Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (48)

Глава четиридесет и седма

Бързах да видя Сара, но знаех, че няма отърване от тях и затова не направих даже и опит. Щом като отворих вратите на съдебната зала, бях обкръжен отвсякъде от репортери с бележници и моливи; радио и телевизионни новинари с насочени микрофони; оператори с камери; техници, помъкнали кабели — и всеки, застанал срещу мен, напираше и бълваше въпроси. Накрая спрях на върха на стълбището пред съдебната зала.

— Моля — казах толкова високо, колкото можех, но гласът ми се изгуби в адския шум. — Хора, моля ви — извиках още няколко пъти и размахах ръце над главата си, за да им дам знак, че имам нещо да им кажа.

Бавно врявата спадна.

— Съжалявам, но имам малко работа, тъй че не разполагам с много време. — Всички отново се разшумяха, задавайки абсолютно еднакви въпроси.

Реших да опитам друг подход. Сложих ръце на кръста и се нацупих като петгодишно дете. Този път успях.

— Не желая да правя прогнози колко време ще заседават съдебните заседатели и каква ще е присъдата.

Млад мъж с обсипано с лунички лице и с молив в ръката стоеше точно срещу мен.

— Клиентът ви ще съди ли общината за своя арест?

Исках да му отвърна, че много ми се ще Рейнър да се покаже такъв тъпак, че да направи точно това. Когото и да ангажираше общината да представлява нейните интереси, той пак щеше да свърши много повече работа, докато разследва миналото на Рейнър, отколкото това направи Макбийн.

— Не е ли твърде преждевременен този въпрос? — отвърнах аз.

Тълпата ме отхвърли обратно нагоре по стълбите. Хората бяха излезли от контрол, но и на мен ми се бе струпало твърде много за един ден. Пробих си път надолу с лакти като булдозер, прескачайки по две, по три стъпала, докато постоянно виках добрия стар отговор: „Без коментар“.

Когато наближавах вече към колата, чух нечии бързи стъпки зад гърба ми — човекът явно тичаше доста по-бързо от мен. Аз се уплаших и бързо се обърнах, за да отблъсна нападението. Луничавият репортер не можа да спре навреме и главите ни се блъснаха.

След удара куфарчето ми се отвори и делото на Рейнър се разпиля наоколо. Изпепелих с поглед репортера, който хич не изглеждаше притеснен от сблъсъка.

— Не ме ли чу, че нямам друго за казване?

— Съжалявам — каза младежът и клекна, за да ми помогне да събера книжата. — Но всички ви търсят. — Той посочи с глава към съдебната зала. — Искат да отидете веднага. Съдебните заседатели са готови с присъдата.

Вестта, че присъдата е готова, се разпространи като пожар. Докато Рейнър смени затворническите си дрехи с официален костюм, съдебната зала се препълни догоре. С крайчеца на окото си видях майката на Дани и Ото Косгроув, седнали един до друг на старите си места. Зад мен, на мястото, където обикновено сядаше Айвъри, сега имаше някакъв мъж на средна възраст със заешки зъби. Дрехите му бяха мръсни. Той се радваше на възможността да заеме такова хубаво място.

Четенето на присъдата е един от най-тежките моменти по време на съдебния процес. Хвърляш дни, седмици, понякога и месеци, за да защитаваш определена позиция с всички сили, но в един момент винаги настъпва краят. Когато човешката свобода или ще бъде възстановена, или ще бъде отнета, а понякога и още по-лошо — едно човешко същество ще разбере дали ще живее, или ще умре.

Усещах присъствието на Рейнър вдясно от мен, докато се мъчеше да разчете нещо в очите или по безизразните лица на съдебните заседатели, или по небрежните пози на телата им. Засмях се наум, защото добре знаех, че само си губи времето. След първия ми процес за убийство, който мислех, че съм спечелил много лесно, съдебните заседатели обсъждаха присъдата повече от седмица. Когато най-сетне заеха местата си, за да съобщят присъдата, всички те се усмихваха като вариететни артисти. Бях сто процента убеден, че съм спечелил. Направо изпаднах в екстаз. След това съдебният чиновник прочете присъдата: виновен по всички обвинения. В състояние на шок, аз седях безизразен, докато съдебните заседатели напускаха залата. Без изключение, всички се спираха и ме поздравяваха за добре свършената работа. Само моят клиент, току-що попълнил редицата на смъртниците, не мислеше така.

— Господин Карбаджал? — заговори Прайст, докато закопчаваше тогата си и се изкачваше по стъпалата към мястото си. — Научих, че съдебните заседатели са готови с присъдата.

— Да, Ваша светлост — каза възрастният собственик на бензиностанция, избран за председател от съдебните заседатели.

— Моля предайте я на пристава.

Настъпи мъртва тишина, докато председателят предаваше листовете с присъдата на пристава, а той на свой ред я подаде на съдията.

Прайст прегледа всички листове, погледна Рейнър, след това ги подаде на Бил и Данкс да прочете присъдата.

— Моля съдебният чиновник да прочете присъдата — високо обяви тя, сякаш Били стоеше в другия край на залата, а не само на няколко крачки от нея.

— Ние, съдебните заседатели в гореупоменатия съд — започна да чете Данкс с грубия си дебел глас, — решихме, че обвиняемият, Джаред М. Рейнър, е невинен.

С изключение на няколкото репортери, които се втурнаха навън да съобщят новината, в залата настъпи зловеща тишина. Подобно на случаите, когато смъртта най-сетне отнеме някой обичан близък, страдал от мъчителна и неизлечима болест, дори и през цялото време да е била чакана като избавление, щом настъпи, не си сигурен дали тя е била най-доброто разрешение на въпроса. Навярно публиката на свой ред подозираше онова, което аз знаех — че Рейнър е виновен. Но поради постъпката на Макбийн, никой не можеше да е сигурен в това. Ето защо бе споменато „основателното съмнение“. За мое най-голямо учудване, системата работеше.

Единственият светъл лъч беше, че — независимо от всичко — делото бе свършило. Този процес не бе продължил толкова дълго, колкото някои други, но да седя до Рейнър беше истинско мъчение и затова ми се струваше, че се е точил с години. Всичко, в което вярвах и за което се бях борил досега, с изключение на постановката да защитаваш някого без значение дали е виновен или невинен, се бе оказало пълен фарс. Навярно бях избрал грешната страна, за да правя кариера. Може би наистина бе по-добре някой невинен да бъде осъден, отколкото виновният да бъде пуснат на свобода. Навярно това бе цената, която всички ние плащахме. По този начин шансът на бъдещите Дани Бъртън и Гари Косгроув ставаше нищожен. Целият мой свят се бе обърнал с главата надолу и за момента се сещах само за един начин, който би могъл да оправи положението.

След като Прайст свали обвиненията от Рейнър, Браг и Макбийн спринтираха към служебния изход. Браг навярно щеше да посвети остатъка от деня си в подготовката на изявлението си пред медиите, докато Макбийн щеше да си продължи по стария начин, без да е спечелил нищо от новия си опит.

— Не сме свършили още — казах на Рейнър.

Той изчакваше приставът да опразни съдебната зала, за да може да го отведе до ареста. Там щеше да се преоблече, да се разпише на няколко места, щяха да му върнат личните вещи… и да го пуснат навън.

Джаред гледаше безизразно право пред себе си още от мига на прочитането на присъдата.

— Чу ли ме?

С празен и студен израз очите му бавно срещнаха моите.

— Всичко свърши и трябва да ти благодаря.

Аз станах и твърдо сложих ръка върху рамото му.

— Не, не е. Имаме още работа.