Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (46)

Глава четиридесет и пета

Беше след полунощ. Вече бяхме изминали за хиляден път разстоянието от едната до другата стена в стаята на Сара в Общинската болница на Мендосино. Острият звук от налчетата на Айвъри звучеше странно тук, където се чуваше само шепотът на меки чехли.

Три спасителни екипа бяха работили цели три часа, за да освободят Сара от останките на колата, която се бе забила в последното дърво, преди да падне в дълбоката пропаст, на дъното на която течеше реката. Имаше късмет, че изобщо бе останала жива.

Срещнахме се със снажния доктор Джонатан Слокъм веднага след операцията на Сара. Той ни уведоми, че тя още е в безсъзнание, но той не мисли, че раните й крият опасност за живота.

— Седем счупени ребра, пробит бял дроб и счупена ръка — това са пораженията — каза Слокъм с такъв тон, сякаш тя си бе одраскала само коляното. — След няколко месеца ще бъде добре… при положение че излезе от комата.

Аз седях на ръба на стола и държах ръката й, разтърсен от вида на всичките тези тръбички и жици, които излизаха от тялото й. В момента не можех да й помогна по никакъв начин. Чудех се обаче как бе могла да загуби контрол над колата на път, по който бе минавала хиляди пъти досега. Или просто това не бе обикновена катастрофа. Пак си спомних за заплахата, която Рейнър бе отправил по неин адрес. Той бе казал, че ще съжалявам за поведението си в съда само часове, преди тя да излети от пътя. Нищо чудно именно случилото се със Сара да бе неговото отмъщение.

Питах се обаче как би могъл да организира всичко толкова бързо вътре от килията. Но отговорът на този въпрос не бе труден. Отдавна имах контакт с тези среди и знаех колко лесно един затворник може да контролира всичко, което става навън. Рейнър имаше нужда само от наскоро освободен затворник или просто приятел на някой от обитателите вътре, който да му свърши черната работа.

От дъното на коридора се чуха налчетата на Айвъри. Той се притесняваше, че от операцията бяха изминали вече два часа, а тя още не бе дошла в съзнание. Преди десет минути бе хукнал да търси доктор Слокъм, за да получи обяснение.

Сега мина покрай мен, без да каже дума, сграбчи страничния парапет на леглото и се наведе над щерка си, за да я целуне по бузата.

— Докторът не изглежда притеснен — каза той.

— Защо тогава тя не излиза от комата?

Айвъри посегна към ръката на Сара и нежно я стисна в своята, докато сядаше на стола до мен.

— Вероятно това се дължи на шока. — По лицето му мина сянка на загриженост. — Но би могло да се дължи и на повишаване на вътрешночерепното налягане.

— Това какво означава?

— Че вътре в черепа има някакъв кръвоизлив. Ако причината е тази, ще трябва да свалят налягането.

— Как?

Пенсионираният съдия се облегна на стола си и дълбоко въздъхна. Лицето му бе бледо, а очите — червени и подути. Цветът им бе същият, като на кръвта по ризата му отпред. Беше се изцапал, докато пренасяше Сара до линейката.

— Ще трябва да изтеглят течността.

Чаршафът върху гърдите на Сара се повдигаше и спускаше с всеки неин дъх.

— Тя ще се оправи — заявих твърдо. — Толкова много неща имам да й казвам.

— Ще се оправи… И ще има достатъчно време, за да й кажеш какво чувстваш.

— Държах се като пълен глупак, но тя нито веднъж не вдигна ръце от мен.

Айвъри стисна устни и отметна глава.

— Понякога трябва да ни се случи такова нещо, за да видим истинската стойност на нещата.

— Когато видях как полетя от скалата, помислих, че съм я загубил завинаги — казах и се поколебах. — Веднъж вече ми се е случвало подобно нещо.

Айвъри ме погледна с интерес.

— И с баща ми се случи същото… Той обаче не оцеля.

И двамата погледнахме към Сара. Дишането й бе станало по-шумно.

— Може би трябва да извикаме някого — хванах се за парапета на леглото, за да се изправя.

Айвъри ме дръпна надолу.

— Тя е добре — каза той, когато дишането й вече не беше толкова затруднено. — Нейното дишане, сърдечната й дейност, всичко се изписва върху екраните на монитори в сестринската стая. Ако има нещо, те ще разберат преди нас.

Пак седнахме на столовете, наблюдавайки внимателно всяко нейно движение.

— Колата му избухна на дъното на пропастта и аз се затичах към къщи, за да кажа на мама. — За миг млъкнах. Струваше ми се, че всичко се е случило само преди дни. — Но той я беше убил. Радвах се, че е мъртъв — изтърсих аз. — Винаги беше пиян и я пребиваше от бой. Най-сетне си получи заслуженото.

Айвъри ме хвана за ръката, но аз се почувствах неудобно. Още повече че всячески се мъчех да не заплача. Защо му разказах всичко това? С никого досега не го бях споделял и носех тази болезнена истина толкова отдавна в душата си, че вътре в мен тя се чувстваше съвсем у дома си — като някаква част от тялото ми, някакъв рудиментирал орган, който нямаше никакви функции, но си живееше там. Ала внезапно бях усетил — докато гледах към Сара, толкова тиха в болничното легло — че ако не разкажа на Айвъри всичко това, ще се пръсна; органът ще се спука и ще ме остави завинаги безнадеждно отровен, мръсен, мъртъв. Може би така той щеше да разбере и държането ми през последните седмици — включително и към Сара. Или, изричайки всичко това, аз исках по-скоро да разбера сам себе си.

