Стивън Диас
Скалният крал (14)

12.
Дипломацията във всичките й форми

— Радвам се, че дойдохте. Това беше любимото място на Хирам.

Зафир стоеше високо над Града на драконите, стъпила на тесен скален перваз, издаден над Долината на диамантения водопад. Хирам я беше водил тук, преди да стане говорителка. После беше идвала с принц Джехал. Днес до нея стоеше крал и гледаше как водата шеметно се спуска стотици ярдове под краката им. Зад нея, по-далеч от ръба, имаше малък заслон, една-единствена стая, сбутана под издатина в скалата. От основата й тя не се виждаше; дори от въздуха беше почти невъзможно да я забележиш, освен ако не знаеш, че е там. Беше се превърнала в тайно местенце, предавано от един говорител на следващия. Едно от няколкото, скрити тук горе сред смълчаните канари на Хребета.

— Знам. Често идвахме тук в първите години на управлението му. Преди да го сполети треперенето.

Крал Сирион, братовчедът на Хирам, стоеше до нея, малко по-назад. Зафир се беше постарала да е точно на ръба. Вятърът я теглеше. Ако Сирион искаше да я блъсне, не би му коствало почти никакво усилие.

— Шезира е идвала тук с Хирам няколко дни преди да го убие. Тук й е казал, че предстои да се венчаем. Навярно е стояла тук, до него, както сме ние с теб сега. В онзи миг трябва да е осъзнала, че няма да определи нея за своя наследница. Чудя се защо не го е блъснала от ръба още тогава.

— Навярно защото е истинска кралица, родена и възпитана като такава, изкована от стомана и чест. — Гласът на Сирион беше смразяващ. — Трудно ми е да повярвам на тези истории за убийство.

Зафир не му обърна внимание.

— Преди да дойда тук, си мислех, че Пурпурният хребет е просто поредната планинска верига, като Гръбнака на света, но в по-малък мащаб. И той започва така при Гръбнака. Ако прелетиш от подножието на Хребета към северните кралства, оттам изглежда така. Но тук… — Тя махна с ръка наоколо си. — Тук сякаш някой бог се е пресегнал и е обърнал тази част от света с главата надолу. Никъде из кралствата няма друго такова място. Тук няма полегати склонове и долини, само отвесни скали, накъдето и да се обърнеш. А пък на върха… Това не са планини. Ако бяха някъде другаде, щяхме да ги наречем хълмове. Каньони. Пещери. Сняг и водопади и бликащи реки. Диамантеният водопад тук, после Изумруденият и Сапфиреният. Студени гори. Като мъничко отделно кралство, изскубнато от Равнината на гладната планина. Но не планини, крал Сирион. Понякога, погледнеш ли нещо отдалеч, не го виждаш такова, каквото е в действителност.

Тя се наведе назад, едва забележимо по-близо до Сирион.

— И аз никога не бих предположила, че Шезира е способна на подобно убийство. Че би обявила война, да. Боях се от това, признавам. Но да убие Хирам със собствените си ръце?

Тя се опита да прозвучи скръбно, да вложи в думите си лек намек за копнеж и съжаление, но на Сирион такива не му минаваха.

— А пък за вас падането му се оказа много удобно, а? Познавам и Пурпурния хребет, и кралица Шезира от много години и съм забелязал, че и двете са точно такива, каквито изглеждат от разстояние.

— Жесток сте, крал Сирион.

Сирион изсумтя.

— Няма какво да се преструвате, че сърцето ви е разбито, Говорителко. Може и да сте заблудили Хирам, но на мен ми е пределно ясно, че с Джехал сте били любовници отпреди и все още сте. Няма да повярвам на никакви измислици за чувства между вас и братовчед ми. Казвайте каквото имате да казвате, Говорителко. Обяснете ми защо ме доведохте тук, сам и далеч от любопитни очи. Сещам се само за две причини, така че коя от двете е? Планирате да ме съблазните ли, както съблазнихте братовчед ми? Или възнамерявате да ме убиете? Предупреждавам ви обаче — нито едното няма да е лесно.

Зафир се извърна леко назад, поглеждайки през рамо, и за миг срещна погледа му.

— Може би възнамерявам да сторя и двете.

— Тогава ви чака двойно разочарование.

— Добре тогава, крал Сирион. Няма да ви занимавам със сантименталности, а със суров прагматизъм. С Хирам имахме проста уговорка. — Тя се обърна с лице към него. — Аз млада ли съм, крал Сирион?

