Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (52)

Глава петдесет и първа

Когато отворих очи, наоколо беше някаква чернилка. Бях напъхан в плътна зърнеста течност. Опитах да си поема дъх, но течността влезе в устата ми и след това проникна в дробовете ми. Цялото ми тяло започна да се люлее. Нямах представа къде се намирам, не можех да различа долу от горе. Започнах неистово да се мятам, опитвайки да си поема въздух. Внезапно главата ми олекна, а крайниците ми натежаха. Преди да изпадна в безсъзнание, една-единствена мисъл избълбука в главата ми: онзи маниак Рейнър успя да се измъкне, въпреки всичко.

 

 

Лежах настрани и дишах като риба. Отгоре ми плющеше силен дъжд, който отмиваше калта от очите ми. Скоро видях над себе си Рейнър. Зад него — поставен на един голям плосък камък — револверът на Айвъри.

— Обзалагам се, че това ти изкара ангелите — каза той и хвърли поглед към дупката, от която ме бе измъкнал. — Щях да те оставя вътре, ама ми беше на пътя.

Объркан, без да знам за какво ми говори, аз се напрегнах да видя къде се намираме. Но освен фаровете на колата му, които светеха право в нас, навсякъде цареше абсолютна тъмнина.

— Само да не ти хрумне пак нещо — предупреди Рейнър, като ме видя, че гледам към револвера. После хвана за дръжката една лопата, забита в калта, и скочи долу в дупката.

Огледа водата, която стигаше малко под кръста му.

— Сигурно се чувстваш голям глупак — каза той. — За малко да се удавиш в един метър вода.

Рейнър ръчкаше из наводнената дупка с лопатата. Направих опит да го попитам къде се намираме, но в гърлото ми нещо избълбука и изхрачих някаква черна гадост. След още няколко тласъка той стъпи здраво на краката си и започна да копае — като внимаваше да изхвърля пръстта към мен.

Трябваше да се помъча да избягам, но бях твърде слаб. Главата ме цепеше така, сякаш цяла нощ бях пил. Но не можех само да седя и да се търкалям в калта, която той изхвърляше върху мен.

— Мястото не е толкова лошо, за да прекараш тук остатъка от вечността — отбеляза Рейнър и постави брадичката си върху дръжката на лопатата. — Жалко, че ще трябва да го делиш с някого.

После продължи да копае.

Сега или никога, помислих си.

Лявата ми ръка беше неизползваема. С голяма мъка се изправих на крака. Когато опитах да направя една крачка, кракът, на който бях стъпил, се подхлъзна и се стоварих с лице в калта. Без да съм сигурен дали Рейнър не е забелязал, опитах отново. Тъкмо се бях изправил до половината, когато силен удар в слепоочието ме повали на земята.

Почти ослепял, едва успях да различа лицето на Рейнър до моето. Беше замахнал толкова силно с лопатата, че бе загубил равновесие.

— На твое място не бих опитал пак, защитник — каза той, като се изправяше и триеше калта от лицето си.

— Или какво? Ще ме убиеш ли?

— Атака, Добс — изсмя се той. — Дръж се като войник до края.

Осъзнах, че откакто го познавах, за пръв път го виждах да се смее. Не му отиваше. Но иначе изглеждаше на върха на славата си. Беше свободен, а на врата му висеше неговият гердан, който му носеше късмет и който, боях се, възнамеряваше да обогати с нови ценности още тази нощ. Рейнър сега бе един щастлив психар.

— Но защо ще ме убиваш тук? Защо не ме уби още в къщата?

— За да не оставя доказателство. — Той отново скочи в дупката. — Нали знаеш, не трябва да има никакъв корпус делекти.

Напълно разбирах за какво говори. Без труп — или друго пряко доказателство за нечия смърт — беше много трудно, да не кажа невъзможно да се арестува заподозрения. А какво остава да се осъди.

— Как мислиш, че се измъквах през всичките тези години?

— Късметът рано или късно ще ти изневери.

Рейнър се изсмя сред калта.

— Не става дума за късмет… Аз съм имунизиран.

— Заради гердана ли?

Лицето му стана безизразно.

— Какво за гердана ми?

