Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (49)

Глава четиридесет и осма

— Дойдох за вещите на Рейнър — казах на сержанта, който вдигна телефона, щом ме видя да влизам. Той се отпусна на въртящия се стол и се взря в мен. Очевидно вече бе чул за присъдата.

Беше малко преди пет; както го бях изчислил, щяха да пуснат Рейнър най-рано към шест.

— Не става — каза сержантът, докато дъвчеше края на мустака си, увиснал над горната му устна. — Стаята, където се държат личните вещи, затваря в пет. Ще трябва да изчакате до утре.

Почуках с нокът по стъклото на часовника си.

— Аз съм неговият адвокат и след като работите по централното време, мога да ви кажа, че до пет остават още десет минути.

Той кимна към вратата зад него.

— Съжалявам, защитник. Почти всичките ми колеги отидоха на процеса. Оттам ще се преместят право в „Снуки“. Отсреща, през улицата.

Прекъснах го:

— Знам къде се намира.

— Полицаят, който отговаря за личните вещи, се нарича Картър, Джими Картър. Той е от онези, които ядат само фъстъци — пошегува се сержантът.

Аз обаче не се засмях.

— Разбира се, няма да е много мъдро да отидете направо там. — Лицето му стана безизразно. — Не сте сред най-популярните хора в града, ако разбирате какво искам да кажа.

Търпението ми вече се изчерпваше. Майтапите на този укротител на бюра нещо бяха все за моя сметка.

— Кой ти е началник?

Сержантът се намръщи.

— Ще направите най-добре, ако си тръгнете… — започна той, но бе прекъснат от сигнала на алармата на вратата — някой идваше насам.

Макбийн.

— Какво искаш, по дяволите?

— Да взема вещите на клиента си.

— Ще му ги връчим лично, когато го освободят.

— Според него обаче това няма как да стане — казах аз, като кимнах към масивното ченге зад бюрото. — Той ме уведоми, че стаята за личните вещи вече е затворена.

Макар да се гледахме един друг в очите, видях как Макбийн стяга ръката си и я свива в юмрук.

— И него ли наричаш лъжец?

Със сигурност нямаше да постигна нищо, ако се конфронтирах сега с лейтенанта. Отстъпих няколко крачки, за да спадне напрежението.

— Защо просто не ми дадеш нещата и веднага ще си тръгна.

— Утре.

— Ако ми ги дадеш сега, той ще може да напусне града още преди полунощ и завинаги ще изчезне от погледа ти. — Млъкнах, за да му дам време да обмисли предложението ми. — Така никой няма да си има работа с него.

Макбийн мълчеше и продължаваше да обмисля. След миг той се обърна към сержанта:

— Отиди и ги донеси.

— Но, лейтенант — каза ченгето с по-нисък чин, — Картър вече си тръгна.

— Казах да ги донесеш! — извика той. — Веднага!

Сержантът дълбоко си пое дъх, вдигна панталоните си и пое нанякъде.

— Ами ти?

Нямах представа за какво говори, но със сигурност искаше да ме захапе с нещо.

— Какво аз?

— Искам до полунощ също да си напуснал града.

Засмях се. Нашият спор можеше да послужи за основа на диалога във второразреден уестърн.

— Наистина ли?

— Всичко е един голям майтап за теб, нали? — приближи по-близо до мен Макбийн. — Надявам се да гориш в ада, задето помогна на тази отрепка да излезе на свобода.

— Може и да горя в ада, но това поне няма да бъде, защото не си гледам работата.

— Работа — намръщи се той. — Вие, адвокатите сте големи мошеници. Все се позовавате на Конституцията, изкарвате се нейни големи защитници. Но аз знам, че единственото, което ви интересува, е победата. Без значение от конкретните обстоятелства.

— За Конституцията си прав — върнах си го аз. — Майната й! Майната на съдиите! Майната на съдебните заседатели! Кой го е еня за тях. Хайде да оставим всичко единствено в ръцете на лъжливите ченгета като теб.

Лицето на Макбийн почервеня. Той се огледа наоколо, за да се увери, че няма свидетели и след това сграбчи реверите на палтото ми и ме опря в стената.

