Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (6)

Глава пета

От години не бях стъпвал в осеяната с малки селца Северна Калифорния. Докато шофирах, продължавах да си блъскам главата около създалата се ситуация. В мига, в който Огдън си тръгна оная вечер, отново се засилих към прокуратурата, за да изясня на място всичко. За щастие Сара ми напомни, че грешката на повечето заподозрени, когато ги обвинят в някакво престъпление, е именно тази — че си казват и майчиното мляко. От десет години бях адвокат и прецених, че е абсолютно права. Затворите пращяха по шевовете от хора, които си въобразяваха, че след един разговор ще могат да се измъкнат на свобода. А беше точно обратното — ако си държиш устата затворена, обвинението често не успяваше да събере достатъчно данни, за да се стигне до образуване на дело, камо ли до произнасяне на присъда.

Като адвокат на Мартинес, аз постоянно бях на топа на устата. Всичко, което кажеше той, беше поверително и не можеше да се разгласява. Чак сега видях професията си в съвършено различна светлина. Имаше нещо сбъркано в това клиентът да може да ме обвини в престъпление, а аз да не мога да повторя какво сме си говорили. Как можех да се защитя тогава? Системата ме беше стиснала яко за гърлото.

Трябваше да привлека на моя страна някой, който бе наясно с цялата сложност на проблема. Ето защо пътувах за Юка — за да се видя със Сара. Тя познаваше и кътните зъби на щатския съд. Беше работила за тях навремето и доколкото я познавах, нищо не й пречеше да използва безценния си опит като скрито оръжие. Колебанията ми произтичаха от това, че само преди едно денонощие в съдебната зала почти ме беше изкарала от кожата. Но, така или иначе, личните чувства трябваше да останат на заден план. Бях с отнети права и срещу мен бяха предприети наказателни и дисциплинарни мерки; бях обвинен в нещо, за което нямах и най-малка представа — и гордостта беше глезотия, която не можех да си позволя точно сега.

Движението по шосе 101 беше слабо. На север от Хилдсбърг пътят следва плътно извивките на местността и ту се изкачва, ту слиза по наредените един след друг като вълни хълмове на територията на окръг Сонома. След като наближих Хопланд, видях паркираните встрани пикапи на мексиканските гурбетчии, дошли тук за гроздобера. Тук-там по склоновете отляво и отдясно се мяркаха винарни, приличащи на древни монашески скитове. Малки селца изскачаха пред погледа ми за миг и също тъй бързо изчезваха в огледалото за обратно виждане.

Свих по шосе 253 на запад и след няколко километра стигнах град Юка. Офисът на Сара се помещаваше в двуетажна тухлена сграда срещу съда. След десетина минути бях на пропуска; зад гишето ме посрещна възрастна дама с дебели като дъната на бутилки от кока-кола стъкла на очилата. Тя любезно ме осведоми, че Сара ще бъде на мое разположение след секунда.

Приемната представляваше комбинация от тухла и дърво, облагородени с много женски вкус. Мрачната атмосфера наоколо се оживяваше от цветни картини по стените, саксии с растения и мебели с пастелни тонове. Малкото пространство беше изпълнено с шум от телефони и факсове, както и с разговорите на служителите, потънали в работата си от другата страна на гишето.

Сара се появи оттатък след пет минути. Тя каза нещо на помощника си, а след това опря ръка на рамото на машинописката и й подаде дълъг списък със задачи. Личеше си, че напълно владее положението. Жената на пропуска й каза нещо и Сара изчезна. След миг вратата се отвори.

— Надявам се, че си пътувал без неприятности — протегна тя ръката си. Беше облечена с тъмносиньо сако, къса пола и бяла копринена блуза, гарнирана с червено шалче от шифон. Беше много по-красива от предишния път.

— Всички тези хора за теб ли работят? — попитах, докато вървяхме към кабинета й.

Сара прихна.

— Това изненадва ли те?

— Хич — отвърнах, макар че всъщност ми беше дошло като гръм от ясно небе как може някой, завършил само преди три години юридическия, така да преуспее.

Сара ми посочи един от двата стола за посетители, разположени пред писалището й.

— Аз лично се чувствам много добре.

— Не мисля, че е точно така — казах. — Преди малко те наблюдавах. Създаващ впечатление, че се контролираш твърде много.

— Да не говорим повече за мен — предложи тя. — Ти имаш проблем. Нека да видим как мога да ти помогна.

