Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (44)

Глава четиридесет и трета

Прайст закъсня с десет минути. Спусна се към стола си и ми нареди да призова следващия свидетел. Приставите в дъното на залата въведоха Дани Бъртън, който досега бе чакал отвън в компанията на майка си. Браг направи всичко възможно да покаже на всички с помощта на мимики и движения на тялото си, че не одобрява появата на Дани и подлагането му на травмата от нов разпит.

Но както и предишния път, Дани се държа чудесно. Той застана пред свидетелската банка и се обърна към съдебния служител с ръка във въздуха.

Прайст се засмя.

— Всичко е наред, чедо. Няма нужда пак да се заклеваш.

— Не се шегувате, нали? — каза момчето, сякаш му отнемаха някаква играчка. Сетне Дани седна на стола.

— Трябва да ти напомня обаче, че клетвата още е в сила — отбеляза майчински съдията.

— Аз няма да лъжа — заяви Дани и започна да наглася микрофона. След това погледна към Браг, в очакване на въпросите му.

Бавно се надигнах от стола си.

— Този път аз съм пръв.

Лицето на Дани почервеня, докато се обръщаше към мен.

— Знам.

Изчаках смехът да престане и погледнах към съдебните заседатели. Всеки от тях седеше изправен, по лицата им се забелязваше нетърпение, а очите им бяха впити в свидетеля. През цялото време от встъпителната ми реч досега те бяха чакали именно този миг.

Почти не се занимавах с фаталната вечер. Само попитах Дани за ръкавиците и той отвърна, че не си спомня да ги е свалял от ръцете си. Интересът ми беше насочен към разпита на другия ден.

Дани срещна известно затруднение, докато обясняваше как Макбийн го е помолил да разгледа внимателно опаковката с гумените мечета и как после лейтенантът е пуснал опаковката в найлоновия плик, използвайки пинсети. Така или иначе, началото бе поставено. Но по-трудната задача предстоеше — да накарам съдебните заседатели да разберат, че опаковката, за която Макбийн твърдеше, че била намерена в колата на Рейнър, можеше да се окаже същата опаковка, която момчето бе разглеждало на следващия ден в полицейското управление.

Аз поставих веществено доказателство 1–5, найлонов плик, съдържащ опаковка с дъвчащи гумени мечета на плота пред момчето.

— Виждал ли си такова нещо преди?

Дани доближи глава до плика, за да се увери напълно.

— Прилича на опаковка с гумени мечета, поставена в найлонов плик.

Нямаше никаква възможност Дани да различи една опаковка с дъвчащи гумени мечета от друга. Но аз трябваше да задам този въпрос, за да подчертая вариантите, които възникваха след отговора на Дани.

Разлюлях найлоновия плик на пръста си.

— Прилича ли тази опаковка на опаковката, която ти даде да разгледаш лейтенант Макбийн?

Дани наклони глава, като отново я разгледа внимателно.

— Не мога да отговоря, защото ми пречи найлоновият плик.

— Тогава да я извадим. — Отворих плика и извадих опаковката с бонбоните. — А сега ми кажи, това същата опаковка ли е, която лейтенант Макбийн те накара да разгледаш в деня след нападението?

Дани много внимателно хвана малката опаковка между палеца и показалеца си и я разгледа.

— Не си спомням да имаше такова сиво вещество по нея.

— Това вероятно е прах, който използват при търсенето на отпечатъци от пръсти.

— Аха — каза той, внимателно постави опаковката на плота и без повече подканяне каза: — Може да бъде същата опаковка, която ми показа лейтенант Макбийн.

Вече се канех да приключа разпита, когато забелязах хитра усмивчица на лицето на Браг. Бързо се сетих на какво се дължи тя. Той възнамеряваше да обърне моя последен въпрос наопаки, като попита момчето дали това случайно не е опаковката, която е загубил през онази нощ. Но Браг изпускаше от вниманието си, че мен това не ме интересуваше. Моята цел бе да оставя съдебните заседатели да се чудят над различните възможности, надявайки се те да направят връзка с подозрителния начин, по който Макбийн бе прибрал опаковката в плика. Когато това станеше, вече им оставаше съвсем малко, за да заключат, че Макбийн е подхвърлил уликата.

Преди да оповестя „свидетелят е на ваше разположение“, изведнъж ми хрумна да задам на Дани същия въпрос, който се канеше да му зададе Браг. По този начин нямаше да изглежда, че се боя от отговора.

Приближих се към свидетелската банка.

