вратата; сега Нощният пазител бе с гръб към алхимика. Вейл не се обърна.

— Добре тогава — каза той много тихо. — Ето какво ще ви кажа. Тъмно като в рог, грандмайсторе. Трябва да е тъмно като в рог.

Джейрос излезе. По обратния път не си правеше труда да се крие. Предвид всичко случило се, изглеждаше безсмислено.