Стивън Диас
Елмазеният дворец (76)

Епилог
Съвършената бяла

— Къде е тя? — Алмири едва бе кацнала. Бе облечена в пълно бойно снаряжение, а с нея летяха почти петдесет дракона: тези на Шезира от укреплението в Пурпурната шпора и част от ездачите на Валгар. Тя понечи да свали бронята си. Тежестта ѝ пречеше дори да ходи.

Ездач Джостан погледна към пещерите и се поклони.

— Тя е все още с тялото, Ваша Светлост.

Алмири сбърчи нос. Долината вонеше на пушек. Алхимиците вече бяха излезли от пещерата. Някои от тях си бяха тръгнали, други останаха, за да съградят наново унищожените си домове.

— Намерихте ли всички дракони?

— Не — гласът на Джостан прозвуча тъжно. — Намерихме четири от тях. Петата, Бялата, липсва.

— От четирите, които намерихте, имаше ли оцелели?

— Не, Ваша Светлост — той се усмихна леко. — Но намерихме и Ездач Семиан. Или по-скоро той ни намери. Гол и полумъртъв от студ, но вече е почти възстановен. Не бе трудно да го затоплим.

— Значи ни остава още един дракон, който трябва да открием. А Ездачите? Онези, които доведоха драконите тук?

Джостан сви рамене.

— Избягаха на гърба на Бялата. Семиан ги е видял как се отдалечават към най-дълбоките части на Гръбнака. Каза, че са били двама, мъж и жена. Мъжът е работил за…

Той не довърши, но Алмири го разбра. Бе работил за Маршал-рицаря на кралица Шезира. За убийцата, която се бе опитала да елиминира Зафир, която бе предпочела да умре, вместо да бъде пленена при провала си. Която може би току-що бе започнала война.

Джостан прехапа устни.

— Опасявам се, че Семиан е пил от отровата на Огнените, Ваша светлост. Умът му е…

— Трябва да говоря с нея.

— Да, Ваша Светлост. — Джостан се почувства неудобно. Остави я на мира и се отправи към пещерите.

Алмири се забави, докато сваляше бронята си. Не можеха да останат тук за дълго. Гнездото на алхимиците бе малко, а говедата, които се отглеждаха за хранене на драконите, вече ги нямаше. Нямаше представа какво трябва да каже на сестра си. Бе решила да почака няколко дни с надеждата, че Джаслин ще дойде при нея, но тя не го бе направила.

Най-накрая тя не издържа. Отправи се към пещерите и мъртвите дракони, които лежаха там. Земята около тях бе почерняла от горещината. Още можеше да различи Матанизкан, Левантер и Тихия. И трите дракона се бяха излюпили в Наблюдателницата, там бяха и отгледани. Джаслин бе седнала с кръстосани крака до реката, на толкова разстояние от Тихия, колкото можеше да си позволи без да бъде изпепелена. Цялата бе мокра. „От пот“, предположи Алмири, докато не видя как Джаслин се пръска с вода от реката.

Седна до сестра си. Въздухът бе горещ и труден за дишане. Вятър нямаше.

— По-близо не мога да отида.

Алмири усети как започва да се сварява с дрехите си за полет.

— Трябва да го оставиш — каза бавно тя. — Той си е отишъл. Но ще се погрижим люспите му да останат за теб.

— Лично ще ги сваля, когато той се охлади.

— Аз… — Алмири се изправи. Горещината бе нетърпима. — Не можем ли да се върнем в гнездото?

— Намокри се от реката — Джаслин плисна отново лицето си, но не понечи да стане. Алмири въздъхна и отново седна.

— С бой се измъкнахме от Елмазения дворец, Джаслин. След като арестуваха мама и Валгар. От стотината ездачи, само двайсет от нас стигнаха гнездото и драконите. Взехме колкото можем. Спасих Вихър. Казват, че майка е убила Хирам, че нашият Маршал-рицар се е опитала да убие Говорителя. Това означава, че мама и Валгар ще бъдат пратени на съд. Ще ги екзекутират. Дори няма да им дадат правото за последен полет.

Джаслин не мръдна.

— Майка е арестувана, Джаслин. Както и крал Валгар. Валгар има по-малко от сто дракона, но ти…

— Ти си най-голямата. Кралството на майка е твое.

— Не — поклати глава Алмири. Понякога бе трудно да не си изпълнен с горчилка. — Не, майка направи теб свой наследник. Освен това те даде за жена на принц Диалт, най-малкия син на крал Сирион. Използвай го. Заедно със Сирион ще имаш петстотин дракона на разположение. Ще можеш да се противопоставиш на узурпаторите, да спасиш мама. Кралствата се нуждаят от теб, Джаслин. Както и майка ни.