— Ще бъде ли честно да кажем, Дани, че не може по никакъв начин само с поглед — казах аз и кимнах към вещественото доказателство, което все още лежеше пред момчето, — да се установи дали става дума за същата опаковка, която си загубил през онази нощ?

Дани взе опаковката и я вдигна пред лицето си. След това опипа ръбовете.

— Не, не е същата — каза той убедено.

Браг и Макбийн бяха толкова учудени от отговора, колкото и аз, макар да се помъчих да скрия това. В съдебната зала цареше абсолютна тишина. Всеки се напъваше да разбере какво може да означават тези думи. Браг постави ръцете си на масата и се направи, сякаш за малко не е протестирал, но в последния момент е размислил. Нямаше никаква причина и той го знаеше. Но това не му пречеше да ме обвинява. Със сигурност предполагаше, че внимателно съм планирал всичко това, заради силния драматичен ефект. Всъщност аз бях по-изненадан и от него самия. Единственото обяснение, което можех да дам, бе, че момчето не е разбрало добре въпроса ми.

— Ти твърдиш, че тази опаковка пред теб не е същата опаковка, която си купил от дрогерията в нощта на нападението, така ли?

— Сигурен съм — отговори Дани без никакво колебание. После изведнъж подскочи, когато без никакво предупреждение, Прайст удари с чукчето, за да овладее силния шум в залата. Аз млъкнах и напрегнато зачаках Прайст да ми даде сигнал да продължа.

— Откъде си толкова сигурен?

— Много е просто — обясни Дани. — Когато излязох от магазина, аз се опитах да отворя опаковката с бонбоните, но не успях. — Дани погледна към майка си и й се усмихна едва-едва. След това отново се обърна към мен. — Понеже бях с ръкавици, наложи се да използвам зъбите си.

Дани нямаше представа колко важно нещо каза.

— Сигурен ли си… Трябва да бъдеш сигурен.

— Помня го добре — натърти той, — защото когато се блъснах в човека, някакво парченце от опаковката, което бях откъснал със зъбите си, се залепи за гърлото ми. И ме заболя.

Този детайл потвърди достоверността на казаното.

Макбийн гледаше остро. Бях сигурен, че той знае по-добре от всички отговора на моя следващ въпрос. Бях сигурен, защото виждах добре опаковката върху плота. Макбийн знаеше отговора, понеже сам бе подхвърлил уликата в колата на Рейнър.

— Ако обичаш, погледни към веществено доказателство 1–5 и ни кажи дали виждаш някъде по опаковката място, което да си разкъсал със зъбите си?

— Не, защото това не е същата опаковка, която купих през онази нощ.

Залата просто избухна. Репортерите изтърчаха навън, за да съобщят първи новината. Съдебните заседатели говореха помежду си. И въпреки че Прайст удряше с чукчето по масата, тишината се възстанови донякъде едва след две минути.

— Още един такъв изблик — закани се Прайст, — и тази зала ще бъде затворена за външни лица до края на процеса. Това се отнася и за журналистите — погледна към техните места Прайст. Но с изключение на двама ветерани, които бързо пишеха в бележниците си, всички столове, заети доскоро от представители на журналистическата гилдия, бяха празни. Хората бяха някъде навън и подготвяха вечерната топновина.

Прайст ме погледна; аз стоях в далечния край на сектора на съдебните заседатели, облегнат на стената. Трябваше да се върна на мястото си, но последното нещо, което ми се искаше сега, бе да седна пак до Рейнър, който се бе ухилил до уши.

— Нямам повече въпроси — казах.

Браг бавно се изправи, клатейки глава, сякаш току-що бе чул най-голямата опашата лъжа.

— Кажи ми, синко… — започна той, но момчето се смръзна. По тона на Браг и по погледа на Макбийн Дани разбра, че те двамата не са много весели. — Когато разглеждаше опаковката в полицейското управление, съобщи ли на лейтенанта, че това не е същата опаковка, която е била купена от теб през онази нощ?

— Не, не мисля.

— А защо не му съобщи?

Дани се поколеба и намръщи лицето си.

— Защото той ме попита само дали ми прилича на опаковката, която бях загубил.

— Но ако лейтенантът случайно те бе попитал, дали това е същата опаковка, ти щеше да му отговориш, че не е, така ли?

— Ако ме бе попитал, да, така щях да отговоря.

— Защото изгубената от теб опаковка има следи от твоите зъби, така ли?

Дани погледна към тавана. Май се бе уморил да повтаря все едно и също.

