Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (8)

Глава седма

Когато навлязохме в центъра на Юка, Сара пое със златистия си лексус по старото трасе на шосе 101. Най-големият град в областта представляваше истинска смесица от традиция и съвременност. Заведения за бърза закуска и модерни бензиностанции се редуваха с удобни квартални магазинчета и жилища, чиито обшити с дъски избелели фасади напомняха за началото на века.

По тротоарите на градския център гъмжеше от кореняци, които се клатушкаха сред млади бизнесмени с дълги ръкави. Тук-там се мяркаха човешки отломки от хипарските сборища на шейсетте, напуснали Хай-Ашбъри, след като град Сан Франциско ги прогони от своята територия. С вързаните си на конски опашки коси и посивелите си бради те представляваха неразделна част от тълпата наоколо.

Седалището на шерифа в Мендосино Каунти представляваше малка триетажна сграда от червени тухли с красива дърворезба, опасваща стрехите на покрива. Отпред изведнъж видях нещо, което изобщо не очаквах да срещна тук. Акулите вече бяха пристигнали.

През целия си стаж в отдела за служебни защитници никога не бях ритал да попадна във вечерните новини така, както някои от моите колеги. Винаги ме учудваше и друго — колко бързо довтасваха репортерите, когато надушеха някаква сензация. Джаред бе арестуван едва от час, а пред входа на управлението вече дебнеха над двайсет репортери, като се блъскаха един друг с лакти, за да заемат по-изгодна позиция.

Отвличането на едно момченце надали щеше да бъде пуснато в голяма като чаршаф информация в криминалната страница на „Сан Франциско Кроникъл“. Но тук, в тази малка общност, където всяко задръстване се превръщаше в събитие, арестът на Джаред щеше да бъде утре новина номер едно на първа страница във вестниците.

Аз все още бях облечен в изтритите дънки „Ливайс“ и в жълтия пуловер, с които пътувах в колата на идване. Сара се бе преоблякла в костюм по тялото и бе преметнала през рамо велурена чанта. Никой не знаеше коя е тя или най-малкото защо е тук. Ако някой ни погледнеше, щеше да си помисли, че Сара е просто една млада адвокатка, наминала да представи клиент с висящ акт за пътнотранспортно произшествие.

Тя си проби път до централния вход. Аз се движех плътно зад нея. Освен с по-малките си размери, полицейското управление не се различаваше по нищо от другите полицейски управления, пръснати из окръг Сан Франциско, които бях посещавал. Вътре, зад типичните за тези учреждения тухлени стени, се носеше същият мирис на пикоч и вкиснало, който надали някога можеше да изчезне напълно.

Сара не беше съвсем новачка като адвокат, занимаващ се с наказателно съдопроизводство. Не само заради трите години практика, но и заради факта че бе изградила кариерата си в съда, където се бе сблъсквала с не един костелив като орех наказателен закон. Беше много важно, че не би допуснала никаква грешка в това отношение. И най-малката процесуална тънкост можеше да закопае Джаред. С Макбийн насреща, готов да пробута всички номера, на които беше способен, знаехме, че всяка минута е решаваща. След регистрацията и вземането на отпечатъци Макбийн щеше да настани Джаред в стаята за разпит. Щеше любезно да му предложи чаша кафе и цигара и щеше да започне да се лигави и да му съчувства. Сетне или Макбийн, или някое друго хитро ченге щеше да му съобщи, че се намират тук, просто за да „изяснят някои подробности“.

Сержантът зад гишето се бореше с хартиите пред себе си като прасе с тиква. Личеше си, че тази работа му е дошла до гуша. През всеки пет минути той изпъшкваше като ковашки мях и въздишката му вдигаше прахоляк в радиус от десет метра.

Беше ми забавна пълната му липса на интерес към това, което ставаше наоколо. От останалия свят го делеше само едно разклатено еднометрово гише и въздухът над него. В почти никое от другите полицейски управления на окръг Сан Франциско посетителят не би могъл да чуе подобни безмълвни протести. Причината не беше в това, че полицаите там вършеха задълженията си с по-голяма жар, а много по-прозаична. Просто между тях и хората, които те се бяха клели да защитават и обслужват, се издигаше непробиваема преграда от шестсантиметрово бронирано стъкло.

Сара постоя малко, изглади полата си с ръце и се запъти към полицая, който щеше да си разчекне устата от прозявки и само от време на време драсваше по нещо в доклада си. Докато вървеше към него, тя нарочно чаткаше силно с токчетата си по застлания с плочи под, за да го изтръгне от дрямката.

Сержантът беше червендалест тип с посивяващи мустаци, които скриваха горната му устна. Когато отпиваше кафе от пластмасовата чашка, капчици от течността се задържаха по космите и после капеха по хартията на бюрото.

Щом Сара го наближи, той вдигна очи. Още преди бях забелязал, че на няколко пъти, докато чакахме, бе плъзнал поглед по краката на Сара.

— Още колко трябва да чакаме, за да се видим с Рейнър? — попита тя с най-меката си усмивка. На човек като сержанта му бе достатъчно да види жена, наполовина с хубостта на Сара, за да зареже съвсем делата си, които и без това едва вършеше.