— Майка ни никога не се е нуждаела от никого.

Алмири прехапа устни.

— Аз обаче се нуждая от теб, сестрице.

Дълго време Джаслин не отговори нищо.

— Драконите не бяха мъртви, когато ги намерихме. Казаха ли ти това?

Алмири поклати глава.

— Бяха живи, в състояние на ступор. И знаеш ли какво? Малко преди да си отиде, Тихия се събуди. Някак си се пробуди от вцепенението. Вече си отиваше, но се събуди, за да говори с мен. Той ми говореше, Алмири. Чух мислите му в главата си.

— Но драконите не говорят, Джаслин.

— О, говорят. Ако не ги тровим. Той говореше, все едно поставя думи в главата ми. Каза ми много неща, които не знаех. За нашите дракони. Моят дракон винаги бе много красив. Винаги. Ала щом проговори… ако можех, щях да го спася. Бях готова на всичко. Но той каза и още нещо. Че дори да можех да извадя отровата от него, той нямаше да се върне към предишното си състояние. Никога.

— Джаслин, видя на какво е способен един-единствен неконтролируем дракон. Огледай се наоколо. Правим каквото е редно, Джаслин.

— Ти си знаела, нали? Какво им правим. Знаела си всичко. Защо не ми го каза? Защо никой не ми го каза?

— Ти не си кралица, Джаслин — размърда краката си Алмири. — Само една принцеса. А има тайни, скрити дори от кралиците.

— Той ме попита защо съм толкова тъжна. „Защото умираш“, така му отговорих. А той повдигна глава с последните си сили и ме погледна. „И ти ще умреш“, рече ми. „Някой ден. Разликата е, че аз умирам днес и се прераждам утре. А с теб няма да стане така.“ Това е. След час си отиде. Дали това е вярно? Дали драконите се прераждат след смъртта си? Или това е поредната тайна, която се крие от обикновената принцеса?

— Ако е така, се крие и от обикновената кралица — Алмири прехапа устни. — Не знам, сестро, но ако те се върнат, един ден Тихия отново ще се прероди.

— И аз така си помислих в началото, след като той умря. Може би в момента някой дракон се излюпва в някое гнездо. — Джаслин се изправи на крака. — Ала ще ме помни ли той, Алмири? Не смятам.

Двете си тръгнаха заедно, като сестри.

— Не искам война, Джаслин. Никой не я иска. Но това не може да се размине.

Джаслин обаче не я слушаше.

— Ако това е вярно, Бялата ще ме запомни. Тя ще запомни всички ни!

* * *

Бавно, но сигурно те умираха. Надира още не бе наясно с това и на Кемир сърце не му даваше да ѝ го каже, но бе вярно. Бе я опазил жива вече пет дни откакто Пряспа бе потънала под ледените води на езерото, ала това нямаше да трае още дълго. Времето досега бе добронамерено към тях, но дъждът и вятърът често вилнееха из Гръбнака. Някой ден стрелите му щяха да свършат. Тетивата му щеше да се счупи. Някой от тях щеше да бъде ранен или да се разболее. Той не успяваше да хване достатъчно храна и нямаха дрехи или подслон, с които да се стоплят. Сто неща можеха да се объркат. Рано или късно това щеше да стане.

Трябваше да се махнат оттук. Опита се да обясни на Надира, че Пряспа няма да се върне, че трябва да потърсят по-ниска част на планината. Да направят лодка или поне сал. По вода винаги човек се измъкваше най-бързо от планината.

Но тя му се развика. Настояваше, че Пряспа ще се върне. Той отстъпи. Още един ден, обеща и на себе си. Още един ден и той се махаше. С или без нея. Не можеше да я принуди да дойде, знаеше той, но щеше да я остави. Щом искаше, нека умреше. Така щеше да постъпи и Солос.

В края на този последен ден той се върна уморен към езерото. Носеше със себе си малкото храна, която бе успял да улови. Горите бяха враждебни и диви, в тях дивеч почти нямаше. Беше гладен. И двамата бяха гладни. Щяха да изядат всичко уловено и да останат гладни.

Стигна това, което минаваше за лагер в края на езерото и косъмчетата на врата му настръхнаха. Надира я нямаше. Гората бе притихнала. Чуваха се само вятърът и непрестанният пукот на глетчера. Огледа се към езерото.

И внезапно я усети. Присъствието ѝ, стоманено и огнено.

В следващия миг водата започна да кипи.

Гладна съм, Дребни Кемире.