Стивън Диас
Скалният крал (12)

10.
Джаслин

— Има ли новини, Ваша Светлост?

Джаслин въздъхна и се плъзна от гърба на дракона си. На новия си дракон с лъскавите сребристочерни люспи. Истинска находка. Утринен плам, така го беше кръстил Исентин, но Джаслин все още мислеше за стария си дракон, Тихия, при всеки свой полет. В главата й новият имаше друго име. Не плам, а плач. Чувстваше го много по-близко до сърцето си. Освен това звучеше почти по същия начин, така че всички бяха доволни. Нейната малка тайна.

Тя си свали шлема и го пусна на сбитата, суха земя в полето за приземяване. Някой от Люспестите щеше да го вдигне по-късно.

— Ще ми се да не ме наричаш така, Наставнико на гнездото.

Тя дори не погледна към дракона зад себе си. Слънцето беше ниско и туловището му оставяше и двамата в сянка.

Наставник Исентин се поклони, доколкото му позволяваха възрастта и схванатият гръб.

— Хиляди извинения, Ваш… Ваше Височество.

— Само това съм, Наставнико. Докато майка ми… докато кралица Шезира е жива. Дори и затворена в Елмазения дворец, тя все още е твоята господарка. Ти трябва да ме възприемаш като ученичка, а аз теб като свой учител.

Това беше едно от последните нареждания на майка й. Исентин остаряваше и не след дълго щяха да имат нужда от нов наставник на гнездото. Наставник или навярно наставница.

Тя се опита да се усмихне, но вече не знаеше как. Исентин се взираше в стъпалата си.

— Не са добри — каза тя, след като двамата бяха стояли твърде дълго в неловко мълчание. — Хиркалан е плячкосал Дротанов връх. Драконите на Говорителката са убили неколцина от ездачите му, но засега той й се изплъзва. Всички настояват да го призова обратно и да го направя маршал-рицар на мястото на Настрия.

Тя поклати глава.

— Дори не знаем дали Настрия е мъртва. Алмири все ми се моли да обявим война. Бъдещият ми съпруг е жив, а още не е намерил начин да дойде. Баща му, крал Сирион, продължава да призовава към отмъщение за смъртта на Хирам, но не може да реши дали да отправи гнева си към Зафир или към Шезира. А аз, аз просто чувствам, че времето ми изтича. Искам само да яхна Тихия и да отлетя далеч. Много, много далеч и никога да не се върна. Само дето Тихия вече го няма.

Лицето на Исентин се сгърчи от ужас.

— Ваша Светлост!

— Височество! — намръщи се Джаслин.

— Височество! Не можете…

— Не мога да говоря така ли, Наставнико? Ако не пред теб, пред кого тогава? Маршал-рицарят ни е мъртва, а кралицата ни е в затвора за измяна. Заобиколена съм от мъже и жени, които едва познавам и които се разхождат наоколо със сърдити и сурови физиономии и очакват от мен да бъда майка ми, а аз не съм. По-голямата ми сестра иска единствено драконите ми, а малката ми сестричка Листра е далеч, омъжена и пленница на онова чудовище Джехал.

Тя стисна зъби. Понякога, щом се сетеше за Листра, й се доплакваше, но това беше недопустимо, дори и тук, където само Исентин щеше да я види.

— Тя ми липсва най-много от всичко, Наставнико. Поне в писмата си звучи щастлива.

— Навярно, Ваше Височество, тя би могла да убеди…

— Май… кралица Шезира и крал Валгар са в подземията на Говорителката вече повече от месец. Нашият маршал-рицар е съзаклятничила с крал Валгар да убият Зафир, а кралицата ни явно е бутнала лорд Хирам от балкона.

— Лъжи, Ваше Височество. Само лъжи.

— Нима? Ще ми се да ти вярвам, Наставнико. Но обвинителите им не са слугите на Зафир или Джехал. А Елмазената стража. Може би биха могли да ги подкупят да излъжат за Настрия, но за Хирам? Те бяха собствената му охрана. Умрял е пред очите им. Провалили са се. Защо да лъжат? Не мога да повярвам, че биха съзаклятничили срещу собствения си господар.

— Но как може да вярвате…

— Какво? Как да повярвам, че майка ми би блъснала Хирам към гибелта му? След начина, по който я предаде? Напомням ти, Исентин, за кого говорим.

Джаслин се откъсна от Утринен плам и енергично закрачи към извисяващата се кула на Наблюдателницата. Исентин с мъка я догонваше. Вървенето гарантираше, че той няма да вижда лицето й. Тя не беше като майка си. Не можеше да скрие всичко. Не можеше да изглежда силна през цялото време, независимо какво й е отвътре.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Не затова дойдох тук, Наставнико на гнездото, и не затова ме повика ти.

