Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (45)

Глава четиридесет и четвърта

Седях в същото сепаре на същия бар с обичайната доза пред себе си — двоен „Чивас“. Айвъри се бе разположил срещу мен и допиваше петата си бира. Той всъщност ме бе докарал, за да си взема колата. Но след като влязохме в заведението, решихме, че няма да има нищо лошо в това — ща ударим по едно, преди да потеглим към къщи. Тъкмо дотогава и Сара щеше да се е прибрала от Сан Франциско.

Насоката на процеса беше претърпяла драматична промяна, след като бях призовал на свидетелската банка Дани. Във фокуса на вниманието вече не беше Рейнър, а Макбийн. И в други мои процеси се бях натъквал на подобни резки завои. Винаги ставаше така, когато се залагаше на карта доверието в пазителите на реда. Щом съдебните заседатели се убедяха, че някой полицай е излъгал относно съдбоносен пункт в тезата на обвинението, те обикновено вземаха страната на обвиняемия. И то не толкова защото непременно бяха сто процента убедени в неговата невинност, колкото заради това, че не бяха наясно още колко лъжи се съдържаха в обвинителния акт. Надявах се обаче делото на Джаред да представлява изключение от тази схема. Макар че добре знаех колко са напразни надеждите ми.

С Айвъри гледахме през прозореца страшния дъжд, който се изливаше навън върху преминаващите коли. Точно пред нас отвън на улицата чакаше на светофара един джип чероки, шофиран от мъж след трийсетте. До него на седалката се бе разположил един единайсетгодишен хлапак, който подмяташе в тясното пространство баскетболна топка. Те двамата ми напомниха за Ото Косгроув и неговия син, последната жертва на Рейнър.

— Представяш ли си колко ужасно се чувства Косгроув? Да не знае дали синът му е жив или мъртъв. — Бащата в джипа посегна към топката и я тупна към момчето. — Всеки път, когато иззвъни телефонът или се звънне на вратата, той ще си мисли, че някой носи вест за сина му. Без значение колко години са изминали от изчезването.

Светофарът светна зелено и черокито се понесе надолу по улицата.

— Чак до смъртта си той ще се пита дали синът му не е жив.

Айвъри поклати глава, докато наблюдавахме как джипът се скрива от погледа ни.

— Прав си — каза той и отпи от бирата си. — Аз никога не бих се успокоил, докато не се намери трупът на момчето.

— А ние не можем нищо да направим, по дяволите — измърморих повече на себе си. — Толкова убити деца, а да не мога да кажа нищо.

— Трябва да го приемеш — въздъхна Айвъри.

— Но това не е правилно.

— Каква е алтернативата? Как би могъл клиентът да се довери на адвоката си и да му съобщи поверителна информация, ако адвокатът веднага тичаше да я изпее на властите? Адвокатите са длъжни да защитават, а не да помагат на обвинението. И те не могат да се откажат, само защото си мислят, че клиентът им е виновен.

— Но аз не си мисля — аз знам, че Рейнър е виновен.

— Така ли? — погледна ме насмешливо Айвъри. — Да не си бил на местопрестъплението, когато е извършвал убийството? Когато е извършвал всички тези убийства? Видял ли си труповете?

Имах странното усещане, че на Айвъри му харесва да играе ролята на адвокат на дявола. Навярно така съживяваше спомените си от съдебната зала.

— Здравейте.

Вдигнахме поглед и видяхме Сара. Тя на свой ред гледаше надолу към масата ни. Нанси тъкмо оставяше на масата следващата бира за Айвъри.

— Една кола, нали? — попитах Сара и се дръпнах, за да й направя място до мен.

— Нищо не искам — каза тя на Нанси и погледна пълната ми с уиски чаша. — Мислех, че процесът свършва утре, не днес.

— Така е — кимнах и потупах с ръка седалката до мен. — Сядай и казвай какво рече Патерсън? Кога ще свали обвиненията?

Сара кръстоса ръце на гърдите си. Изглеждаше като учителка в основното училище, която току-що е заловила една от своите ученички да плюе към нея.

— Няма да обсъждам това тук — отсече тя, но се поколеба. — Или поне, докато се държиш по този начин. — Тя погледна баща си и го попита: — Колко е изпил той досега?

Сара очевидно посрещаше на нож моето пиене. Проблемът ми беше, че аз не я винях за това. Предишната вечер се бе държала безупречно. Но явно чашата на търпението й вече преливаше. А нейният проблем се състоеше в това, че все избираше най-неподходящото време, за да ми мели сол на главата.

— Той си има име — включих се в разговора аз преди Айвъри. — И той… сам ще реши колко… да си поръча.

— Пък и кой те е молил да му бъдеш пазач? — подкрепи ме Айвъри, заваляйки думите. — Успокой топката.

— Ако това се случваше само сега, изобщо не бих се притеснявала — каза тя. — Миналата нощ напълно го разбирах. Но, кажи, не е ли нелепо? Утре сутринта свършва един твърде важен за него процес.

Докато аз се правех на ядосан от думите й, Айвъри се опитваше да скрие усмивката си, но не успя. Накрая той избухна в смях.

