Стивън Диас
Скалният крал (15)

13.
Правда и Възмездие

Ездач Семиан се стрелна над ръба на Диамантения водопад в бездната отвъд. Възмездие — драконът, който беше откраднал от Узурпаторката, прибра криле и падна като камък от небето към града долу. Вятърът свистеше и пищеше в ушите на Семиан и разкъсваше дрехите му. Раната в крака го болеше; кръвта му кипеше и когато затвореше очи, виждаше само пламъци и безкрайни горящи равнини. Прошепна молитва към Великия пламък. Дротанов връх и още три гнезда опасваха владенията на Говорителката, а петото се намираше близо до портите на двореца й. Днес всичките щяха да изгорят. Нека владетелите и владетелките на кралствата отвърнат на призива на Говорителката и открият само пепел и въглени. Червените ездачи, неговите ездачи, се бяха пръснали. Бяха полетели на север, на юг и на изток, за да ударят всички гнезда на Говорителката едновременно. „А през това време аз ще открия сърцето и ще го изтръгна. Хиркалан, когато чуеш какво сме сторили, ще ми се да знаеш колко те съжалявах, като те отпратих.“

Той отвори очи. Градът на драконите беше станал грамаден. Възмездие разпери криле и разтвори широко уста. Парещи въздушни струи изгориха лицето на Семиан дори през забралото на шлема; славният мирис на опърлен въздух изпълни ноздрите му и той знаеше, че драконът изпитва същото. Те бяха като едно, горяха ярко с пламъка на праведния гняв. „Вижте само как ви закриля вашата говорителка. Виждате ли колко е безсилна?“ Сега го преследваха три-четири дракона, постови, патрулиращи в полите на Пурпурния хребет, но бяха далеч назад. Твърде далеч, за да го настигнат, преди той самият да е стигнал двореца. Съдбата и късметът бяха летели с него и го бяха проврели между патрулите на Говорителката. Те бяха неговите щит и броня и щяха да го защитят и от скорпионите на Елмазената стража, сигурен беше. Когато стените на двореца изникнаха пред тях, Шанзир и Нтандра се отделиха от двете му страни и атакуваха гнездото и казармите наоколо. Славата щеше да е само за него. Възмездие стовари опашката си върху крепостните стени, докато прелитаха над тях, остави за спомен пукнатина в сините и зелените камъни на Кулата на водата, а после се развихри, бълвайки огън във всички посоки, обгръщайки стените, земята, кулите, всичко в обсега си. Мъже, жени и коне вкупом пищяха и горяха; слуги и зверове, крале и лордове бяха равни, когато се превръщаха в пепел.

Нещо улучи Възмездие и драконът потръпна и изсумтя разгневено. Войници стреляха по него от стените, зареждайки шепа скорпиони. Пред него рота Елмазени мъже бяха образували фаланга с щитовете си и отблъскваха огъня. Възмездие ги помете с опашка, когато прелиташе над тях, но докато Семиан се носеше към Кулата на въздуха и Кулата на говорителя зад нея, изникнаха още и още стражи. Втора стрела улучи Възмездие, а после и трета. Драконът изпищя и се изви, горящ от желание да се обърне и да отвърне на ударите. Само желязната воля на Семиан го удържаше.

„Ето ги!“ Пред него зееха отворени вратите на огромната Зала за аудиенции. Ако Говорителката беше някъде из двореца, трябваше да е тук. Само че пазачите ги затваряха, а нагоре по стените и навън в дворовете плъзваха стотици войници, вдигнали щитове и повлекли скорпионите си.

Не беше писано. Поредната стрела улучи Възмездие между плешките, едва на ярд от мястото, където седеше Семиан, и този път драконът не търпеше възражения. Пламъци обгърнаха затварящите вратите войници, а после Възмездие завъртя глава и обля стените, завивайки към тях. Няколко стрели от скорпион никога не биха могли да свалят дракон, но все пак причиняваха болка и докато Семиан се мъчеше отново да овладее Възмездие, моментът отмина. Вратите се мярнаха край тях, все още полуотворени, сякаш го подканяха да влезе, подиграваха му се. С яростен вой той пришпори Възмездие напред и нагоре. Отдалечи се от двореца, стиснал разочаровано челюсти, и най-накрая погледна през рамо, за да види колко от драконите на Говорителката го преследваха.

И видя нещо прекрасно. Чудо на Великия пламък. След него нямаше нито един дракон; всички се бяха устремили към друг. За миг той си помисли, че може да е Шанзир, но не. Нтандра.