— Ще бъде зает още доста време. — Сержантът се стараеше да звучи любезно, но естеството на работата му оставяше своя грубиянски отпечатък върху всичко, което казваше.

— Аз съм неговият адвокат и Макбийн ме очаква…

Сержантът я прекъсна. Явно не беше свикнал с такава настойчивост.

— Налага се да чакате. — Той отново наведе глава към листовете. — Сега е зает.

— Не ме интересува — започна Сара, но един глас зад нея я прекъсна.

— Ей, Филмор — провикна се Макбийн така, както вероятно се провикваше по време на пиянските събирания с наборите си. — Кой така те ядосва?

Тя се хвърли към него.

— Искам да се видя с клиента си.

— Та ние току-що го приехме.

Сара погледна часовника си.

— Но вие го арестувахте още преди два часа — наду малко времето тя.

— Защитник, аз ще реша кога може да се говори с Рейнър.

Сара разпери ръце в изблик на негодувание.

— Много съжалявам, маце — каза Макбийн. — Законът е ясен. Докато той сам не пожелае да разговаря с теб, аз мога да продължа разпита си. И тъкмо това възнамерявам да направя.

Сара пристъпи към наглия ветеран. Острият блясък в очите й го накара да застане нащрек. Бях сигурен, че именно думата „маце“ я бе изкарала така от равновесие.

— Няма да е зле да го посъветваш да направи това.

Макбийн оголи зъбите си.

— Добре.

Сара пое дълбоко въздух. Насреща й стоеше човек, който беше запознат с процедурата. Много ми се искаше да се намеся, но за беда Макбийн беше правият в случая. Не адвокатът решава дали клиентът може да бъде разпитван, или не, а самият клиент. Ченгетата бяха наясно с тази хватка и се възползваха от нея веднага щом приберяха заподозрения на топло.

— Сигурна съм, че той не разбира за какво става дума. — Лицето на Сара се намираше на сантиметри от гръдния кош на едрото ченге. — Баща ми ми каза, че всеки месец получавал помощ от военните заради умствена непълноценност.

— Благодарение на либералите и той, и милиони други говна имат възможност да доят системата — избухна Макбийн. — Но това не означава, че на мен ще ми се качи на главата.

Търпението ми свърши.

— Ти най-добре знаеш, Макбийн, кое има и кое няма значение. Ако Рейнър обаче има някакъв вид умствен проблем и ти не му позволиш да говори със своя адвокат…

— Добс, от такава ливада като теб акъл не ща. Аз го попитах дали иска да говори с адвокат и той каза не. Какво друго искаш? Ако ще и цяла армия докторя да хукне насам, хич не ми пука.

— Не съм много сигурен.

— Тия ги разправяй на някой друг.

— Мисля, че съдията, който ще се запознае с този случай, ще се заинтересува доста — казах аз. — А ако и той си затвори очите, съдебните заседатели вече ще го разнищят.

Той погледна към Филмор, който сви рамене. Надявах се най-сетне главата му да е увряла.

— Още в имението съдията в оставка от Върховния съд Харис те информира, че Рейнър ще упражни правото си да разговаря първо с адвоката си.

— Той промени мнението си.

— Хайде, Макбийн. Съдебните заседатели няма да се хванат на това. Особено след като се запознаят с твоята склонност да изтръгваш със сила признания от абсолютно невинни хора.

Веднага съжалих за последните си думи.

Макбийн излезе от вратата и дойде при мен.

— Останал си си все същият смотаняк, Добс.

Сара ме хвана за ръката и застана между нас. Известно време тримата се гледахме мълчаливо. Изведнъж далечен стон на някой от задържаните разцепи тишината.

— Сигурна съм, че ако Рейнър бъде разпитван без мое разрешение, по-късно ще си имаш големи проблеми. — Макбийн започна да казва нещо, но Сара го прекъсна: — Ако разговаряме с него сега, ти ще избегнеш опасността по-нататък да не можеш да използваш думите му. Каква ще ти е ползата тогава? Просто ме остави първа да говоря с него…

— Нали ще вземеш да му обясниш точно какво да приказва.

Сара отново пое дълбоко въздух. Все по-ясно ни ставаше и на двамата, че така доникъде няма да стигнем.

— Никога няма да направя това — каза тя с учудващо любезен тон.

Макбийн се удиви на рязката промяна в поведението на Сара и погледна пак към Филмор. Сержантът дращеше нещо върху листовете с ниско наведена глава. Той познаваше добре Макбийн и беше наясно, че лейтенантът не обича да има свидетели на пораженията си.

— Виж какво — упорстваше Сара. — Може ти и господин Добс да сте имали някакви търкания в миналото, но не позволявай те да доминират при вземането на решение, за което впоследствие само ще съжаляваш. Ако след разговора с клиента ми се уверя, че той е избрал варианта да говори с теб, даже и да съществува опасност думите му да имат стойността на признания, аз ще приема това. Допуснато признание в замяна на умно поведение. Може би точно аз ще мога да ти помогна да се сдобиеш покрай този случай с голяма червена точка. Просто няма какво да губиш.

Макбийн изпъшка и ме погледна за последен път с неприязън.

— Добре — отстъпи накрая и отвори вратата. — Давам ви двайсет минути.