— Само това, че без твоите сувенири ти си нищо — казах. — Обзалагам се, че вярваш, че ако се наложи да умреш без тях, ще се пържиш в ада.

Рейнър се засмя.

— Така или иначе ще отида в ада.

Той бръкна няколко пъти с лопатата близо до мястото, където копаеше, а след това коленичи. Калта му стигаше до кръста. Явно търсеше нещо, риейки се като куче в калта.

— Намерих те, малко бръмбарче — грейна той и бавно повдигна една отрязана човешка глава. Бях сигурен, че това е главата на Гари Косгроув.

Рейнър се наведе и завъртя главата с лице към себе си. Както продължаваше да й се радва, косата и скалпът се плъзнаха от гниещия череп и паднаха в калната вода.

— Кажи здрасти на своя съквартирант, Добс.

— Ти си луд — казах, докато той продължаваше да благоговее пред своята награда.

— Вече не е толкова мил, колкото беше — въздъхна Рейнър и метна главата обратно в дупката.

После се пресегна и трескаво затърси панталоните на момчето, след като простря наоколо другите останки.

— Мислеше си, че като унищожиш топчето, ще ме принудиш да го заменя с друго, нали?

— А не правиш ли точно това?

— Ето я. — Рейнър вдигна една малка торбичка и ми я показа. Сетне разхлаби ремъка, отвори я и извади оттам едно топче — подобно на това, което бях пръснал с револвера. Той го сложи в джоба си и щеше да пусне торбичката пак в дупката, когато изведнъж я хвана здраво. — Най-добре да не оставям никаква възможност — каза и сложи пълната с топчета торбичка в джоба на палтото си. — Не искам да ми се налага и друг път да правя това.

После излезе от дупката и посегна за револвера.

— А сега е твой ред — заяви той, въртейки на пръста си гердана. — Но първо ми кажи, какво ще ми дадеш за спомен?

— Мислех, че вземаш сувенири само от малки деца.

— Разбира се, че не — отвърна, сякаш аз трябваше да знам. — Аз съм отговорен за душата на всеки. И всеки е отговорен за моята.

Дяволска усмивка се появи на лицето му.

— Подобно на майка ми, няма значение възрастта.

— И подобно на Боби Майлс?

— Точно така — съгласи се той и потърка златната жичка от Боби, която бе преместил вече от зъбите си на кожения ремък. — Въпреки това, неговото убийство ме притесни.

Беше ми трудно да повярвам, че убийството на някого може да го разклати — той беше толкова опасно, страшно, сияйно луд.

— Защо убийството на младеж да те притеснява повече от убийството на дете?

Рейнър се засмя.

— Не, ти не ме разбра — поклати глава той и се запъти към колата си. — Притесни ме само това, че нямаше как да скрия тялото му.

С гръб към мен, Рейнър се пъхна в колата и започна да търси нещо.

— Убих го, защото ти измени, не помниш ли? Това беше моят подарък за теб.

— Ти си чувал с лайна — извиках, докато той се връщаше, носейки нещо блестящо в ръката си. — Уби го, защото знаеше, че така никога няма да може да каже на никого, че е лъгал за мен през цялото време.

— Няма значение — каза Рейнър и спря близо до мен. В ръката си държеше блестящия предмет, който току-що бе измъкнал от колата — един широк ловджийски нож. — Сигурен ли си, че нямаш нищо подходящо за моя гердан?

Аз се потупах по джобовете.

— Нищо.

— Глупости! — извика той и с внезапна ярост се нахвърли върху мен. След като се стоварихме в калта, Рейнър хвана наранената ми ръка за показалеца. Опитах се да се отскубна, но той вдигна ножа над главата си. Усетих как въздухът край бузата ми изсвистя, той удари ръката ми с ножа… и веднага я почувствах свободна. Стискането беше изчезнало, заедно с моя пръст.

Затъркалях се в калта, като се гърчех от болка. Ръката ми гореше, сякаш я бях потопил във вряща вода. Болката разпъваше същата ръка, която само секунди преди това бе напълно безчувствена.

— Вече няма да ти трябва — заяви той и пусна пръста ми в торбичката си. След това ме сграбчи за косата, надвеси ме над ръба на дупката и задържа лицето ми пред неговото. Лудият му поглед причини тръпки на ужас по цялото ми тяло.

