Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (47)

Глава четиридесет и шеста

Имаше кратко съмнение дали съдебните заседатели да започнат разискванията късно следобед. Браг току-що бе свършил с Макбийн, неговия единствен и то вече опроверган свидетел. След заключителните речи на двете страни Прайст щеше да инструктира съдебните заседатели и те щяха да започнат да обсъждат решението си. Най-трудната им задача щеше да е изборът на председател. Присъдата можеше да се съобщи и по телефона — невинен.

В интерес на истината трябваше да се каже, че Браг не се предаде до самия край. В продължение на цял час той направи всичко възможно да възстанови доверието в своя следовател. Но след цялата пара, която вдигна, успя само леко да замаже нещата — че уж аз съм примамил по някакъв начин, с нещо Дани да признае за скъсаната опаковка. В противен случай момчето би трябвало да спомене за нея доста по-рано. Да се атакува честността на едната или другата страна не бе изненада за никого. Нали и моята теза почиваше върху идеята за ченгето-мошеник.

Но аз имах предимство. Разполагах и с други свидетели, поддържащи позицията ми, докато прокурорът имаше на своя страна само Макбийн; Макбийн да отрича, че е подхвърлил опаковката; Макбийн да отрича, че след разпита на Дани е хванал опаковката с пинсети; Макбийн да отрича, че Дани изобщо е споменавал за разкъсаната опаковка. Задачата ми по време на кръстосания разпит на лейтенанта се състоеше в това, да накарам съдебните заседатели да разберат, че обвинението няма никакви доказателства в полза на твърдението, че аз или Дани грешим. И още, че върху големия димен екран на Браг има огромна пукнатина. Първото твърдение беше изнесено по време на изтъкването на заключителните ми аргументи; второто изскочи по време на кръстосания разпит на Макбийн.

— Лейтенант — попитах аз веднага щом Браг зае мястото си, — вие посочихте, че когато сте се срещнал с Дани Бъртън, сте го помолил да разгледа една опаковка с бонбони, така ли е?

— Точно така — каза той и добави: — Същата опаковка, която по-рано бях взел от госпожа Сийли.

— Когато му дадохте опаковката, какво точно му казахте?

— Не съм напълно сигурен за точните си думи.

Наклоних глава, сякаш не можех да схвана какво се опитва да пробута отново на публиката Макбийн.

— Какво ви кара да мислите, че Дани Бъртън е трябвало да ви каже, че опаковката не е като опаковката, която е загубил, защото нямала по себе си следи от зъби?

— Аз бих споменал подобен факт. А вие?

— Но никой от нас двамата не е десетгодишен, нали?

Макбийн въздъхна дълбоко и потъна в стола си, сякаш се разправяше с идиот. След това погледна към Прайст.

— Трябва ли да отговарям на този въпрос?

— Да, отговорете — нареди съдията и се намръщи на въпроса му.

Макбийн погледна към тавана и ококори очи.

— Разбира се, че не съм на десет години. — След това се обърна към мен. — Но никога не съм проверявал вашата рождена дата, защитник.

Взрив от смях избухна в залата, но бързо утихна, когато Прайст се наклони към свидетеля. Всички, включително и аз, си помислихме, че Прайст ще скочи върху Макбийн заради тази лековата забележка.

— Съдът ще осигури съдебна бележка, че господин Добс е поне на десет години — каза тя, но не думите, а лекото й подсмихване накара залата отново да избухне в смях — нещо, което не одобрявах.

— Може ли да продължа? — казах аз на Прайст, когато шумът намаля. И без да дочакам отговора й, се обърнах към Макбийн. — Защо трябва десетгодишно момче или даже трийсет и шест годишен мъж да разбират от намеци и без думи да се досещат, че вие намирате разкъсаното място на опаковката, която момчето е изгубило, за особено важно?

— Просто ми звучи разумно.

Държах брадичката си с дясната ръка, сякаш обмислях отговора му.

— Но когато вие сте разпитвал Дани, още не сте били претърсили колата на клиента ми. Откъде сте можели да предполагате, че опаковката ще се превърне в толкова важно нещо?

Макбийн се замисли. Беше свидетелствал толкова много пъти, че добре разбираше накъде бия.

— Ами… — опита се да измисли нещо той, но аз го прекъснах.

— Колата на клиента ми още не беше претърсена, нали? — повторих, като гласът ми се усилваше с всяка дума.

— Да.

— В такъв случай не сте имали никаква причина даже да намеквате на момчето, че става дума за същата опаковка, нали?

Макбийн сви рамене.

— Вие сте попитал Дани дали опаковката е подобна и това е било всичко, нали така, лейтенант?

— Вече ви казах, че не си спомням точните думи.

— Вярно е, казахте ми. Поправете ме, ако нещо сбъркам — приближих се малко към него. — Имало е основание да попитате Дани Бъртън дали опаковката, която сте получил от госпожа Сийли, е същата, която той е изгубил, ако вече сте знаел, че това ще е същата опаковка, която ще намерите на другия ден в колата на клиента ми.

Макбийн скочи на крака.

— Продължавам да твърдя, че не съм подхвърлил тази опаковка. — Той се обърна към съдебните заседатели. — Няма никакво доказателство, че съм направил подобно нещо.

Аз фиксирах Макбийн, който изглеждаше силно раздразнен, и кръстосах ръце на гърдите си, приготвяйки се за един последен изстрел.

— Лейтенант — казах със силен, но овладян глас, — а вие имате ли доказателство, че не сте го направил?

Двамата с Браг свършихме със заключителните обосновки за по-малко от два часа. Истински рекорд за едно толкова шумно дело. И двамата знаехме какъв ще е изходът на делото. Беше необходим само един бърз преглед на позициите. Аз поставих ударението върху това, че каквото и да прави, без опаковката с гумените мечета обвинението не разполага с нищо. Отне ми повече време, отколкото бях предвидил, но само защото трябваше да спирам от време на време, за да се успокоявам. Разкъсвах се при мисълта, че можех да се изправя пред Рейнър, да забия пръст в лицето му и да кажа на съдебните заседатели да не го освобождават, защото ще убие отново.

После, страшно бавно, Прайст прочете дългата инструкция за съдебните заседатели. Минаваше четири следобед, когато най-сетне съдът бе разпуснат и съдебните заседатели, шест мъже и шест жени, започнаха обсъжданията.

— Изненада ме, защитник — каза Рейнър.

Без да му обръщам внимание, затворих куфарчето си и щракнах ключалките.

— Благодарение на теб скоро ще бъда навън.

— Благодарение на мен — смръщих се аз. — Ако зависеше от мен, вече щеше да гориш в ада.

— Брей, брей, брей — взе да клати глава той. — Ако изглеждаш толкова скапано, когато печелиш делото, как ли изглеждаш, когато губиш?

— Ще видиш, ако получа възможност да те защитавам за убийството на което и да е от тези дванайсет дечица, които си разфасовал.

— Няма да стане — засмя се той. — Щом досега не ме свързаха с тях, никога няма да ме свържат. Но знаеш ли как ще мине с номер тринайсет? Може пък да сгафя нещо.

Преди заседанието на съда, както ми бе обещал, Айвъри ми даде един патлак. Благодарях на Бога, че в този момент той не бе в ръцете ми, а в багажника на колата.

— Добре, когато се появи номер тринайсет — допълни Джаред, като ми намигна с дясното око, — ти ще бъдеш първият човек, на когото ще съобщя.