Макар че всяко оправдание би свършило работа. Обичаше пустотата на Наблюдателницата, обичаше да седи на върха на скалата и под нея да се простират мили и мили тунели и пещери, обитавани от драконите. Обичаше полета над безкрайните голи, безлични парещи пясъци и ръждиво обагрени скали, който я водеше тук. Обичаше този отдалечен и необясним оазис от зеленина, който случайно се оказваше най-голямото гнездо на Севера. Сега, след като Исентин се беше научил да не свиква стражите при всяко нейно пристигане, това беше ветровитото, самотно, изгубено място, което познаваше открай време и което я притегляше при всяка възможност.

— Тук е някак пусто — помърмори тя по-скоро на себе си, отколкото на Исентин.

— Повечето ви дракони са в Южния пост — изсумтя Исентин.

Ама разбира се. Нали тя самата ги беше пратила там, да пазят Алмири, в случай че Говорителката прекоси Хребета и обяви война.

— Да.

А малкото, които беше оставила, прекарваха по-голямата част от деня из Гръбнака. Губеха си времето да търсят останките на бялата женска, която едва не я беше убила.

— Възможно е да съм намерил дракона, който търсите.

Думите му я приковаха на място като хватката на чифт силни ръце. Тя застина. За миг си помисли, че има предвид белия.

— Какво?

— Излюпи се ново малко. Мъжко. Ловджия.

Сърцето на Джаслин се качи в гърлото.

— Какъв цвят?

— Наситеносиньо и зелено, Ваше Височество.

Джаслин закрачи отново. Обзе я смазващо разочарование. Не беше драконът, който търсеше. Не беше нейният Тих.

— Но е много зъл, Ваше Височество. Не иска да яде или пие нищо, което му носим. Напада Люспестите. Ще умре, преди да изтече седмицата. Досега не бях срещал подобно нещо. Винаги сме имали дракони, които не оцеляват и напоследък са доста, но този… този е изключителен. Навярно дори бих го приспал, ако не бяха заповедите ви.

— Говори ли?

Исентин не отвърна. Явно по мнението на наставника на гнездото всеки, който смяташе, че драконите могат да говорят, вероятно вярваше и в духове и богове и какви ли не други измишльотини. Не помагаше и това, че единствения път, когато Тихият беше проговорил на Джаслин — точно преди да умре — той всъщност не беше произнесъл думи; по-скоро мислите му се бяха смесили с нейните.

А може би тя полудяваше.

Тихият беше пепеляв. Беше умрял, но с последната си мисъл й беше казал, че ще се прероди. Беше й казал, че драконите изживяват безкраен цикъл от прераждания и смърт. Дотогава никой не беше намирал за нужно да спомене това на Джаслин, но когато притисна Исентин, той бе потвърдил, че според алхимиците е истина. Било тайна, предавана помежду им и споделяна само с кралете и кралиците. Тя вече била на практика кралица, така че можело да й каже. Едва не го беше ударила при тези думи.

„Само че не помнят. И не говорят.“ И това й беше казал. Джаслин не знаеше дали му е повярвала, или не, но не й се щеше, така че продължаваше да търси с надеждата, че от всички гнезда из кралствата Тихият ще се прероди именно в едно от нейните.

„Едно от тези на майка ми…“

— Аз търся пепелявосив, Наставнико.

Звучеше като чиста лудост, но когато беше разговаряла с алхимиците, те отказаха да я погледнат в очите, сякаш бе разкрила някаква тайна, която не биваше да узнава. Няколко тайни всъщност. Отказаха да й обяснят и когато настояването й се превърна в заплаха, високомерно й напомниха, че поне засега е просто принцеса, а алхимиците на кралствата отговарят само пред кралете и кралиците. Само Исентин отговаряше на въпросите й, а вече и на него нямаше доверие.

Тя подмина зейналите порти, които водеха към грамадните зали на Наблюдателницата, и стигна до самия ръб на стръмния склон. Вятърът тук беше силен и опъваше косите й. В долния край на хълма имаше езеро. Скалите над него бяха надупчени от пещери, тъмни дупки, които водеха към тунелите на гнездото. Вече не можеше да погледне пещера, без през нея да премине тръпка на страх, без да й замирише на дим и да започне да кашля и да се дави, но ако затвореше очи, би могла да си представи, че се намира на Стръмния връх, гнездото на Джехал в най-южната точка на кралствата. Едва ли не най-отдалеченото от Наблюдателницата място, но също гнездо, изградено върху плетеница от подземни пещери и тунели на върха на скала, надвиснала над водата. Ако се помъчеше, можеше отново да долови мириса и шума на морето, на разбиващите се в основата на скалата вълни. И на Листра, застанала до нея и загледана в новия си дом с удивление в очите и усмивка на устните.