— Много.

— Колко деца съм износила?

Той отстъпи крачка назад. Лицето му се помрачи от гримаса. Измери я с поглед.

— Доколкото е известно, нито едно. Защо питате подобно нещо?

— Смятате ли, че съм плодовита?

Той вече се чувстваше видимо неловко. Което за целите на Зафир беше просто чудесно.

— Не зная, Ваша Светлост.

— Тогава предположете.

— Пред… предполагам, че няма причина да не бъдете.

Тя пристъпи към него, скъсявайки разстоянието помежду им.

— Увредена ли съм?

— Не бих казал.

Той отстъпи, така че Зафир направи нова крачка напред.

— Красива ли съм?

— Разбира се.

Той се опита да се дръпне встрани, но Зафир хвана ръката му и я притисна към гърдите си.

— Съблазнителна ли съм?

Той отдръпна ръката си, но се поколеба за миг. Сърцето й биеше бързо и силно. Знаеше, че го е усетил. Лицето му поруменя.

— Няма да падна в мрежите ти, никаквице.

Зафир се престори, че не е чула обидата. Усмихна се.

— Не бих си го и помислила, крал Сирион, не и за вас. Но погледнете ме. Погледнете ме с очите на Хирам. Съблазнителна ли съм?

— Възможно е, Ваша Светлост. Макар че не мога да си обясня защо задавате подобен въпрос.

— Хирам ме направи говорителка. В замяна аз делях постелята му. Щях да му родя наследници, ако беше оживял. Щеше да запази голяма част от властта, която имаше. Такова беше естеството на уговорката ни. Проста сделка, скрепена с женитба. Нима всички бракове не се сключват по същите причини? Наследници и власт? — Тя се разсмя. — Мислите, че ви доведох тук, за да променя мнението ви за кралица Шезира ли? Не. Елмазените мъже я обвиниха. Аз изслушах показанията им и според мен те са достатъчно убедителни, за да я увеся на въжето, но всички вие можете сами да си направите изводите. Кралете и кралиците ще изслушат доказателствата срещу нея и всеки от вас сам ще вземе решение. За мен е безразлично, крал Сирион, каква съдба ще я сполети. Честно казано, ще сведа своята лична намеса до минимума, който налага постът ми. Искам единствено да бъде взето решение и това решение да се вземе от владетелите на деветте кралства, не от мен. За мен е важно, крал Сирион, да се уверя, че няма да има драконова война. За мен е важно да запазя мира.

— Мира? — изсумтя Сирион. — За вас?

— Щастливо съвпадение на дълг и личен интерес, Ваша Светлост. Сам може да прецените колко несигурно седя на трона на говорителя сега, след смъртта на Хирам.

Сирион се намръщи. Очевидно не беше очаквал подобна прямота.

— Тогава защо…?

— Защо ви доведох тук ли? Да ви задам въпрос, Ваша Светлост. Да поискам съвета ви като велик владетел на велико кралство. Аз съм кралица и съм говорителката. Не съм имала деца. И както вие самият се съгласихте, съм млада, плодовита и съблазнителна. — Тя пристъпи още една крачка към него. — Съпругът ми е мъртъв. Мога да направя избора си сред всички принцове от кралствата. Несъмнено има предостатъчно от тях и все повече и повече се стичат в двора ми с всяка изминала седмица. Сам виждате и несъмнено намирате мнозина от тях за също толкова досадни, колкото и аз. Но всички те са южни принцове, от дворовете на крал Наргон, крал Силвалан или крал Тиан. Мирът в кралствата обаче налага да се омъжа за принц от Севера, не от Юга. Не желая да воювам с дъщерите на Шезира, но не мога и да се омъжа за тях.

Сирион отново се намръщи. Поклати глава.

— Не мога да ви дам съвет. Ако кралица Шезира имаше син, това би било решението. Има и други, които носят нейната кръв.

— Колкото щеш. Но не мога да се омъжа за някой от нейния род, ако е убила Хирам. Ако бъде обявена за невинна, бих могла, но не и ако е виновна.

— Валгар има син.

— Той е на две години.

— Но има братя.

Зафир плъзна поглед по отвесния склон към реката долу.

— Вярно е. Но кралството на Валгар е малко.