— Какво е толкова смешно? — озъби се Сара.

Вдигнах пълната си чаша.

— Поръчах я преди повече от час.

Сара ме погледна с вид, който казваше, че не бива да я пързалям така — сякаш е някакво дете или кръгъл идиот.

— Наистина — повторих и вдигнах пак чашата. — Виж че няма лед вътре. Защото през това време той се разтопи.

— Честна дума — прекъсна ме Айвъри. Той сложи ръка на гърдите си, сякаш полагаше клетва. — Откак сме тук, едва-едва близва.

Сара ме дари с извинителна усмивка и се обърна към баща си.

— Само че същото не може да се каже и за теб, нали?

Айвъри направи нацупена физиономия. Знаехме, че вечер вкъщи може да обърне една-две бири, но трябваше да призная, че за пръв път го виждах на едно сядане да изпие повече. Ала на мен ми беше известно нещо, което Сара не осъзнаваше. Откритията ни за Рейнър го притесняваха повече, отколкото изглеждаше.

— Аз съм добре — заяви той. — Няколко бирички веднъж месечно не е кой знае какъв грях.

Сара потупа баща си по коляното.

— Не го вземай навътре — каза тя и седна до мен.

— Е, кажи какво стана? — попитах аз. — Ще се връщам ли на работа?

Сара наведе очи, а пръстите на ръцете й издайнически потрепваха. Разбрах, че новините не са много добри.

— Патерсън отказва да свали обвиненията.

— Но защо? Нали Майлс промени показанията си?

Айвъри тръгна да казва нещо, но Сара сложи ръка на рамото му, за да го прекъсне.

— Те нямаха възможност да разговарят с Боби преди убийството му — обясни тя. — Само ти го казваш.

— Но ние знаем, че е така — изръмжах. — При това положение какво ще прави Патерсън на процеса? Ще чете старите показания на момчето пред съдебните заседатели, така ли?

— Боя се, че ще направи точно това.

Ако преди само мразех Рейнър, сега вече го ненавиждах. Без присъствието на Боби, който да признае, че по време на предварителното изслушване е лъгал, имаше голяма вероятност да бъда осъден. Рейнър не само беше убиец, той беше и твърде отмъстителен убиец — и сега ставаше ясно, че аз съм влязъл в списъка му.

Бях нетърпелив да изпия уискито си — със или без лед.

— Хайде да се махаме оттук.

— На блейзъра ли ще се качим, или на една от вашите коли? — попита Айвъри, докато очите му шареха между нас двамата. — Мен кой ще ме вози?

Аз се засмях на Айвъри.

— Искаш аз да те карам, така ли?

— Не, аз — каза Сара. — Ще оставим блейзъра тук.

— А, не — възразих аз. — За пръв път в живота си съм толкова примерен шофьор. Няма да изтърва този шанс. А колкото до колата, моята и без това свикна да си стои тук.

— Заповядай при мен — настоя Сара и приятелски се усмихна на баща си. — Макар че щеше да е най-добре да повървиш пеш.

 

 

Айвъри в крайна сметка седна при мен. В далечината виждах стоповете на колата на Сара, докато се носехме по шосето. Той беше достатъчно пиян, за да крещи на всеки завой. След като напуснахме натоварения градски трафик, съдията наклони глава и се втренчи в километража.

— Тя кара много бързо в този дъжд.

Не можех да му противореча.

— Караме само с около шейсет — казах аз и се засмях. — Но след шест бири сигурно ти се струва, че хвърчим със сто и двайсет.

— Много смешно, няма що — изсумтя Айвъри и се облегна назад. Но очите му останаха приковани в лексуса на Сара пред нас.

— Във връзка със заключителната ти реч утре — измърмори той. — Какво възнамеряваш да направиш?

— Самият Ал Пачино ще се изкефи. — Погледнах в огледалото да видя каква е реакцията му. — Красноречиво ще съобщя на съдебните заседатели, че Джаред е виновен.

— Това не беше ли онзи филм, където Пачино защитава един съдия, обвинен в изнасилване?

Взех един остър завой.

— „Справедливост за всички“.

— Май доста си пийнах — каза Айвъри. Забелязах, че лицето му е станало пепеляво на цвят. — И тези завои хич не ми понасят.

Той покри устата си с ръка и аз се паникьосах.

— Искаш ли да спра?

Айвъри дълбоко си пое дъх и после шумно издиша.

— Не, добре съм. — Отмести ръка от устата си и посочи към пътя пред нас. — След онзи завой пътят става прав.

Когато хвърлих един поглед в огледалото, за да се уверя, че Айвъри е добре, той се бе навел напред и внимателно следеше пътя.

Обърнах глава и видях стоповете на колата на Сара, потънали в дим. Лексусът се носеше с блокирани колела право към един остър завой.

— Какво става, по дяволите! — извика Айвъри, когато стоповете на предната кола изчезнаха в тъмнината зад ръба на пътя.

Натиснах спирачките, блейзърът се понесе с пищене по пътя и спря. Ние изтичахме до ръба на скалата и замръзнахме при вида на колата на Сара, която се удряше от дърво в дърво и падаше към коритото на реката сред взривове от счупени стъкла.