„Ако и ти беше тук, щях да успея. Липсваш ми, малка сестричке.“

Тя отново отвори очи, прогонвайки шума на Морето на бурите и вдишвайки горещите, сухи пустинни ветрове в кралството на майка си.

— Заведи ме при новоизлюпения, Наставнико.

Все пак трябваше да го види, дори да не беше нейният Тих. Той вероятно се беше преродил в друго гнездо, някъде далеч. Ако изобщо се беше преродил. Ако не беше мит.

— Той ще се опита да ви изяде, Ваше Височество.

Исентин я поведе през потъналата в сумрак зала на Наблюдателницата към бездънна яма, осветена от стотици алхимични лампи — дупка в земята с диаметър петдесет фута и вито стълбище, долепено до стената й. Заслизаха надолу. Той се придвижваше бавно, стиснал побитите в камъка предпазни перила. Джаслин вече беше забравила колко пъти е идвала тук, но никога не беше слизала чак долу. Стигнаха до люпилните пещери, а стълбището и ямата си продължаваха. Тя всеки път се питаше колко ли преминаващи са се подхлъзнали и са полетели надолу в мастиленочерния мрак и дали още са си там и все така падат. Когато попита Исентин какво има там долу, той сви рамене и й каза, че било наводнено, никой вече не слизал до дъното.

Той се отклони от стълбището към една от по-високите пещери. Джаслин стисна юмруци, докато кокалчетата й не побеляха, а ноктите й се впиха в дланите. Преди се чувстваше като у дома си тук. Поспираше, за да си поеме дълбоко дъх и да изпълни дробовете си с мириса на дракони. Сега помнеше само какво е да си пленена под земята и драконите да се опитват да те убият, а единственият мирис, който долавяше, беше споменът за задушаващия пушек.

— Люпилнята не е далеч, Ваше Височество.

Все едно не го знаеше. Беше разказала всичко на Исентин, защото Листра я нямаше, а все на някого трябваше да каже. Не можеше да сподели с никой друг. Затвореше ли очи, това само влошаваше нещата десетократно; вонята на пушек в съзнанието й толкова се изостряше, че почти й прилошаваше. Опита се да мисли за прохладни планини и течаща вода, но и това не помогна. Нищо не помагаше. Нищо не би могло. Освен може би да открие преродения дух на един от драконите, които едва не я убиха. Може би тогава. Може би когато разбереше защо.

— Ето тук.

Наставникът на гнездото спря до входа на пещера, издълбана в самата скала. В другия й край имаше отвор към небето. На Джаслин й се прииска да се втурне към него, да прегърне небето и свежия въздух, но Исентин сложи ръка на рамото й. Подаваше й нещо.

— Какво е това?

— Против люпилната болест, Ваше Височество.

Трябваше да се сети, без да се налага да пита. Бясна на себе си, тя взе мехлема и го втри в ръцете и лицето си. Беше кафяв и миришеше на кал. После отиде до отвора. Фучащият край нея вятър прогони клаустрофобията и мириса на дим.

Към едната стена беше прикован новоизлюпен дракон. Навярно бе на не повече от няколко дни, хърбав и болнав, но вече дълъг десет фута от върха на муцуната до края на наподобяващата камшик опашка. Такива се излюпваха, само люспи и кости, обикновено тъмни на цвят. Измъкваха се от яйцата като цвете, което разтваря пъпката си, бавно и болезнено. Понякога им трябваха дни да се изпънат до пълната си дължина. Лежаха и дремеха, докато кожата им се изсушаваше и свиваше. И после обикновено се събуждаха и изгълтваха всичко наоколо си. Освен ако не бяха от инатливите, като този тук.

Джаслин веднага разбра, че това не е драконът, който търси.

— Отказва да яде и напада всеки, който го доближи — обясни Исентин. — Обичайно за новоизлюпен, който няма да го бъде, макар че е по-агресивен от повечето.

— Напада, защото е гладен.

Джаслин изгледа любопитно дракона. Беше се свил на кълбо, със затворени очи, и се преструваше на заспал. Не беше съвсем сигурна откъде знае, но той скришом ги наблюдаваше.