Сара отвори едно от страничните чекмеджета на писалището и измъкна оттам чисто нова жълта папка.

— Как протече разговорът с онзи… как беше?

— Майлс — отзовах се веднага. — Боби Майлс.

— Благодаря. — Тя си записа името в папката. — Сега ми разкажи какво точно се случи.

Повече от час разисквахме всичко, казано по време на разпита на Майлс. Още половин час отделихме за престоя ми в кабинета на Келог. Вече бях доста изморен и тъкмо се радвах, че приключваме, когато Сара помоли:

— Разкажи ми за Сал Мартинес.

Аз въздъхнах дълбоко и я погледнах тъй, сякаш беше казала най-големия майтап.

Тя наклони главата си.

— Докато не знам всичко, няма да мога да ти помогна.

Кимнах и потърках челото си.

— Ясно.

— Преди всичко, кой е той?

— Един от най-долните и мръсни бандити, които съм имал нещастието да представлявам. — Наместих се по-удобно на стола. — Не мога да разбера защо този обречен тип така упорито се мъчи да я докара до съдебен процес. От самото начало предложението на прокурора е за две равностойни непредумишлени убийства; ако той и съучастникът му се съгласят на това, ще отнесат присъда от двайсет и пет години до живот, което все пак означава, че най-вероятно ще могат да излязат на свобода, преди да пукнат от старост зад решетките. Този вариант е за предпочитане пред другия: главната роля в изпълнението на екзекуция. Опитах се да му набия в дебелата глава всички възможни рискове, които крие един съдебен процес, но той не отстъпи изобщо. „Доживотната присъда е все едно че си мъртъв“, това беше отговорът му.

— Защо според теб Мартинес принуждава Майлс да лъже?

— Не ми трябваше много време да се сетя — отвърнах. После й разказах за разговора си с надзирателя Хауърд Милингс, който ме придружаваше до същата зала за разпит, където се бях срещнал по-рано с Майлс.

 

 

— Този боклук Мартинес е в номер три — каза Милингс, посочвайки отворената врата в дъното на дългия коридор. — И се е докарал със съвсем нов чифт найкове на краката.

Двамата добре знаехме какво означава това.

— Кой ли нещастник е изпищял и сега стъпва бос?

— Едно е ясно — продължи той, докато откачаше един огромен ключ от колана си. — Че те не принадлежат на някой от гъстаците му. — Милингс отключи вратата, дръпна се встрани и ме изчака да мина. — Надявам се да носи същите маратонки и когато се запъти към електрическия стол.

— Даже и да получи такава присъда, минава много време преди изпълнението й.

— Това е така, защото онези безгръбначни копелета от Върховния съд им разрешават две хиляди обжалвания… Ако питаха мен…

— Знам — казах. — Даже нямаше да се стигне до процес.

— А той да не би да даде някаква възможност на онова дете, на което пръсна лицето. — И Милингс затръшна вратата след мен.

От другата страна на армираното стъкло, което ни разделяше, видях Мартинес. Той лежеше със затворени очи на дървената пейка. Беше сложил ръцете си под главата и имаше такъв вид, сякаш правеше слънчеви бани до вълнолома на Санта Моника.

Аз отворих куфарчето си и разстлах делото му на плота. По лицето му не трепваше нито един мускул. Изобщо не даваше признаци, че е забелязал присъствието ми.

— Жив ли си, Мартинес?

Само устните му помръднаха.

— Процесът започва утре, нали?

— Така изглежда.

Той изруга на испански, отново си затвори очите и обърна главата си настрани, сякаш ми казваше да се чупя. След спречкването с Келог нямах никакво настроение да търпя нахалството му. Прибрах делото му в куфарчето и щракнах ключалките. При този звук той отвори очи и седна.

— Говори ли с момчето? — попита.

— Какви хубави маратонки — казах с каменно изражение.

— Човече, остави маратонките… Кажи ми какво каза той?

— Той просто лъже.

Мартинес се залепи за армираното стъкло. Зад лявото си ухо имаше татуировка, изобразяваща паяк и паяжина, но тя едва личеше изпод мазните тъмни кичури коса.

— Така си мислиш ти.

— И така да е, аз няма да призова на свидетелската банка човек, който лъже.

— Той не лъже.

— Как не! Сигурен съм, че ти си в дъното на това.

