Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (53)

Глава петдесет и втора

— Само Патерсън може да те кара да чакаш толкова собственото си обесване.

Сара изглеждаше възхитително. Тя седеше до мен, облечена във вишнево велурено костюмче. Само по мъничкото белегче зад ухото можеше да се познае, че преди по-малко от месец е претърпяла жестока катастрофа.

— Усещаш ли го вече? — попита тя. Бе забелязала как масажирам пръста си.

Размърдах ръката си.

— Сега и завинаги — казах, гледайки към него. Поне веднъж в живота си Макбийн се бе оказал прав. Те наистина „пришиваха тези неща“ без проблем и моят пръст не направи изключение. Според докторите след време, при една сполучлива терапия, чувствителността му щеше да се възстанови почти изцяло.

Даже така, с превързаната ръка и с шината на пръста, успях да помогна на Айвъри да приготви коледните елхички за Коледната разпродажба. Веднъж като свикнах, започнах да обработвам дръвчетата не по-зле от стар градинар. За моя изненада, физическата работа много ми допадна. Или може би това се дължеше на хубавата компания, която имах в лицето на Сара и баща й. Аз и Айвъри станахме големи приятели. Сара си остана Сара. Вече не можех да си представя живота без нея.

Намирахме се в Отдел D на Върховния съд на Сан Франциско и очаквахме началото на процеса ми. Айвъри бе седнал точно зад нас, издокаран с разтревожен поглед. Най-голямата ни грижа — аз бях единственият ни свидетел. Беше нещо повече от грижа — беше си истински проблем. Не можеше да се намери в щата нито един състав от съдебни заседатели, който да вярва, че адвокатската дума сама по себе си може да струва повече от разреден въздух. Единствената ми утеха — и Патерсън беше на почти същия хал. Всичко, с което разполагаше той, бе записът на признанията на едно осемнайсетгодишно, уплашено до смърт момче, направен по време на предварителното изслушване. Щеше да е голям купон, ако не беше заложен моят задник.

Вратите се затвориха и двамата със Сара погледнахме през рамо, за да видим дали Патерсън най-сетне е решил да се появи. Но влезлият бе Стив Огдън, моят шеф. Той се запъти право към Айвъри и двамата крепко се здрависаха и започнаха да си разменят поздрави, сякаш се намираха на среща на класа и не се бяха виждали от завършването.

Всички се превърнахме в слух, когато приставът оповести, че съдия Уилям Макконъл заема мястото си. Веднага след като се настани в огромното кожено кресло, съдията тревожно огледа залата и спря поглед на мястото, където обикновено заставаше прокурорът.

— Къде е Патерсън? — изръмжа той на своя помощник.

Младата жена сви рамене и съдията се намръщи. Тя явно знаеше какво означава този израз — бързо вдигна телефона и започна да набира номера на прокуратурата. Преди да свърши, рязко извърна глава към задната част на съдебната зала. След това постави слушалката в гнездото. Бе видяла как Патерсън се спуска по стълбите към центъра на залата.

— Господин Патерсън — избоботи съдията, — щастлив съм да видя, че най-накрая решихте да ни удостоите със своето присъствие. Ако това е някакъв знак, че… — продължи Макконъл, когато Патерсън вдигна ръка, показвайки, че иска да каже нещо.

Съдията се намръщи. Ако Патерсън бе стъпвал в съдебната зала през последните десет години, щеше да му е известно, че съдиите не обичат да бъдат прекъсвани.

— Може ли, Ваша светлост — каза той сговорчиво. — Искам да се извиня, че закъснях, но разпитвах един свидетел, който току-що дойде с нова информация по случая. Неговите показания могат да имат решаващо въздействие за изхода на делото.

Сара скочи на крака.

— Аз не съм известена за каквато и да е нова информация — заяви тя, поставяйки ударението върху думата „нова“. — Процесът е насрочен за днес и клиентът ми няма да си губи времето, за да чака господин Патерсън да събира троха по троха неща, с които би трябвало да е готов още преди седмици.

