Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (7)

Глава шеста

Имението на съдията Айвъри Харис се намираше на трийсетина километра северно от Юка. Когато наближих, пред погледа ми започнаха да се нижат декар след декар, засадени с коледни елхички на различна възраст. В края на чакълестата алея се виждаше масивна двуетажна къща със залепена за нея едноетажна постройка. Сградите бяха кацнали на върха на потънал в зелена трева хълм.

Щом слязох от колата, ахнах от живописната красота на гледката. Правеше впечатление не толкова къщата, която беше твърде обикновена и между другото, плачеше за ремонт. Дъхът ми секна от вида на величествените секвои, които покриваха малката долина около имението и планинските склонове в далечината.

Почуках на вратата на голямата къща, но не получих никакъв отговор. Когато се запътих към пристройката, нещо проблесна сред елховите насаждения. Тъкмо се опитвах да отгатна какво става и отблясъкът се повтори. След малко се появи пак — вдясно от предишния. Не разбирах на какво се дължи това. Дали не беше някоя стара консервна кутия, сложена да плаши птиците? Но птиците не налитат на елхи. Или поне аз така мислех.

На Сара й се налагаше да проведе няколко телефонни разговора, след което щеше да ме вземе и да отидем на обяд с баща й. Но може би тя изобщо не подозираше, че съдията в оставка сигурно изгаря от желание да ме види толкова, колкото и аз — него. Майната му, рекох си; така и така се бях навил на плана й, сега не ми оставаше нищо друго, освен да спазвам правилата.

Встрани от голямата къща, под навес от гофрирана ламарина, беше паркиран нов автомобил блейзър. Вдясно от него имаше черен шевролет с две врати, модел 1956. Откакто продадох преди десет години моя червен шевролет, не бях виждал отблизо подобен модел. Наведох се и надникнах през отворения прозорец на дясната врата. Вътре цареше страшен безпорядък: от седалките стърчеше вата, а по пода се търкаляха мръсни дрехи и всевъзможен боклук. По всичко личеше, че някой използва колата за жилище.

Някъде в задната част на имението се чуваше шум от течаща вода. Отидох до брега на поточето и видях дървена пейка и въдица, захвърлена срещу нея. Не бях пипал въдица от години. За да бъда по-точен, бях държал въдица само веднъж — когато бях на осем. Тогава с татко, за пръв и последен път, бяхме отишли да ловим риба на някакво поточе, същото като това. Татко наниза стръвта на кукичките и хвърли двете въдици. След това седнахме на един паднал дънер и повече от час изобщо не мръднахме. Изведнъж татко стана, нави макарите и тръгна към колата, ругаейки като каруцар. Там ми изкрещя да се качвам и по пътя за вкъщи повтаряше само едно: че в тази загубена вада няма никаква риба и той не може да виси така, само за да си губи скъпоценното време. Вкъщи се стовари пред телевизора и остатъка от неделята само отваряше бира след бира и превключваше каналите на телевизора от един мач на друг. Толкова за единствените няколко часа, прекарани интересно с баща ми.

— Хънтър — чух познат женски глас.

Беше Сара. Тя бързаше към мен, облечена в тесни дънки „Ливайс“, бял пуловер и гуменки.

— Извинявай — каза задъхано. — Реших да се кача в апартамента си, за да облека нещо по-подходящо.

— Не се притеснявай. И аз дойдох току-що.

— Харесва ли ти имота? — попита тя, описвайки с ръката си елипса към величествените секвои наоколо.

— Не съм виждал такава зеленина, откак ходих в Голдън Гейт Парк. — Сигурно искаше непременно да кажа колко съм сразен от великолепието на мястото, но бях капнал от дългия път и от разговора после в офиса й. Исках да се здрависам с баща й, ако толкова се налагаше, да обядвам с тях и да потегля обратно.

— Понякога ми иде да се ощипя, за да повярвам, че не сънувам — въздъхна Сара.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Предполагам, че още не си се видял с баща ми?