— Човече, аз не го карам да прави нищо лошо.

— Слушай, Мартинес, кажи ми точно какво му каза? Че ще го пребиеш, ще го убиеш или какво…?

— Хич не знам за какво говориш, по дяволите.

— Знаеш много добре. Момчето е наплашено до смърт.

— Той ли ти каза това?

— Не се наложи. Много добре знам какво става в затвора и повярвай ми, прокурорът също го знае. Ако това момче застане на свидетелската банка, ще го разкъсат на парчета.

Мартинес започна да човърка калта под ноктите си. Сетне внезапно тръсна глава и ме погледна.

— Човече, много работа ти се е отворила.

— Позна — облегнах се назад. — И то заради твоите тъпи игри.

— Чуй, боклук, ти си ми адвокат. И трябва да се оглеждаш на четири заради мен.

— Точно затова не призовавам никой от аверчетата ти на свидетелската банка.

— Ако ти кажа, ще го направиш. — Аз се изсмях. — Ти си един идиот, Добс. — Мартинес млъкна, като че ли наистина се бореше с гнева си. — Знаеш, че ще ме осъдят, ако хлапето не свидетелства — сниши глас той.

— Ето защо по-добре се навий на подаръка, който ти предлага прокурорът.

— Няма да се хвана на този номер, човече. — Гласът му отново се усили. — Докога ще ти повтарям?

Писна ми. Освен това, защо трябваше да се притеснявам. Ако не се навиеше на сделката и го признаеха за виновен, това си беше негов проблем, не мой. Очевидно полагах повече грижи за живота му, отколкото самият той. Неслучайно беше попаднал зад решетките. Явно не го беше еня за ничий живот, включително и за неговия.

— Знам, че всеки добър адвокат може да спечели този процес.

— Значи аз просто не съм достатъчно добър, защото по мое мнение ти ще гориш в ада.

— Щом е така, искам друг адвокат.

— Съжалявам — небрежно свих рамене. — Служебните защитници не подлежат на избор.

— Човече, защо не се разкараш?

— Нямам нищо против.

Надигнах се да си ходя и видях как се вдърви.

— Най-добре се моли да ме признаят за виновен. — Месестите му ръце се вкопчиха в ръба на плота. — Защото иначе, като изляза оттук, първо с теб ще си разчистя сметките.

— Заплашваш ли ме?

Той се бе изправил. Лицето му беше на педя от моето. Разделяше ни само еднометров зид и преградата от армирано стъкло.

— Най-добре се заври някъде надълбоко. Защото, ако ме признаят за виновен, моите роднини ще направят всичко възможно това да е последният ти процес.

Несретният живот на Мартинес беше в моите ръце, но той бе решил, че най-добрият начин да избегне електрическия стол е, като заплаши мен — своя адвокат.

— Процесът ти ще бъде честен и безпристрастен. Но това е всичко, което мога да ти обещая.

Мартинес скочи върху плота и започна да рита по армираното стъкло. Аз се бях облегнал на желязната врата в очакване да ми отворят. Не можех да направя нищо друго, освен да се усмихвам и да се чудя докъде ще стигне. Само след секунди Милингс и хората му щяха да нахлуят и да го озаптят.

— Ще вземеш да си повредиш новите маратонки.

Той ритна стъклото още няколко пъти и то се напука, но желязната арматура не му позволяваше да се разпадне. Беше крайно време глупостите на този отсреща да се прекратят. Заблъсках по вратата. Мартинес започна да чупи парчета от стъклото. Скоро от ръцете му потече кръв.

— Ще те убия — извика той.

Вратата зад гърба му се отвори със замах. Милингс и още трима надзиратели нахлуха вътре. Нямаше да се изненадам, ако нарочно бяха чакали отвън, за да видят докъде може да стигне в яростта си.

 

 

Сара беше зяпнала срещу мен.

— Тогава за последен път видях Мартинес — завърших разказа си аз. — Милингс и тримата надзиратели го сграбчиха за косата и го хвърлиха върху бетонния под. От удара лицето му се разби и от устата и носа му бликна кръв.

— Лошо ли се нарани?

— По-късно Милингс ми каза, че бил добре. Имал нужда само от няколко шева.

Сара бавно поклати глава и си отбеляза още едно-две неща.

— Това ще свърши работа засега — каза тя и погледна часовника си. — Искаш ли да обядваме?