— Някакви последни желания? — попита и ме принуди да коленича. Погледнах надолу към дупката, за да видя къде ми беше писано да свърша живота си. Долу във водата плуваше това, което бе останало от главата на момчето, кафявата кожа блещукаше от падащия дъжд, а до нея плуваше скалпа му.

— Да се продъниш в ада! — извиках и Рейнър опря дулото на револвера в тила ми.

— Един последен въпрос — каза той, след като наведе главата ми още по-надолу в дупката.

Главата на момчето бе на сантиметри от лицето ми и бавно потъваше все по-дълбоко във водата. Сега над нея се показваше единствено челюстта му, сякаш то искаше да си поеме въздух.

— Ако си знаел, че с унищожаването на топчето ще ме принудиш да се върна тук, какво си мислел, че ще спечелиш? Да не си възнамерявал да ме проследиш?

— Нямах точно това предвид — признах. — Просто исках да го пръсна. Знаех, че ще се паникьосаш и ще дойдеш тук… Надявах се обаче някой друг да те проследи.

Очите ми се затвориха, когато чух как петлето на револвера изщрака.

— Кой мислеше, че ще ме проследи?

— Полицията — чух един силен познат глас, последван от силен гърмящ звук — сякаш кокосов орех бе паднал върху цимент.

Бързо се обърнах и видях Макбийн с насочен в главата на Рейнър пистолет. Лицето на психаря беше забито в калта. Петата на лейтенанта го натискаше отгоре по тила.

Макбийн ми подаде една носна кърпа.

— По дяволите — каза той, вторачен в кървящата ми ръка. — Обзалагам се, че ужасно те боли.

Когато увих около чуканчето парчето плат, Рейнър се хвърли нагоре към Макбийн. Ченгето го удари по лицето и Рейнър се стовари до ръба на дупката.

В далечината се чуха полицейски сирени и Макбийн отново натисна с пистолета главата на Рейнър надолу в чернилката. Отстрани край лицето му започнаха да се издуват мехури.

— Не! — изкрещях.

— Не се притеснявай. Няма да го довърша. С този скелет тук и всичко, което каза, той без друго вече е мъртъв.

— Какво имаш предвид с това „всичко, което каза“? — Аз повдигнах моята четирипръста ръка, за да я види. — Да не би да си имал възможност да го спреш?

— Той ме завари неподготвен — оправда се Макбийн. В този момент една дузина патрулни коли с надути сирени и пуснати светлини заподскачаха между дърветата и спряха на метри от нас. — Освен това гаднярът тъкмо си казваше и майчиното мляко. Не би искал да го прекъсна точно тогава, нали? Не и заради един проклет пръст?

Макбийн бръкна в джоба на палтото на Рейнър и извади кесийката на момчето.

— Ето — каза той и ми я подаде. — В днешно време тези неща ги пришиват непрекъснато.

След секунди една дузина полицаи заградиха Рейнър и го изправиха на крака.

— Чакайте — казах. — Искам да говоря с него.

Полицаите се обърнаха въпросително към Макбийн, който ме наблюдаваше, а очите му бяха станали като цепки.

Вдигнах ръката си с кървавата носна кърпа, увита около нея.

— Смятам, че имам право.

Макбийн ми помогна да се придвижа напред и двамата с Рейнър застанахме лице в лице. Само очите му се виждаха, всичко друго бе омазано с кал.

Аз сграбчих тила му и го наведох по посока на дупката, където неколцина полицаи внимателно, парче по парче, вадеха останките от Гари Косгроув.

— Играта свърши, Рейнър. Ченгетата вече имат труп. — Обърнах лицето му към моето. — Сега децата на този свят ще имат по-голям шанс.

— Ще се разкайваш за тези думи, Добс.

— Така ли?

Посегнах към гердана и го дръпнах от врата му. Рейнър се хвърли към мен и отворената му уста се опита да се впие в гърлото ми. Но не можа да ме достигне, защото двамата полицаи бързо го дръпнаха назад. Докато гледах как Рейнър напразно се бори, подадох огърлицата на Макбийн.

— Всички тези неща са твои — казах. — Направи така, че лудият ветеран и неговият гердан да останат заключени завинаги зад решетките.