— Ти, боклук такъв — извика той, повдигайки ме на сантиметри от пода.

Само върховете на обувките ми докосваха пода. Яката на ризата ми се впиваше във врата ми. Лицето ми се напълни с кръв и имах чувството, че всеки момент ще се пръсне.

— Ти не разбираш нищо.

— Това, което разбирам — каза той и ме повдигна още по-високо, — е, че не си тук заради вещите на Рейнър. Ти спечели и сега си дошъл да ми натриеш носа.

Хванах Макбийн под мишниците. Дясната ми ръка напипа кобура му. Той се вкамени.

— Само опитай — омекна лейтенантът и бавно ме пусна на пода.

— Защо, по дяволите, подхвърли тази проклета опаковка?

Макбийн ме държеше здраво и не помръдваше. Предполагах, че понеже ръката ми беше близо до револвера му, той изчакваше за по-сигурно връщането на сержанта.

— Знаеш ли какво правиш, да те вземат дяволите? — Лицето му бе станало по-червено от вратовръзката на врата му.

Гласът ми започна да се къса с всяка дума.

— А ти не разбираш ли какво направи? — В очите ми изскочиха сълзи. — Сега толкова хора ще страдат.

Макбийн ме пусна и посегна към белезниците, които висяха на кръста му. Знаех, че блъфира. Нямаше да ме арестува. Медиите бяха настръхнали срещу него и след боя, който отнесе, той искаше да се скрие за известно време.

— Трябва да те арестувам за това. Ти току-що нападна висш полицай.

— Прави каквото искаш — казах.

Лейтенантът постави ръката си на рамото ми. Явно искаше да ми даде приятелски съвет.

— Защитник… — започна той и аз бутнах ръката му от рамото си.

— Всичко, което се случи, е нещо съвсем нормално за теб, нали? — изплюх аз. — И през ум не ти минава, че подхвърляйки уликата, ти осигури освобождаването на Рейнър.

— Само не ме набеждавай за чужди грехове. Ти си този, който го освободи.

— Кажи го на някой друг, който не е запознат със случая. — Сниших гласа си. — Следващата му жертва вече няма да е жива, за да разкаже всичко. Най-добре ще е да не го изпускаш от очи.

Макбийн започна да гледа смутено, а аз се доближих още по-плътно до него. Носовете ни почти се допираха.

— Той все още желае това момче.

— Дани Бъртън?

— Тази вечер отново ще го издебне.

— Добс, какво говориш, по дяволите?

— Не изпускай Рейнър от поглед, докато не изчезне толкова надалеч от областта, че да си сигурен, че момчето ще е в безопасност.

Интересът му нарасна.

— Какво точно ти каза той?

Свих рамене.

— Правото на тайна между клиент и адвокат.

Макбийн се засмя, убеден, че вече съм му казал повече, отколкото съм искал.

— Наистина ли мислиш, че ще опита подобно нещо веднага след като го освободят? Не намирам смисъл в това.

— Нищо, свързано с Рейнър, няма смисъл. Той е болен човек. — Забодох пръст в гърдите на Макбийн. — Ако тази нощ на момчето му се случи нещо, а ти не си мръднеш пръста…

Макбийн ме изгледа за миг, а след това грабна от масата плика с личните вещи на Рейнър, които сержантът най-после беше донесъл.

— Само помисли как ще се отрази това на имиджа ти пред обществото. Хвани Рейнър на местопрестъплението и всички ще забравят случилото се днес. Какво толкова ще загубиш, освен малко време?

Макбийн беше смутен.

— Защо ми казваш всичко това? — попита повече себе си той.

След няколко секунди очите му се разшириха, сякаш проглеждаше за пръв път.

— Айде стига. — Лицето му отново стана кораво. — Не успя да ме преметнеш. Опитваш се да ме пратиш за зелен хайвер. — Макбийн се запъти към предната врата. — Получи това, за което бе дошъл. А сега си тръгвай.

— Не и преди да ми обещаеш, че няма да изпускаш от поглед Рейнър.

Макбийн се устреми към мен.

— Казах, изчезвай оттук.

— Добре, Макбийн — извиках. — Но ако ти не направиш нищо, ще го направя аз.