Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (43)

Глава четиридесет и втора

Съдебната зала пращеше по шевовете. Навсякъде, където не седяха съдебни чиновници и журналисти, местата бяха заети от пазители на реда. Униформени или цивилни, всички те бяха затаили дъх в очакване дали устатият адвокат от Сан Франциско ще изпълни заканата си да докаже, че техният шеф е подхвърлил фалшиво веществено доказателство.

Прайст удари с чукчето, за да въдвори тишина. Двама пристави задържаха вратите, докато през тях преминаваше Каръл Сийли с прясно тупирана коса. Облечена в розовата си работна дреха с избродирана на гърдите емблема на магазина, тя се насочи със свити рамене и смутена усмивка към средата на залата. Явно не се чувстваше уютно да бъде център на вниманието и сега би дала какво ли не, за да може още пет минути да седи в коридора отвън и да си подръпва от цигарката. Като мина край мен, усетих, че току-що е загасила последната, защото беше плътно обвита в познатата никотинова миризма.

— Заклевате ли се тържествено да говорите истината, само истината и нищо друго, освен истината? — измуча съдебният служител, започвайки да чете клетвата на Сийли. Аз премигах, когато гласът му отекна чак вътре в черепа ми.

Преди да си тръгнем от заведението на Снуки, Сара изля в гърлото ми поне четири чаши силно кафе. Бях твърде пиян, за да шофирам и оставих колата си пред бара. Беше чак след полунощ, когато най-сетне се стоварих в леглото. Но дали заради кофеина, стреса или комбинацията от двете, цяла нощ лежах буден и обмислях как да направя така, че Рейнър да бъде признат за виновен. Но нямах голям избор. Чакаха ме отнемане със сигурност на адвокатските ми права и почти стопроцентово отменяне на присъдата при обжалването. Оставаше ми единствено да задам въпросите си и да посея колкото се може повече съмнение в съзнанието на съдебните заседатели.

Поведох Сийли през лабиринта на онази нощ. Тя веднага си припомни Дани и всеки път, когато споменаваше името му, се усмихваше. Като всички нас и тя бе спечелена от момчето.

— Наблюдавах го от момента, в който влезе в магазина, до момента, в който си тръгна. — След това тя започна да обяснява, че той е носел ръкавиците си през цялото време, докато се е намирал вътре.

Насочих вниманието й към срещата с Макбийн на следващия ден.

— Той ми поиска една опаковка с дъвчащи гумени мечета — каза тя. — Същите, каквито си бе взело и момчето.

— После какво се случи?

— Каза ми да ги пъхна в найлонов плик.

Запазих за миг мълчание. Напълно съзнавах, че следващият й отговор може да разруши до голяма степен доверието в Макбийн. А освен това щеше да послужи като основа за по-сетнешните показания на Дани.

— Видяхте ли Макбийн да докосва опаковката с гумените мечета с голи ръце?

Тя се поколеба. Като всеки друг, Сийли знаеше какво целя с въпросите си и въпреки че беше мой свидетел, и тя бе на страната на обвинението. Но за нейна чест, отговори по съвест.

— Не мога да кажа, че видях лейтенанта изобщо да пипа с ръце опаковката с бонбоните.

Знаех, че при задаването на следващия ми и последен въпрос Браг навярно ще протестира, но знаех също така, че много често въпросът е по-важен от отговора. Въпросът сам по себе можеше да се превърне в храна за размисъл на съдебните заседатели.

— Защо лейтенант Макбийн не докосна с ръце опаковката с бонбоните?

Сийли замълча за момент, за да осмисли въпроса. Чудех се защо Браг още не е скочил на крака с крясъка „протестирам“. Най-накрая колебанието на Сийли прикова вниманието на Браг. Той отметна глава, сякаш някой изведнъж бе светнал лампата.

— Протестирам — извика той. — Свидетелката няма представа какво си е мислил лейтенант Макбийн или какво е щял да направи или да не направи.

— Приема се — каза Прайст и ми кимна да продължа.

— Нямам други въпроси — заявих и се обърнах към Браг. — Свидетелката е на ваше разположение.

Браг проведе половинчасов разпит, преди да установи, че не може да се залови за нищо в разказа на Сийли. Когато най-сетне се отказа, Прайст обяви обедна почивка. Както обикновено, аз останах седнал до Джаред, докато не изведоха съдебните заседатели от залата.

Огледах се дали Сара не се беше върнала. Още преди изгрев-слънце тя замина за Сан Франциско, за да провери дали сега, след смъртта на Боби Майлс, Патерсън няма да свали обвиненията срещу мен.

— Научи ли нещо ново? — попитах Айвъри, който седеше отзад на старото си място.

— Не още — прошепна той.