Нтандра от Долината беше подпалила гнездото на Говорителката, както й беше казал, но сега, вместо да се отдалечи, тя се беше върнала към двореца. Семиан усети странен пристъп на завист и въодушевление. Видя как драконът й едва не се блъсна в портите, които той самият беше подминал, как кацна сред войниците, като ги мачкаше и разпръсваше. Видя как главата му се провира през портите, разбивайки ги на трески, а после видя как кулата се изпълва с огън и той изригва от всички врати и прозорци.

Видя и как тя умира, разкъсана на седлото от три стрели едновременно и изпепелена от собствения си огън, лумнал от кулата. Той затвори очи и се помоли за нея, предлагайки душата й на забравата на Великия пламък.

Първата мъченица от двеста години насам. Света Нтандра от Долината.

Той полетя на изток, а после на запад по Ждрелото на Яростна. Никой не го преследваше. Китир му беше обещал, че ще бъде невидим, и, изглежда, наистина беше.

Душата му пееше през остатъка от деня, дори и когато другите Червени ездачи взеха да се завръщат с новини за провал след провал. Самиров проход на север от Пурпурния хребет се беше оказал пълен с дракони на Говорителката и се бяха отказали. Същото беше и на Дротанов връх, както бяха научили за своя сметка — бяха изгубили четирима ездачи и драконите им. Но всичко това беше без значение и когато им каза какво е сторила Нтандра от Долината, другите ездачи, изглежда, го разбраха. Така и трябваше. Онези, които не бяха достойни да следват Пламъка, се бяха завърнали на север или като бедния Джостан бяха поели по друг път, по собствено желание или не. Бяха останали само онези, готови да служат на Великия пламък до смърт.

„Говорителката е мъртва! Узурпаторката е погубена, и то по моя заповед!“ Твърде много ли си въобразяваше, твърде много ли се надяваше? Когато се прибра в палатката си, след като слънцето се скри зад хълмовете, той полежа в леглото, вперил поглед в празното пространство, и се помоли. „Нека е мъртва. Нека победата е моя. Нека емблемата на Великия пламък гори из кралствата!“ Той затвори очи и се опита да си представи света такъв, какъвто щеше да го направи. Свят, в който драконовите жреци упражняват властта, която бяха имали някога, със Семиан начело, Рицарят на огъня от митовете и легендите. Правда и Възмездие. Виденията изпълниха съзнанието му и Семиан потъна в сън.

„Няма почивка за теб — шептеше пламъкът, докато той спеше. — Няма почивка. Всичко трябва да изгори.“ Той се въртя, потънал в неспокоен сън, и слънцето беше вече високо в небето, когато се събуди. От зазоряване бяха минали часове. В палатката до него седеше кръвният маг, Китир.

— Добра работа, пророко — каза тържествено магът. Той положи хладните си пръсти на челото на Семиан.

Семиан сграбчи дланта на Китир.

— Това е само началото. Едва започваме. Трябва да…

Той се опита да стане, но Китир го застави да лежи.

— Пак имаш треска. Казах на другите днес да почиват, така че ще почиваш и ти.

Семиан се отпусна обратно в леглото.

— Ти беше прав. Всичко стана точно така, както ни обеща. Никой не ни видя, преди да стигнем двореца. Елмазените мъже бяха бавни и полузаспали. Сякаш ни виждаха чак когато вече ги подминехме.

Китир кимна.

— Кръвта е могъща.

Кръвната магия беше нередна. Порочна и зла. Или поне той винаги беше смятал така. Преди да му проговори Великият пламък, Семиан не би позволил на кръвен маг да живее. Кралица Шезира ги беше обявила извън закона, много други крале също. Той дори беше виждал веднъж кръвна магия в действие, направена от един алхимик. Беше му прилошало и се почувства неловко. Но този алхимик бе служител на Ордена, а Орденът по свой начин служеше на Великия пламък. Сега вече мислеше другояче. Китир му беше показал. Първите мъже, опитомили драконите, най-първите алхимици, също са били кръвни магове. Кръвта и огънят вървяха ръка за ръка.

— Нека ти сменя превръзката.

Китир му помогна да седне и взе да размотава бинтовете около крака му. Семиан едва не го отблъсна, но се отказа в последния момент. Изглежда, магьосникът разбираше от превързване на рани.

— Тази сутрин ме боли.

Магът кимна.

— Забрала е и трябва да се източи. Ще махна гнойта и пак ще я превържа.

Семиан разтърка очи. Чувстваше се уморен и отпаднал.

— Влошава се. А даже не помня как ме раниха.

— Раната не е дълбока, но е дълга и нащърбена и плътта е разкъсана. Рани те мечът на един наемник — глупак, влязъл в битка със затъпено острие.