— Да — отговори той. — Онази опаковка беше разкъсана.

Браг пристъпи към момчето, разтривайки брадичката си с ръка.

— Колко пъти си разговарял за случилото се през онази нощ, било с лейтенанта, било с мен?

— Много пъти.

— Но нито веднъж не си споменал факта, че опаковката е била разкъсана със зъби, нали?

Дани го погледна усмихнато, но не каза нищо.

— Защо се е получило така? — продължаваше да упорства Браг.

Дани сви рамене.

— Не знаех, че това е толкова важно. Освен това вие не ме попитахте.

— Но господин Добс те попита, нали? По време на вашата малка беседа.

Дани се взря в мен. Не знаеше дали съм съобщил на Браг какво сме си говорили. Освен това се притесняваше дали случайно не съм се изтървал за откраднатия парфюм.

— Добре тогава — каза нетърпеливо Браг.

Дани се обърна към него и се намръщи.

— Да не искате да кажете, че господин Добс ми е казал да излъжа?

— Не точно — сви рамене Браг, — но може и така да се каже.

— Няма такъв филм — заяви категорично Дани. — Той никога не би направил такова нещо.

Браг повдигна едната си вежда.

— О, така ли?

— А даже и ако беше направил това, аз пак нямаше да излъжа. — Лицето на Дани беше почервеняло от гняв. — Не чухте ли, когато обещах пред съдията да не лъжа?

Въпрос подир въпрос Браг се опитваше да накара момчето да признае едно — че не е споделило с никого за разкъсаната опаковка, било защото това не се е случвало изобщо, било защото се е объркало с някой друг път. Но Дани нито веднъж не се обърка и колкото повече Браг се опитваше да го вкара в капан, толкова по-ясно ставаше на всички, че момчето казва самата истина.

Преди Браг да приключи с опитите си да намери пролука в бронята на момчето, краката ми започнаха да омекват. Чувствах се като напълнен с олово. Може да се дължеше на нерви, на махмурлук или на комбинация от двете. Щеше ми се да седна, но беше свободно едно-единствено място — онова до Рейнър.

Като дръпнах стола, за да седна, забелязах подозрително движение под масата от страната на Рейнър, някъде откъм горната част на бедрата му. Докато сядах, разбрах какво прави. Той методично лъскаше бастуна, без да се притеснява от ясно забележимата си през панталона ерекция.

Клиентът ми мастурбираше в присъствието на тези хора, които скоро щяха да решат съдбата му. Направо откачих. Заниманието му не само бе отвратително, но и крайно рисковано.

Наведох се надясно, за да му кажа да спре, но той ме изпревари.

— Това момченце много ми харесва.

Бях защитавал в практиката си много перверзници, но малцина бяха успявали да ме извадят от релси така, както успя да го направи в този момент Рейнър. Разбирайки, че той изобщо няма намерение да прекрати чекията си, изведнъж ми хрумна нещо.

Разположени покрай стената вляво от мен, съдебните заседатели се падаха под прав ъгъл на заседателната маса. Половината имаха поглед към предната й част, а другата половина я гледаха в гръб. При положение че Браг още беше пред свидетелската банка, а Макбийн — почти захлупил се по очи на масата, се получаваше така, че ако и аз се отместех, някои от съдебните заседатели щяха да бъдат в състояние да забележат с какво се занимава Рейнър. Той щеше да бъде разкрит и да се разбере какво представлява всъщност. Може би тогава, даже и да бяха убедени, че опаковката е подхвърлена, съдебните заседатели щяха да признаят Рейнър за виновен.

Равнодушно дръпнах стола си силно назад и сключих ръце зад тила, сякаш ми бе писнало да слушам еднаквите въпроси на Браг. Хвърлих поглед вляво, за да видя колко от съдебните заседатели гледат в нашата посока. Но, както можеше да се очаква, вниманието на всички продължаваше да е привлечено от свидетелските показания на момчето. Подобно на Рейнър, те го гледаха много внимателно.

Хрумна ми да се опитам да им отвлека за малко вниманието насам по някакъв начин. Навярно тогава поне един-двама щяха да забележат идиотското занимание на Рейнър. Но, така или иначе, не можех да постъпя съвсем явно, защото Рейнър щеше да усети. Докато напразно си блъсках главата, опитвайки се да измисля нещо, Рейнър кръстоса и двете си ръце в скута, за да прикрие ерекцията си.

След малко бавно се обърна към мен.

— За опита, който направи — прошепна ми, — ти гарантирам, че ще съжаляваш.