Макконъл отметна глава.

— Съгласен съм с госпожица Харис — каза той на Патерсън. — Дотолкова, доколкото нямате сериозно извинение защо пристигате с нова информация навръх процеса, няма да разреша да я използвате.

Прокурорът млъкна и хвърли поглед към вратите.

— Боя се, че се получи някакво недоразумение.

— Няма никакво недоразумение. Защитата е готова да започва — тросна се Сара. — Изследователската част на този процес вече е приключила.

Патерсън се поколеба и пак погледна към задните врати. Той очевидно чакаше някого или нещо.

— Добре, госпожице Харис — заговори покровителствено Макконъл. — Знаете, че това не е съвсем вярно. Колкото до мен, ако господин Патерсън не упорства…

Сара не сядаше на мястото си.

— Настоявам да се направи изслушване по тази точка. И мога да допълня… — продължи тя, но млъкна по средата на изречението, защото вратата изведнъж се отвори.

Беше Макбийн.

— Какво става тук? — прошепна Сара, докато Патерсън и Макбийн се запътваха един към друг. Те се срещнаха в центъра на залата и започнаха да си шепнат.

Свих рамене. Присъствието на Макбийн и за мен не бе по-малка изненада, отколкото за нея. Но доколкото познавах Макбийн, той не бе дошъл с празни ръце.

— Господин Патерсън — повика го съдията.

Прокурорът за втори път вдигна ръка.

— Един момент.

Следващите няколко минути Патерсън и Макбийн прекараха потънали в разговор; и двамата често поглеждаха към мен. След като се разделиха, Макбийн седна в галерията зад прокурора, който вече бе готов да се обърне към съда.

Очите на Макконъл се спряха на Макбийн, а след това и на Патерсън.

— Той ли е новото доказателство? — попита съдията, като кимна към Макбийн.

— Всъщност, да — каза Патерсън и съдията отново направи гримаса. Макконъл раздаваше правосъдие от трибуната на Върховния съд повече от двайсет години. Навярно му се беше случвало да влиза в контакт с Макбийн през това време и бе наясно с неговата репутация.

— Господин Макбийн още ли служи в силите на реда?

— Той е лейтенант-детектив в окръг Мендосино.

Макконъл кимна; изражението му казваше, че именно това го плаши.

— Лейтенант Макбийн ми поднесе нова информация, която преобръща целия случай — погледна към мен Патерсън хем подигравателно, хем с усмивка. Не можах да разбера кое преобладаваше. — Излиза — продължи той, — че лейтенант Макбийн е разпитвал Боби Майлс точно преди смъртта му.

Сара отново скочи на крака.

— Което може да се е случило най-малко преди месец — натърти тя. — Малко е късно да се идва в съда с това, което младият мъж може да е казал или да не е казал.

— Защитник! — впи поглед в Сара Патерсън. — Защо не ме оставите просто да довърша?

Аз погледнах към Макбийн. Не можех да допусна, че е бил всичкия този път, само за да ми забие нож в гърба. На предварителното изслушване на Рейнър прекарах два дена на свидетелската банка като главен свидетел на обвинението, давайки показания какво се бе случило през онази нощ, когато бях гледал Рейнър да разкопава гроба на Гари Косгроув. Той имаше нужда от моята помощ, за да постави Рейнър зад решетките за цял живот. Почти бях сигурен, че никога не е говорил с Боби за моя случай. Какво беше намислил?

Макбийн ми отвърна на погледа със същото изражение, което по-рано бях видял на лицето на Патерсън. И аз пак се почувствах объркан. Може би, тъй като дълго време бях прекарал в борба с тези хора, вече не бях в състояние да различа подигравателната им гримаса от усмивката им.

— Продължавайте — каза Макконъл и махна с ръка на прокурора.

