Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (50)

Глава четиридесет и девета

Айвъри седеше на същия стол, на който го бях оставил миналата нощ. Аз приятелски докоснах рамото му.

— Как е тя? — попитах, но той не мръдна. Беше заспал — и то на студа.

— Защо сам не я попиташ? — чух слаб глас зад мен. Беше Сара — с широко отворени очи, опитвайки се да наподоби с устните си нещо като усмивка. — Остави го да спи. — Тя бавно повдигна ръката си към мен. Нейната слабост ме потресе. — Какво стана с колата ми? — попита тихо и се задъха.

Нежно поставих пръст на устните й, за да й кажа да мълчи.

— Не говори, моля те.

Сара се опита да ме погледне, но очите й се затвориха. Още бе твърде слаба.

— Ударих ли го?

— Кого да си ударила?

— Еленчето — обясни тя. — Трябва да си го видял.

— Разбира се, че го видях — излъгах аз. — Добре си е.

Тя леко стисна ръката ми.

— А какво стана с процеса?

— Свърши. Невинен.

Сара бавно поклати глава и очите й се затвориха. Когато ги отвори пак, по косата й се спусна една сълза, която изчезна зад ухото. Чуваше се единствено звукът на монитора, който следеше сърдечната й дейност и шумното дишане на Айвъри. Иначе навред цареше пълна тишина.

Докато я наблюдавах, за сетен път се удивих как съм могъл да бъда такъв глупак. Трябваше да я сграбча още в първия момент, когато влезе в съдебната зала на Келог, и да не я изпускам изобщо.

Наведох се и нежно я целунах по устните.

— Обичам те.

— И аз те обичам — каза тя, но едва я чух, защото устните ни още се докосваха.

Бавно се плъзнах към ръба на леглото.

— Стой при мен — прошепна тя.

— Трябва да почиваш.

— Моля те — настоя тя и очите й се разшириха. — Моля те, не си тръгвай.

— Съжалявам — казах и я целунах за последно. — Но трябва да свърша още една работа.