— Мисля, че не е в къщата — казах. — Почуках на вратата, ама…

— Сигурно кастри дръвчетата. Хайде да го намерим. — Сара ме хвана за ръката и ме помъкна в същата посока, откъдето бяха дошли отблясъците. Щом тръгнахме ръка за ръка между стотиците малки елхички, ни обгърна ухание на коледна утрин.

— Пази си дрехите — предупреди ме Сара. — По клончетата има смола.

Когато навлязохме дълбоко навътре, мистерията на странните отблясъци се изясни. Видях някакъв лъскав железен предмет, който равномерно се вдигаше и падаше към земята.

— Татко? — извика Сара.

— Насам — чу се солиден глас. Глас, който никога през живота си нямаше да забравя.

— Един човек иска да те поздрави — каза моята водачка и ме избута към следващата редица от елхички.

Пред мен стоеше баща й. Същият си беше. Все така наперено държеше главата си и никаква усмивка, както и навремето, не проблясваше по устните му, скрити в прошарената брада. Селският живот му се бе отразил много добре. Нямаше го онова шкембе, което разваляше силуета на невисокото му тяло. По лицето му имаше силен загар и брадата, която преди изглеждаше малко като залепена в комбинация с черната съдийска тога, сега подхождаше идеално на новата му роля.

— Радвам се да ви видя, съдия Харис. Изглеждате чудесно.

Без да отвърне, той се обърна, наведе глава и започна да измерва с поглед следващото дръвче.

— Не знаех, че коледните елхички се подкастрят с нож.

— Това е мачете, синко — поясни той и изтри дългото острие в изцапаните си дрехи.

— Мислех си, че има специални машини за тази работа.

— Няма — процеди съдията и с няколко удара си отвори път до дръвчето. Наоколо се разхвърчаха клонки и иглички.

— Колко пъти в годината трябва да правите това?

— Един-два пъти. — Открай време беше скъп на думи, досущ като индиански главатар.

— Но тук има хиляди елхички. Сам ли ги кастрите всичките?

— Сърцето не му позволява — намеси се Сара и се взря в баща си. — Къде е Джаред?

— През няколко редици — махна с ръка той и се придвижи към следващото дръвче.

— Кой е този Джаред? — попитах.

— Помага на баща ми от няколко седмици.

— Онзи шевролет, дето видях до къщата, да не е негов?

— Той го използва обикновено за жилище — обясни Сара. — Но откакто работи тук, татко го пусна да спи в пристройката.

Съдията спря да измерва с поглед следващата си жертва.

— Сара ми каза, че имаш големи неприятности.

Трябваше сам да се сетя, че не му е отнело много време да направи извода си — щом съм обвинен, значи съм виновен.

— Вярвам, че съм невинен до доказване на противното.

Старецът се засмя.

— Все ми се върти в главата, че и преди сме водили подобен разговор.

Този негов опит да се пошегува ме обезоръжи. През всичките години, откакто го познавах, той дори не ми се бе усмихнал.

— Дано да няма нищо сериозно — продължи съдията. Проявата на интерес май беше повече за угода на Сара.

— Просто едно недоразумение. Надявам се бързо да го изясня.

— Както си знаеш, нали?

— Какво? — настръхнах. Не бях сигурен какво точно има предвид.

— Никога не си бил достатъчно хладнокръвен, Добс. — Той вдигна мачетето и го стовари в пръстта, сякаш беше съдийско чукче. — Нека Сара да движи нещата. Тя знае какво да прави.

Сара се изкиска на моето объркване и се обърна към баща си.

— Хънтър ще остане за обяд. Ти идваш ли?

Съдията мълчаливо сви рамене, без да сваля поглед от следващото дръвче, което щеше да попадне под ударите му. На Сара досега трябва да й бе станало пределно ясно, че за любов между нас двамата не можеше да се говори.

— Налага се да привърша — каза той. — Изчакайте ме малко.

Двамата със Сара тръгнахме към къщата и в този миг чухме вой на сирени, идващ откъм шосето.

— Какво ли пък е това? — зачуди се тя и ускори крачка.

Когато стигнахме алеята, разбрахме за какво става дума. Една черно-бяла патрулна кола сви от шосето и се понесе към нас.