— Господин Боби Майлс информирал лейтенант Макбийн, че обвиненията, които бил повдигнал срещу господин Добс, включително показанията, направени по време на предварителното изслушване, са напълно лъжливи.

Аз се вкамених, а Сара хвана ръката ми и заби нокти в кожата ми.

— Господин Майлс е информирал лейтенанта, че е лъгал, защото бил заплашван със смърт от членове на бандата на Салвадор Мартинес. Който, ако мога да допълня — каза за мое удовлетворение Патерсън, — беше осъден миналата седмица за двойно убийство.

Патерсън се обърна към мен и ме дари с усмивка; този път бях сигурен, че става дума за усмивка.

— Затова има предложение да се свалят всички обвинения срещу господин Хънтър Добс.

Макконъл даже не се поколеба.

— Приема се — заяви той и удари с чукчето веднъж, за да подсили ефекта. — Делото е приключено. — Съдията ме погледна с усмивка на лицето. — Господин Добс, свободен сте да си вървите.

Сара и аз се прегърнахме.

— Можеш ли да повярваш? — възкликна тя, когато Айвъри също ме сграбчи за раменете.

— Поздравления — каза той.

Протегнах му ръката си, но Айвъри я бутна встрани. Приближавайки се още повече, той обгърна и двама ни със Сара с мечешката си прегръдка. Беше искрено щастлив.

— Благодаря ти, Айвъри — рекох, след като се разделихме. — Просто не знам какво щях да правя без вас двамата.

Потърсих с поглед Макбийн, но той си беше излязъл.

Огдън, който седеше наблизо, се присъедини към нас със свенлива усмивка.

— Изглежда ще трябва да преразпределям задачите в службата. За да направя място за моя адвокат номер едно.

Сара и Айвъри ме погледнаха. Вдигането на обвиненията ми дойде като гръм от ясно небе и изобщо не бях мислил какво ще правя след края на процеса.

— Между другото — допълни Огдън, — след няколко седмици започва един процес за убийство, който мисля, че ще ти пасне идеално.

Настъпи неловка тишина. Всички ме гледаха, докато обмислях предложението на Огдън.

Накрая прегърнах Сара през кръста.

— Не мисля така.

Устата на Огдън увисна.

— Сега сме много заети — казах с усмивка към Айвъри. — Всеки момент ще започне жетвата на коледните дръвчета и ще ми дойде много да се оправям и с процес за убийство. — Обърнах се към Сара. — Или какъвто и да е процес от този сорт.

Огдън кимна, замислен.

— Ами добре — усмихна се накрая той. — Аз ще взема да тръгвам… Можеш да ми се обадиш от първи догодина.

Сара и аз се спогледахме съзаклятнически.

— Няма да се наложи — поклатих глава аз. — Има една юридическа фирма в окръг Мендосино, която не възнамерява да се занимава повече с наказателно съдопроизводство… Ще постъпя там.

Айвъри застана между мен и Огдън.

— А ако в тази фирма случайно не го вземат — допълни той и се усмихна на Сара, — знам едно стопанство за коледни дръвчета, където винаги ще му пазят едно работно място.

— Но ти си адвокат на наказателни дела — възрази Огдън, като отмести Айвъри встрани. — Твоето място е в съдебната зала.

— Беше — казах. — Докато един човек не ми припомни петия канон.

Огдън за миг се замисли, но не можа да се сети.

— „Независимо от своето лично мнение за степента на виновност на обвиняемия, адвокатът е задължен, използвайки всички позволени средства, да осигури пълната защита, разрешена от закона“ — изрецитирах аз.

Огдън погледна тъпо Айвъри; той не му предложи помощ.

Хванах ръката на Сара и кимнах, за да покажа, че е време да вървим.

— Съжалявам, Оги — свих рамене. — Няма нищо, което да ме накара да върша тази работа пак.