Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (51)

Глава петдесета

Сврян в един тъмен ъгъл на пристройката, чаках Рейнър да дойде през предната врата. Сигурно нямаше да се забави. Когато му съобщяха, че герданът му е в мен, щеше да пристигне като светкавица.

Патлакът на Айвъри се намираше в дясната ми ръка.

Тялото ми се стегна, когато чух хрущенето на чакъла. По алеята право към мен се носеше кола. След секунди тя спря, някой слезе и чух стъпки, които се насочиха към вратата. После се почука. Запазих мълчание. Вратата се отвори със замах и Рейнър се появи на входа, оглеждайки се в мрака като прилеп.

Затъкнах револвера в колана на панталоните си, излязох от тъмнината и застанах на светлото, за да можем да се разгледаме по-добре един друг. Очите му се впиха в гердана, който висеше на гърдите ми.

— Дай ми го.

— Не мисля, че ще мога… Висулките по него са крадени.

— Откраднат е от мен — извика той. — И си го искам обратно.

— Защо не го занесем в полицейското управление и не разкажеш на Макбийн всичко за него?

Той ме изгледа, обмисляйки въпроса ми, преди да отговори.

— Какво ще кажеш? — попитах с равен глас.

Върху загрижената първоначално физиономия на Джаред цъфна усмивка.

— Може да си супер адвокат, Добс, но като блъфьор си кръгла нула.

— Блъфьор ли? — казах и млъкнах, за да оставя смисълът на думата да проникне в главата му. — Я опитай да провериш.

Рейнър се пресегна към гардероба, дръпна завесата и погледна зад нея. Искаше да се убеди, че наоколо няма никой друг.

След това пусна завесата.

— Глупостите ти бяха дотук! — извика той и пристъпи вляво. — Оставих те толкова дълго да си разиграваш коня, просто защото малко или много съм ти задължен.

— Нищо не ми дължиш. Исках да гниеш там до края на живота си.

Рейнър отстъпи още една крачка, но замръзна, когато хванах с две ръце гердана му.

— Ти каза каквото имаше да казваш и сега навярно съвестта ти е по-спокойна. Но защо просто не ми го дадеш и аз ще се махна веднага оттук.

Прекъснах го с жест.

— Върви в ада.

Лицето му почервеня. Джаред вдигна дясната си ръка над главата и удари по тавана на гардероба.

— Ти трябва да знаеш най-добре от всички на какво съм способен.

— Добре съм запознат. Но съм и доста по-едър от двайсет-трийсет килограмовите момченца, с които се занимаваш.

Рейнър се обърна наляво, отвори вратата на килерчето и измъкна оттам мачетето, с което беше кастрил елхичките.

— Колкото е по-голям някой, толкова повече кърви — каза той и размаха огромното острие над главата си.

— Вземи, ако наистина го искаш толкова много — поднесох към него гердана. — Само че първо остави мачетето на пода.

С очи, впити в гердана, Рейнър свали мачетето и го подпря на стената, с острието надолу. Така бързо можеше да го вземе пак, ако си променях намерението.

Тръгнах бавно към него, но след малко спрях.

— Ето — казах и му хвърлих гердана. — За каквото и да ти е притрябвал.

Рейнър затвори очи и дълбоко си пое въздух, докато нагласяше с две ръце гердана на врата си. Изглеждаше тъй, сякаш получаваше от него някаква сила. След миг очите му се отвориха.

— Къде, по дяволите, е то? — извика той.

Свих рамене.

— Не знам за какво говориш.

Джаред грабна мачетето и тръгна към мен.

— Ти си един проклет лъжец!

Извадих пистолета.

— Хвърли го!

Рейнър спря и очите му обиколиха стаята, сякаш не знаеше как да постъпи. Като пое шумно въздух, пусна мачетето на пода и то силно издрънча.

— Ритни го под леглото.

Очите му обикаляха из стаята.

— Моля те, кажи ми къде е. Какво си направил с него?

Посочих към мачетето с цевта на револвера.

— Казах да го ритнеш под леглото.

Рейнър бавно плъзна крака си и ритна мачетето. То се изпързаля по дървения под към леглото и се удари в стената отзад.

— Знаеш, че никога няма да си тръгна без него.

Аз наведох револвера и посочих към горния край на леглото.

— За това ли говориш?

Върху средата на една възглавница като чупливо яйце върху пух лежеше ахатовото топче, което бях измъкнал от гердана. Топчето на Гари Косгроув.

Рейнър пристъпи към него и аз стиснах револвера по-здраво.

— Не мърдай.

Погледът му остана залепнал за топчето.

— Няма да си тръгна без него.

Вдигнах цевта и направих няколко крачки, тъй че сега револверът беше на не повече от трийсет сантиметра от лицето на Джаред.

— Знам, че няма да си тръгнеш.

— Моля те — каза той и падна на колене.

Аз допрях револвера до челото му. Ръцете му започнаха да треперят. След няколко секунди се разтресе и цялото му тяло, толкова силно, сякаш имаше треска.

— Тези деца молеха ли ти се? — изкрещях аз. Само при мисълта за това ми се догади. — Караше ли ги да се молят за живота си, така както ти се молиш сега?

Притиснах дулото в челото му. Натискът наклони главата му назад. Сега можех да виждам очите му. Дръпнах петлето. То изщрака и Рейнър се сгърчи.

— Ти трябва да си много щастлив с всички тези скъпоценности — подхвърлих и отстъпих към горния край на леглото. Насочих револвера към топчето.

Ужасен, Рейнър изпищя:

— Какво ще правиш?

— Ще разруша нещо, чиято загуба те притеснява повече от загубата на собствения ти живот!

Натиснах спусъка. Топчето се пръсна на фин прах. Едно парченце ме удари в ъгъла на окото. Инстинктивно посегнах към лицето си. Рейнър заби главата си в корема ми. Паднах по гръб на пода, където двамата се сборихме за револвера.

Чу се силно изпукване и веднага усетих ужасна болка в левия си бицепс. Сякаш бях пъхнал горната част от ръката си в огън. Мускулите ми отслабнаха. Револверът падна на пода.

Опитах да се надигна, но като се изправих на колене, видях над себе си Рейнър. Той бе насочил револвера към главата ми.

— Изобщо нямаш представа какво направи преди малко — каза той и погледна към ахатовия прах, разпилян по цялото легло. — Нямаш изобщо представа.

Изгарящата болка в ръката ми изведнъж намаля. Сега я чувствах така, сякаш на рамото ми бе закачена тежка тухла.

Помъчих се да го ударя в корема с глава, точно както бе направил и той. Но краката ми бяха като гумени. Паднах на студения дървен под, с лице, потопено в собствената ми кръв. Когато най-сетне успях да седна, усетих как ръката на Рейнър — с блестящата цев в нея — ме удари отстрани по главата.