„А сега, Сирион, семето е посято. Може и да си твърде горд и да се смяташ за твърде мъдър, за да ми отговориш веднага, но семето си е там. Защото щом не мога да се омъжа в рода на Шезира и не искам рода на Валгар, остава само твоят. Но само ако Шезира бъде обявена за виновна…“

— Остава…

Тя вдигна ръка и той млъкна. Тя погледна навътре. Заслонът не беше кой знае какво, една-единствена прохладна стая с открити арки вместо прозорци. В дъното имаше две широки ниши, в които бяха струпани скъпи кожи и меки възглавници. Не беше трудно да се досети човек за какво ги бяха използвали говорителите. Тя беше лежала там, гола, както с Хирам, така и с Джехал; докато летеше отново насам със Сирион, се почуди дали пак ще лежи. Той обаче й напомняше за Хирам, което беше жалко. Не. Беше сторила каквото можеше. И на каквото се беше надявала. Сега оставаше само да се довери на времето, алчността, съмненията и гордостта.

Той проследи погледа й и навярно беше отгатнал мислите й, защото лицето му се изопна.

— Аз…

Тя нападна първа, преди да е успял да довърши.

— Не се ласкай, Сирион. Имаш неженен син, Диалт.

— Обещан на принцеса Джаслин.

— Обещан, но още недаден. А обещанията, както вече видяхме, могат да се нарушават.

Сирион поруменя от гняв, но преди да успее да каже каквото и да било, драконови крясъци раздраха въздуха — първо един, после още един, после още няколко в отговор на първия. Предупредителни крясъци.

Той отскочи по-далеч от нея и измъкна наполовина ножа си.

— Що за номер е това?

Зафир почти не го чу. По кожата й пробяга ледена тръпка, смесица от уплаха и ярост. Крясъците идваха от собствените й дракони, които кръжаха над главите им, но онова, което бяха видели, летеше по протежение на долината, ниско над водата на Реката на Диамантения водопад. Три дракона се носеха почти право към тях. Трудно беше да ги различиш на фона на дърветата, водата и късовете скали, но не бяха от нейните. Тя се взираше, парализирана от ужас. Постовете й бяха твърде високо. Тези новодошли дракони щяха да стигнат до нея първи, преди някой от ездачите й да успее да ги спре. Ако бяха дошли да я убият, вече беше мъртва…

Докато фучаха към нея, тя ги разпозна. Поне два от тях. Драконите, които Червените ездачи й бяха отнели само преди седмици. Нямаше за какво друго да са дошли освен за нея. Докато приближаваха, тя затвори очи. Бяха огромни. Щеше да загине в агония и пламъци… „Не! Не, не, не!“

Не я обгърнаха пламъци. Когато отново отвори очи, драконите прелитаха точно край нея, плътно един зад друг, с изпънати напред вратове и криле, така широки и така близко, че почти докосваха скалата под краката й. Тя все още не можеше да помръдне, но тогава Сирион я грабна и я събори на земята, по-далеч от ръба, миг преди образуваната при преминаването на драконите въздушна струя да вдигне и двама им и да ги понесе като кукли. Драконите се спуснаха над водопадите към Града на драконите и двореца долу. Зафир неуверено се изправи на крака и ги загледа как се отдалечават. Все още едва успяваше да помръдне. Докосна с пръст челото си; кожата й беше започнала да смъди. Кървеше. Просто драскотина. „Ако ме бяха видели. Ако знаеха, че съм тук…“

— Треперите, Ваша Светлост. Много сте бледа.

Крал Сирион докосна рамото й — леко, смутено. Тя се дръпна, без да му обръща внимание, ожесточено размахала ръце по посока на собствените си ездачи, които вече се спускаха от небето. След секунди един ловджия с трясък се снижи, за да кацне наблизо. Зафир се затича, изкрещя на ездача да й направи място и се покатери на гърба на дракона. Беше забравила за Сирион. Нищо че й беше спасил живота преди броени мигове — даже ловджията да го беше премазал или съборил долу в реката, не я интересуваше. Преди още да е затегнала сбруята на ездача, нареди на дракона да отлита. Важен беше единствено дворецът й. Драконът усети желанието й и се хвърли през ръба на Диамантения водопад, понесе се през безбрежната бездна долу, през небесния простор към Града на драконите.

Огнени езици проблясваха по земята далеч под тях. Важен беше единствено дворецът й, а дворецът й гореше.