— Влязох в къщата, а майка ми лежеше на пода. Ако не бяха дрехите й, нямаше да я позная. Лицето й бе… Беше го разбил с бейзболната ми бухалка.

Айвъри поклати глава, докато аз се мъчех да се успокоя.

— Виж само как пия. Съвсем като него. Сара заслужава нещо по-добро.

— Зарежи това, Хънтър — каза Айвъри. — Не се сравнявай с баща си. Ти вече не си жертва. Станал си голям мъж. Сам можеш да избираш как да постъпваш. Можеш да избереш да не бъдеш като него. Даже вече си го направил.

Усмихнах се за пръв път от часове. Това беше точно онзи Айвъри Харис, който си спомнях. Без съдийска тога и по-пълен от тогава, особено в областта на корема, но иначе същият стар стабиляга.

— Тя наистина се гордее с теб — прошепна той, сякаш Сара можеше да го чуе. — Кажи й само как се чувстваш и гледай какво ще стане.

— Страх ме е. Тя заслужава нещо много по-добро.

— Стига си се съжалявал. Остави я сама да реши. Каквото си преживял е много ужасно и не те обвинявам, че си имал тежки мигове понякога. Но е дошло време да се изправиш очи в очи с проблема си. Може би именно Сара ще ти помогне да се отървеш от него.

Разговорът по някакъв начин бе станал много задушевен.

— Рейнър говореше по едно време за моето отношение към Сара… — споделих. — Изобщо не мога да проумея как е научил толкова много за мен и живота ми.

Айвъри бавно въздъхна.

— Съжалявам — изпъшка той и постави ръката си на коляното ми. — Аз нося вината за това.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би съм споменал нещичко за проблемите ти на Джаред — призна той засрамено.

— Кога си го направил… и защо?

Той се наведе към Сара и нежно постави ръката си върху нейните ръце.

— Стана преди — каза той, имайки предвид ареста на Джаред. — Аз и Джаред работехме в стопанството. Беше доста скучно по цял ден само да кълцаш дръвчетата. Така че от време на време си приказвахме.

Погледнах озадачено Айвъри.

— Защо пък за мен? Или за това, което се е случило със семейството ми?

— Бях научил вече за майка ти и баща ти — обясни той. — Спомних си кога се случи. Беше на първите страници на вестниците.

— Така беше — отвърнах аз и на свой ред добре си припомних всичко. — Даваха ме и по телевизията. Седмици наред… Но защо Рейнър е проявявал интерес?

— Беше с мен на полето, когато Сара ми съобщи какво се е случило с теб. Джаред навярно се е впечатлил от това колко развълнувана изглеждаше Сара.

— И… — Исках да продължава.

— Именно тогава разказах на Джаред всичко, което знаех за теб.

— Но чак целия ми живот?… Боже Господи, Айвъри, май вие, освен първи дървари сте били и първи клюкари, а?

— Откъде можех да зная, че ще се стигне дотук? Ние просто бяхме двама другари от армията, които се забавляваха.

Погледнах го с хитра усмивка.

— Значи Рейнър е само един добър слушател, а не някакъв зловещ перверзен психар в крайна сметка.

— Че си е зловещ и перверзен не може да му се отрече. Но чак психар… — въздъхна той. — Не мисля.

Все още ме притесняваше едно нещо.

— Когато Рейнър говореше за майка ми и баща ми, не го правеше от съчувствие и добро възпитание. Имал е предвид нещо.

— Каква може да е най-вероятната причина?

— Да ме изплаши достатъчно, за да бъде сигурен, че заплахите по адрес на Сара ще хванат дикиш.

Айвъри се изправи бързо на стола и ме хвана за ръката.

— Какви заплахи?

— Ами каза ми, че ако направя каквото и да е, за да поставя под въпрос освобождаването му, Сара ще пострада.

— Разбирам — кимна съдията и се замисли.

— Ето защо те моля да ми дадеш назаем един от пищовите си.

— За какво ти е?

— Ако това, което се случи със Сара, не е случаен инцидент, кой го знае какво още ще опита… Особено когато излезе навън.

— Искаш да кажеш „ако“.

— Не, имам предвид „когато“. И ти също.

— Трябва да е било случаен инцидент — поклати глава Айвъри. — Бяхме точно зад нея, когато излетя от пътя. Никой не я блъсна.

Той отново започна да обикаля напред-назад — по същия път, по който се разхождаше, когато доведоха Сара в стаята от хирургията.

— Джаред просто те е наплашил. Развил си параноя.

— Какво се разбрахме за пушкалото?

Айвъри широко се ухили.

— Чух вече какво е станало последния път, когато си се опитал да стреляш. Уцелил си някакви гарги, докато си се мерел в бандитите, които са ви преследвали с онова момче.

— Изобщо не исках да целя никого — казах. — Исках само да ги изплаша.

— Кого? Бандитите или гаргите? — После стана сериозен. — Утре ще ти дам един.

— Преди заседанието на съда ли?

— Ама ти как ще се явиш утре? Твърде си изморен.

— Ще се оправя. Освен това не се чувствам добре тук. Искам всичко вече да свършва. Колкото по-бързо се разкара този от живота ни, толкова по-добре.

— Но това означава също така — обади се след кратко колебание Айвъри, — че по-скоро ще има възможност да се заеме със същото.

— Изключено — отсякох. — Ще направя всичко, което е по силите ми, това да не се случи.