Стивън Диас
Елмазеният дворец (75)

69
Глетчерът

Тя ставаше все по-гореща и по-гореща. Кемир го чувстваше. Не бяха отлетели много надалеч преди гърба на Пряспа да стане неудобен, след това болезнен, а накрая и почти нетърпим. „Направих грешка“, реши той. Тя умираше и нямаше какво да се направи по въпроса. Поне щеше да е далеч от алхимиците, когато те най-сетне се измъкнеха от пещерите си.

Щяха да умрат от глад и студ.

„Но и това бе по-добро от алтернативата“, реши той. За предпочитане бе да си отиде тук, в битка за оцеляване насред дивото, отколкото да изгние в някоя тъмница. Надира надали щеше да се съгласи, но вече нямаше какво да стори. Бяха опитали всичко, той и Пряспа. Бяха се провалили, наистина, но дори така бяха щастливи от това, че поне са се опитали. Щеше да си отиде умиротворен.

Пряспа летеше все по-нависоко и по-нависоко, навътре в Гръбнака на света. Планините и горите станаха по-диви, върховете по-високи, а накрая те стигнаха тясна долина, изпълнена с едно небесносиньо езеро. Пряспа се спусна към него, докато накрая не докосна вода с лапи. Летенето ѝ вече не бе стабилно. Тя се бе прицелила към един глетчер на края на езерото. Той се спускаше от подножието на планината, а от него се бяха отчупили огромни парчета лед, които мързеливо плуваха в бистрата вода. Когато го достигна, тя се просна във водата до брега. Докато Кемир и Надира се мъчеха да излязат от ледената вода, Пряспа се спускаше към по-дълбоките части на езерото, към извисяващия се пред нея глетчер. Лудостта се бе процедила в мислите ѝ, примесена с гняв. Не бе уплашена, обаче. Знаеше, че умира, но не се страхуваше.

Сбогом, Дребни Кемир.

Кемир плю и се разклати, мъчейки се да изтръска водата от дрехите си. Въздухът по тези места бе толкова леден, че навлажнените кожи на дрехите му започнаха да замръзват.

— Живей, драконе! — просъска той. — Ако оцелееш, можеш да освободиш колкото дракони си искаш. Ако си отидеш, кой ще го стори?

Не спомена, че нито той, нито Надира имаха шанс да оцелеят тук, в ледената пустош. Но тя потъваше в ледената вода. Когато най-накрая надигна глава и погледна нагоре, бе цялата обвита от пара. Вероятно бе прочела мислите му, тъй като с едно последно усилие избълва струя пламък към близките дървета и ги подпали. Даваше им топлина, огън и шанс да оцелеят. След това погледна Кемир и поклати глава. Мислите ѝ бяха далечни и неясни, а също и малко объркани. Но отговорът на въпроса му бе от ясен по-ясен.

Ти, Кемире. Ти ще ги пробудиш.

Кемир се изсмя.

— Как ли пък не!

След което прегърна Надира. Двамата се отправиха към гората и не погледнаха назад. Зад гърба му драконът потъна. Едно мехурче изскочи от езерото.

И това бе всичко.