— Несъмнено. Но през последните месеци много по-често има новоизлюпени като този. Откакто…

Исентин млъкна, но Джаслин знаеше какво се канеше да каже. Откакто бялата женска нападна алхимиците. Откакто умря Тихият. Той сключи ръце и се загледа в пода.

— Отказват да ядат, освен ако сами не са убили плячката.

— Това не е Тихият.

Джаслин пристъпи по-близо, предпазлива, но любопитна. Драконът усещаше присъствието й, сигурна беше. А си беше оставила шлема горе. Останалата част от тялото й все още бе покрита с бронята от драконови люспи, но ако драконът блъвнеше огън в лицето й… Не й остана време да завърши мисълта си. Драконът скочи и щракна с челюсти. Между зъбите му лумнаха пламъци, насочени право към очите й. Тя залегна и вдигна ръце, за да предпази главата си, но огънят дори не я достигна — усети единствено полъх на топъл въздух. Новоизлюпеният явно беше ужасно слаб. После веригата около врата му се обтегна и той се строполи на пода, очевидно твърде изтощен, за да помръдне.

— Мислите ми ли прочете, мънико? — попита тя разсеяно. — Затова ли се целеше в главата ми? Или просто беше очевидно?

Тя се обърна към Исентин:

— Ще е мъртъв до няколко часа, ако не се нахрани.

Наставникът тъжно кимна. Джаслин пак се обърна към невръстния дракон. Искаше й се да го погали и нахрани, но дори и толкова слаб, той като нищо можеше да й отхапе ръката. Тя приклекна и го погледна в окото, като внимаваше да стои на разстояние.

— Чуваш ли ме? Можеш ли да ме разбереш? Помниш ли?

Какво й беше казал Тихият, преди да умре? „Спомням си пламъците.“

— Помниш ли пламъците?

Драконът наклони глава настрани и й отправи недоверчив поглед, изпълнен с изненада, примесена с омраза. Поглед, който казваше „Да“. Тя почака да чуе глада му в главата си, но нищо не се случи. Взираха се един в друг няколко секунди, после драконът затвори очи и положи глава на пода. Може би си беше въобразила. Беше видяла онова, което така отчаяно й се искаше да види.

Тя се извърна с гръб към дракона, но и с гръб към Исентин. Не искаше никой от двамата да долови отчаянието, което се надигаше в нея, и се загледа извън пещерата, в небето и далечните поля.

Заблуждаваш се, дребни човеко. Нищо не разбираш.

Джаслин чак подскочи от изненада. В миг се завъртя, но драконът не беше помръднал. Исентин я гледаше с любопитство.

— Ти не…

„Ти не чу ли?“ Можеше да си отговори и сама. Не.

— Ами аз?

„Въобразих ли си го?“

— Донеси му нещо, Наставнико на гнездото. Нещо живо, което би могъл да убие сам.

— Вече опитахме, Ваше Височество.

Тя долови упрека в думите му. Разбира се, че бяха опитали. Опитваха с всеки дракон, правеха всичко възможно.

— Всеки…

— Знам, знам. Всеки новоизлюпен е ценен. Опитайте пак. Този път не допускайте алхимиците да доближат онова, което носите.

Тя все още не можеше да събере сили да го погледне. Натежалата тишина беше достатъчна, за да й подскаже с какво неодобрение приема заповедта й.

— Те няма да го допуснат — продума той най-сетне.

— Тогава не им казвай.

Щяха да го забранят, осъзна тя. Отново щяха да й заявят, че не тя е кралицата в това кралство, а те отговарят само пред крале и кралици. Нямаше власт дори в собственото си гнездо. Мисълта никак не я успокои, но поне й вдъхна малко гняв, гняв, който можеше да впрегне в действия.

Тя профуча край Исентин, измъкна се от пещерата и се върна при ямата, като се стараеше да излезе на чист въздух и под открито небе възможно най-скоро. Погледът на дракона нямаше да й даде мира, знаеше го. Не беше ли това погледът на дух, който знаеше какво го очаква, който беше готов да умира, да умира, да умира, отново и отново, но не и да се превърне в роб на алхимиците от гнездото? Или може би тя си въобразяваше всичко и в погледа му се четеше само глад и отчаяние? Никога нямаше да узнае. Исентин никога не би се опълчил на Ордена. До утре новоизлюпеният щеше да е мъртъв.

Когато излезе на повърхността, там я чакаше вестоносец.

— Ваша Светлост.

Той се поклони, но този път не й се занимаваше да го поправя.

— Ездач Хиркалан се завърна в Южния пост.