— Това трябва да е лейтенант Макбийн.

— Кой е Макбийн?

Колата рязко спря на сантиметри от краката ни. Лицето на Сара се изкриви.

— Здравенякът със спортното палто. Царят на глобите тук.

Аз размахах ръка пред лицето си, като се опитах да разсея вдигналия се облак прах. Висок мъж на средна възраст изскочи от дясната врата и се насочи към Сара. Имаше кестенява коса и мустаци. Шофьорът, ниско мускулесто ченге в униформа, го следваше по петите.

— Госпожице Харис — каза Макбийн, докато оправяше кафявото си палто от плат тип „рибя кост“, за да нагласи крещящата си синьо-зелена вратовръзка точно между реверите. — Къде е Джаред Рейнър?

— Заедно с баща ми.

— Къде по-точно? — попита униформеното ченге и извади револвера си от кобура.

— Изчакайте една секунда! — сопна се Сара.

Макбийн стрелна навъсено младия полицай.

— Джеймисън, прибери ютията и извикай подкрепление.

— Лейтенант — обади се Сара, — какво става всъщност?

— Дойдохме да го арестуваме.

Трябваше да наруша неутралитета си.

— Носите ли писмена заповед?

— Кой пък си ти, по дяволите? — изрепчи се Макбийн.

— Хънтър Добс.

Макбийн избухна в смях. Джеймисън се бе върнал и като надничаше иззад гърба му, отново бръкна в кобура.

— Доста време мина, Добс. Мислех, че бачкаш в отдела за служебни защитници. Хайде, че всичката измет в арестите само теб чака да ги пуснеш на свобода.

Чак сега ми просветна. Трябваше по-рано да обърна внимание на името му. Но тези мустаци ме заблудиха. Не бях го виждал поне от шест години. Тогава Уилям Макбийн работеше като детектив в отдел „Убийства“ на полицейското управление в Сан Франциско. По едно време изчезна — малко след като доказах, че е изтръгвал със сила показания от един от моите клиенти.

— А ти още ли правиш всичко възможно невинните да бъдат осъдени?

Макбийн потъмня като облак и наново се обърна към Сара, която изглеждаше леко смутена.

— Ще ни кажеш ли най-сетне къде е този Рейнър? Или искаш да изора всичко наоколо, за да го намеря?

Аз пристъпих напред, но Сара опря длан в гърдите ми.

— За какъв се мислиш, Макбийн?

— За човек, който си гледа работата.

— Не мисля, че в задълженията ти влиза да тормозиш невинни хора — каза тя и се приближи към него. — Ако имаш някаква работа във фермата на баща ми, първо не е лошо да се увериш, че всичко протича според буквата на закона.

Макбийн за миг се гипсира от войнствената хубавица пред себе си и отстъпи неволно назад. Сара продължаваше да бълва огън и жупел.

— Ако нямаш писмена заповед — допълни тя, — моят съвет е веднага да напуснеш това място.

Явно страшно я беше вбесил. Скандалджийският му маниер май нямаше да му е от полза тук.

Макбийн извади от джоба на палтото си някакъв документ.

— Ето писмената заповед за арестуването на Рейнър — заяви той и връчи на Сара няколко листа. — На втора страница е разрешението за обиск на пристройката и на черния шевролет, модел петдесет и шеста, с калифорнийски регистрационен номер JYT 076.

След като прочете всичко, което й подаде Макбийн, Сара се обърна към мен със загрижен вид.

— Вътре пише, че обвинението е за отвличане и гавра с дете.

— Точно така — изпъчи се лейтенантът. — Жертвата е десетгодишно момче на име Дани Бъртън. Исках прокурорът да добави и опит за убийство, но ако не съберем допълнителна информация, и с това ще минем.

Сара върна документите на детектива.

— Вярвам, че това е достатъчно.

— Най-добре е наистина да повярвате — разпени се Джеймисън. — Отвличането грози живота. Сега вече няма да се притеснявам, че този безжалостен тип вилнее наоколо.

Макбийн поклати глава на тази тарикатска забележка.

— Къде е подкреплението?