— Не си спомням.

— Ти се би ожесточено. Ние победихме. Те измряха. Нямаше други ранени. Какво друго има да помниш?

Семиан разкърши рамене и се опита да се пребори с нарастващата мъгла в главата си. Китир беше разтворил превръзките. Кракът му пулсираше и въздухът замириса на гнилоч.

— Човек трябва да помни всяка рана и онзи, който му я е нанесъл. Никога не знаеш коя може да те убие.

Китир изсумтя.

— Всички онези наемници са мъртви, а и се съмнявам, че тази рана ще ти е последната.

— Сигурен ли си? Подушвам въздуха. Раната е загноила.

— Така е от известно време, Ездачо, но няма да те убие. Докато аз съм с теб, никоя рана няма да те убие. Сега стискай зъби. Трябва да махна загноилото. Ще боли.

— Знам. Не ме е страх от болката, кръвен магьоснико.

Той затвори очи. Коремът му се присви в очакване; когато дойде, болката надхвърли всичките му очаквания. Светът, който познаваше, се отдръпна, и той се оказа погълнат от лед, толкова студен, че чак пареше. Пак беше в долината с посипаните с пепел скали, при аления дракон, който караше дори Гръбнака на света да изглежда нищожен. При драконовия жрец с бледата кожа, бялата коса и дългата кървава роба, протегнал почернелите чуканчета, останали от дланите му.

— Да — каза жрецът. — Това е начало, първа стъпка, нищо повече, но е добро. Ти се справи добре.

Той се опита да говори с жреца, да го попита какво има предвид, но още докато отваряше уста, огромният ален дракон вдигна крило и бавно закри слънцето. Небето притъмня, луната почерня, а после и светът, и главата на Семиан се изпълни с грохота на шуртяща вода.

Когато отново отвори очи, той лежеше по гръб и виждаше пред себе си тавана на палатката. Кракът му беше в агония. Китир го превързваше.

— Имах видение — каза му Семиан.

— Не съм изненадан.

Магът звучеше така, сякаш виденията не го впечатляваха особено.

— Ти беше прав. Раната се беше влошила. Наложи се да изстискам доста гной от нея. Направих каквото можах. Сега вече ще заздравее, но известно време ще бъдеш слаб и изтощен.

— Великият пламък ще ми влее сили.

— Да. — Китир се изправи и кимна. — Така е. Ще влее сили на всички ни. Може да се наложи известно време да се подпираш на някого, за да вървиш. Но все още можеш да яздиш, така че всичко е наред.

Семиан се опита да стане, но болката в крака просто не му позволи.

— Да — смръщи се той. — Всичко е наред.

— Последните от твоите Червени ездачи се завърнаха в ранните утринни часове. Донесоха по-добри новини.

— Така ли? — Тези ездачи беше пратил до по-далечните гнезда. — Изгорени ли са?

— Да. Изгорени са. От източните гнезда на Говорителката вече е останала само пепел. От Нарамедов мост също.

— Слава на Великия пламък!

Семиан се отпусна обратно на земята. Тези гнезда всъщност бяха просто групи колиби и открити поля — там едва ли изобщо бе имало войници — но това беше без значение. Видението му се бе оказало истина. Кралете от Изтока и Юга щяха да се отзоват на призива на Говорителката. И когато кацнеха да си отпочинат и да нахранят драконите си, щяха да заварят само опустошение. Щяха да видят слабостта й.

Главата му се замая. Той затвори очи и протегна ръка. Магът хвана дланта му и здраво я стисна.

— Скоро трябва да ви напусна. Знаеш го, нали? Великият пламък ми е отредил друга съдба.

— Разбирам.

— Всеки от нас служи на Пламъка по свой начин. Направих за теб каквото можах. Семиан, трябва да се вслушваш в думите на Великия пламък. Той ще ти говори с езика на огъня, но и с езика на кръвта. Когато кръвта те подири, трябва да я послушаш.

Семиан се намръщи.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Ще трябва пак да изстискам гнойта — каза магьосникът.

— Щом се налага, но не мога да остана тук. Нанесохме удар, Китир, и трябва да последват много други. Това е само началото, нищо повече.

Светът се разми и взе да се върти. Магът стисна ръката му.

— Така е. Но е добро начало. Ти се справи добре.

Докато Ездач Семиан отново потъваше в безсъзнание, кръвният маг пусна ръката му. Той се усмихна.

— Не ти запали огньовете — прошепна, — но ще раздухаш пламъка им до стихия, която не може да бъде овладяна.