Рейнър се наведе към мен, докато събирах книжата си, пръснати по масата.

— Трябва да говоря с теб — каза той настойчиво. Това бяха първите думи между нас за цялата сутрин.

Аз напъхах и последната папка в куфарчето си.

— Зает съм.

— Трябваше още да разпитваш старата вещица — каза той. — Защо не подчерта, че Макбийн не е искал да докосва опаковката, за да не остави отпечатъците си върху нея.

— Не чу ли протеста на Браг?

— Какво от това? Трябваше да я въртиш на шиш, докато не станеше ясно на всички тези дванайсет идиота какво искаш да докажеш.

— Свърши ли?

— Когато свърша, ще ти кажа.

Аз загубих самообладание.

— Дотук беше. Ако искаш сам да се защитаваш, заповядай.

— Това е моят живот, дето се мъчиш да го излееш в кенефа.

Станах от масата. Не исках никога повече да сядам до този маниак. Преди да се отдалеча, Рейнър ме хвана за крака и ме стисна толкова силно, сякаш наместо ръце имаше клещи.

— Пусни ме — извиках.

Приставът хукна към нас.

— Какво става, по дяволите?

Рейнър ме пусна, едва когато приставът стигна облегалката на стола му.

— Тръгвай.

Рейнър даже не трепна.

— Говоря с адвоката си — каза той.

— Но той май не иска да говори с теб.

Рейнър ме погледна.

— Става дума за Сара — заяви той с тържествуващ глас. — По-добре е да ме изслушаш.

Още някакви заплахи, без съмнение. По-добре беше да ги чуя сега, когато зад гърба му седеше въоръжен полицай.

Погледнах към пристава.

— Може ли да ни оставите сами?

— По никой начин.

— Моля ви — каза Рейнър. — Няма да отнеме повече от минутка.

Аз направих знак с глава, че всичко е наред.

— Само няколко минути — съгласи се приставът. — И внимавай в картинката, Рейнър.

Без да отмества погледа си от нас, приставът се отдалечи на достатъчно разстояние, за да говорим спокойно. Някой отзад здраво ме хвана за раменете. Беше Айвъри.

— Имаш ли нужда от мен?

Рейнър присви очи. Сега те бяха по-тъмни от всякога. Но може би това се дължеше на факта, че виждах Рейнър в нова светлина. Всичко около него бе тъмно. Той беше Смъртта, а аз — неговият помощник.

— Дядка, разкарай се — изръмжа той. — Искам да говоря само с Добс.

Аз уверих Айвъри, че всичко ще е наред и че скоро също ще изляза навън. Преди да си тръгне, Айвъри изгледа продължително стария си приятел.

— Ти харесваш Сара, нали?

Въпросът на Рейнър не само ме свари неподготвен, но ми даде и онзи повод, който търсех, за да изляза навън.

— Ако искаш за това да говориш, аз си тръгвам. — Опрях ръце на масата, готов да се изправя.

— Не мърдай — нареди той. — Още не съм свършил с теб.

— Не си свършил с мен? — попитах подигравателно. — Аз пък свърших с теб.

Рейнър се усмихна.

— Ти знаеш, че никога няма да се ожениш за нея.

Аз заекнах.

— Какво беше това?… Какво каза току-що?

Лицето му стана безизразно.

— Боиш се, че ще я тормозиш по същия начин, по който баща ти тормозеше горката ти майчица.

Нямах думи. По какъв начин този перко бе научил толкова много за мен?

— Пиенето може да превърне човека в животно — добави той.

— Вероятно си прав — казах. — Баща ми се извиняваше с пиенето. Ти с какво ще извиниш себе си?

Рейнър тежко въздъхна.

— И на мен ми е лесно — каза той. — Аз съм побъркан.

— Подкрепям те напълно за думите ти.

Той ми хвана ръката.

— Положи повече старание.

— Или какво ще стане? — измъкнах си ръката от неговата. — И мен ли ще ме убиеш?

Рейнър не отговори. Беше зает с това да се усмихва на полицая.

— Ако ми сториш нещо, ще ти трябва нов адвокат. А това знаеш ли какво значи? — Наведох се толкова близо до него, че усетих гадния му дъх. — Това значи, че съдията ще анулира процеса и всичко ще започне отначало. И раздялата ти със скъпия ти гердан ще се удължи извънредно много.

Рейнър ме изгледа така, сякаш някой му бе наредил да ме очисти.

— Кажи ми, когато свършиш с несвързаното си бръщолевене.

— Престани със заплахите. Нищо не можеш да ми направиш и ти го знаеш.

По лицето му се плъзна усмивка.

— На теб може би не — каза той и се разсмя с глас. — Но виж, на Сара… Там е друго.