— Ще бъдат тук всеки момент — отвърна Джеймисън.

Изведнъж от върха на склона се чу шум.

— Какво става тук, по дяволите? — развика се съдията, щом изникна между дърветата, придружен от немлад брадат мъж. И двамата носеха в ръцете си по едно мачете.

Макбийн и Джеймисън веднага измъкнаха револверите и ги насочиха към съдията.

— Стой! — извика лейтенантът.

Съдията продължи да върви право към Макбийн.

— Само това остава.

Полицаите изблъскаха съдията встрани и взеха на прицел другия мъж. Със смутен израз той издигна мачетето над главата си.

— Хвърли го, Рейнър, или ще ти пръсна черепа — изкрещя Макбийн. Дулата на револверите бяха насочени право в лицето на мъжа.

Сара се приближи към него.

— Направи каквото ти казва лейтенантът, Джаред. Моля те, пусни това.

Джаред протегна свободната си ръка към съдията. Явно искаше някакво обяснение.

— Имат писмена заповед за твоето задържане — добави Сара, без да сваля поглед от него.

— Отвличане и гавра с дете — уточни Джеймисън и револверът подскочи в ръката му.

Джаред хвърли поглед през рамо, сякаш възнамеряваше да побегне и отстъпи назад. Чух как петлетата на револверите изщракаха.

— Джаред! — извика съдията. — Хвърляй това проклето нещо на земята!

Очите на Джаред шареха между двете ченгета. Накрая той погледна съдията и коленичи; мачетето падна встрани. Джеймисън се втурна към него, а Макбийн изрита тежкото желязо надалеч. Лицето на Джаред се заби в пръстта, докато полицаите извиваха ръцете му, за да му сложат белезници.

— Той не оказва съпротива — обади се съдията, когато Джеймисън силно дръпна човека за белезниците и го изправи на крака. Джаред изпищя от болка.

— Няма защо да го наранявате! — извика Сара, но двете ченгета повлякоха Рейнър към колата и го набутаха вътре, като удариха силно главата му в рамката на вратата.

Макбийн се върна при Сара, ухилен до уши.

— Сега ще го закараме в управлението. А ей този камион — той посочи влекача, който наближаваше по алеята — ще изтегли черния седан. Няколко човека ще довтасат скоро тук, за да претърсят пристройката. Някакви въпроси, госпожице?

— Искам да говоря с клиента си — заяви Сара.

— Първо ще го регистрираме, а после ще трябва да уточня дали няма да иска най-напред да си поговори с нас.

— Още отсега мога да ти кажа, че той няма да се съгласи да говори. Във всеки случай, не и преди да му разясня някои неща.

— Задържаният сам трябва да вземе това решение, госпожице Харис. А аз ще имам грижата да те уведомя.

— Мога да се обзаложа — изсумтя Сара.

Макбийн цъфна като котарак, който току-що е закусил със семейство папагалчета.

— Ще те държа в течение.

Двете ченгета се запътиха към колата.

— Ей, ти — извика Джеймисън. Съдията беше пъхнал глава през отворения прозорец на шофьорската врата и говореше нещо на Джаред.

Те свирепо се вторачиха в него. В този момент се зададе втората полицейска кола, която сви от алеята и спирачките й изсвириха до тях. Макбийн нареди нещо на шофьора, колата се върна на алеята и спря след секунди пред пристройката. Джеймисън се намести зад волана, а Макбийн още стърчеше от другата страна и говореше по радиото.

— Какво му каза на Джаред? — попита Сара баща си.

— Само едно нещо — засмя се той. — Накарах го да ми обещае, че ще мълчи като пън, докато не разговаря с теб.

— Надявам се да го е проумял добре.

— Проумя го — кимна съдията. — Но най-добре ще е и ти да слезеш надолу, за да си сигурна, че ще стане точно така.

Сара тръгна към колата си. След това изведнъж спря, сякаш си беше спомнила нещо.

— Съжалявам, Хънтър.

— Разбирам — успокоих я аз. — Ще ти звънна утре.

— Никакви такива — изръмжа съдията. — Тръгваш с нея. Може да има нужда от помощта ти.